0
841

Путин, алтернативата и Западът

С руския анализатор Андрей Колесников разговаря Тони Николов

Обществото се намира в спящо състояние и във всеки момент може да бъде събудено, ако се разлюлее системата. Затова интересът на Путин е да не клати лодката и леко да се подобри ситуацията, най-вече в икономиката. А иначе всичко се свежда до „руската гордост“ – хората се гордеят със страната си и историята си (в официалната ѝ версия).

Едва ли има съмнение, че в момента всичко в Русия, и то не само в политиката, се съсредоточава в един „бранд“ – личността на Владимир Путин. Ако е така, какви биха могли да бъдат очакванията в хоризонта на 2018 г., доколкото през март предстоят нови президентски избори за Кремъл?

Путин отдавна не е просто човек. Той е псевдоним, името на властта. Когато говорим за Путин, ние преди всичко имаме предвид режима. В персонализирания тоталитарен режим името на първото лице е от огромно значение. Затова и разговорът в Русия се води по този начин. Путин безусловно, дори чисто персонално, определя изключително много неща в системата, макар напоследък да е все по-трудно да се измери степента на неговото влияние върху всички събития в страната и съотношението на силите във властта. Просто властта започва да се разпределя и по някакви други, невинаги зависещи от центъра начини. Има ги „силовиците“, а при тях са налице дори няколко центъра на властта. Има ги и „либералите“, обединени от общ бранд, който е Алексей Кудрин. Цялата тази „власт“ се бори за нещо и Путин, чисто физически, не успява да регулира всички процеси. Но щом хората видят как се държи Игор Сечин[1] – нагло и свободно – започват да се питат: „А да не би да има „дуумвират“? Или пък Сечин да има специално позволение от Путин? Същите питания са валидни и за чеченеца Рамзан Кадиров – на него му се разрешава все повече и повече. А защо? Такива събития опровергават схващането, че политическата система в Русия е консолидирана веднъж завинаги. Ала истината е, че с днешна дата хората се боят да се измъкнат от сянката на Путин. Боят се да излязат изпод чадъра, където е написано името на Путин като бранд. А пък и това е опасно. Опиташ ли да вършиш нещо самостоятелно, можеш наистина да се озовеш в затвора, доколкото Путин има възможност да мобилизира армията, ФСБ и всички служби срещу противниците си. Или ще бягаш в чужбина, или ще трябва да излезеш в пенсия – има много такива случаи с хора от приближения кръг на Путин. Средствата за разправата са различни: арест, понижение в длъжност или повишение на някаква безсмислена длъжност – специален представител на президента в несъществен ресор. Тоест системата засега се регулира. Но това е „отгоре“. А пък „отдолу“ е друго. Там хората по-скоро изхождат от максимата, че е по-добре така, както е сега, че иначе може и да стане и по-лошо.

Нима и най-персонализираният авторитаризъм изключва алтернативата? Освен лица от режима, скарали се с Путин, има и хора като Алексей Навални.

За някого Навални може и да е алтернатива, но той е нелегален политик. Хората се плашат от това и се държат като законопослушни граждани. Те искат да гласуват, а не да подкрепят нелегален политик. Ако Навални бъде легализиран и му се разреши да участва в изборите, той бързо ще започне да набира гласове. Не само защото е борец за демокрация, а и защото е ново лице. На хората им показват само Путин и щом се появи ново внятно лице с прости и ясни лозунги – например „Долу корупцията!“ – то ще има шанс да вземе немалко гласове. Обществото, общо взето, се намира в спящо състояние и във всеки момент може да бъде събудено, ако се разлюлее системата. Затова интересът на Путин е да не клати лодката и леко да се подобри ситуацията, най-вече в икономиката. А иначе всичко се свежда до „руската гордост“ – хората се гордеят със страната си и историята си (в официалната ѝ версия). Засега това е достатъчно, за да се спечелят президентските изборите през 2018 г. Следващият мандат може и до голяма степен да прилича на сегашния. С известни влошавания, разбира се, и депресивни състояния на икономиката.

В същото време „моделът Путин“ е модел на подражание за всякакви популисти. Как да си обясним това, както и нарасналото му самочувствие да се набърква в американските или европейски избори?

Щом за Русия Путин е безалтернативен лидер, логично е да започва да показва алтернативата и на Запада. Всеки таксиметров шофьор в Женева, Ню Йорк или Париж ще ви каже: „Какъв юнак е този Путин, как всички ви постави в неловко положение!“. Но, както писа Иван Кръстев, ето че дойде Доналд Тръмп и наруши Путиновия монопол на непредсказуемост. А тази непредсказуемост е нещо важно навсякъде, където международните институции постепенно губят доверие. Хората започват да ги смятат за неефективни и се питат не е ли Путин символ на ефективността? Самият Путин, струва ми се, се опита да направи опит да стане равен на западните лидери в края на първия си мандат. Но не се почувства равен с тях, поради което реши да наложи свои собствени правила. Крим е последната червена линия, която бе премината. Оттук нататък ръцете му бяха развързани и той започна да налага правилата си. Опитва се да действа, както си иска. Някои мостове обаче си остават неизгорени…

Кои по-точно?

Тезата е такава: нашата империя беше разрушена, но ето че сега дойде лидер, който я възстановява. И то по различни начини. Присъедини Крим. Показа на Запада какво може. Воюва както СССР в Сирия и то успешно. Западът не се справи с Ислямска държава, а ето че ние се справяме. ФСБ ни защитава достатъчно ефективно от терористите, нали терористичните актове са по-малко, отколкото на Запад, където непрекъснато се случва нещо в Брюксел или Ню Йорк. В същото време, забележете, ние сме открити за разговор. Създадохме проблем в Украйна, вие пък предложете решение. Тази възможност за квази-диалог все още съществува. Меркел вече не говори с Путин, тогава се опитваме да се разберем с Макрон, той е новото лице. През цялото време се поддържа някаква привидност на диалог, защото всъщност Путин загуби, залагайки на крайнодесните в Европа. А и не се сбъдна пророкуването, че ЕС ще се разпадне, че вече се е разпаднал. Дори Брекзит не създаде на западния свят такъв проблем, какъвто се очакваше да създаде. В Източна Европа също протичат сложни процеси, но лидерите там не е задължително да поддържат Путин.

На Путин му е наистина трудно да формулира каква политика иска да води. Той няма стратегия, куца му дори тактиката – действие-противодействие и т.н. Затова някакви мостове се запазват.

Стратегията на Путин не е ли образец на хиперболизация – дори  с опита му да се намеси в американската политика? Доколко това е реално?

Със сигурност е имало руска намеса, без още да е съвсем изяснено каква и къде. Но безусловно всичко е ставало с неговото одобрение, с ясното съзнание в какво се набърква. Засега не можем да преценим мащаба на тази намеса – може да е такъв, за какъвто се говори, може и да е по-малък. Сложно е да се проведе едно такова разследване. Но е факт, че това органично съответства на правилата на играта, наложени от Путин: аз съм цар на света и съм способен да управлявам всякакви процеси, в това число и американските избори. Това е работа на човек, убеден, че може да си позволи всичко. Звучи правдоподобно, остава да се изясни мащаба на вмешателството. Но трябва да признаем, че трендът вървеше към хора като Тръмп. Така че освен Путин, изглежда, че се намеси и американският народ.

В какво обаче е ключът към консервативната революция, която Путин предлага или иска да наложи в Европа? Да престане да съществува ЕС, този съюз на „моралната деградация“?

Путин безусловно искаше да разцепи Европейския съюз. Затова неговата пропаганда непрестанно противопоставяше старата, немощна и бюрократизирана Европа на новата (източна) Европа, която на базата на новия популизъм би станала по-дружелюбна към Русия. А това вече би била една Европа, отношенията с която биха се изграждали по правилата на Путин. Така той би станал център на формулирането на правилата не само за Евразийския съюз, но и за Европейския съюз. Да, но не му се получи. Путин отдавна твърди, че ценностите на Европа, смятани от самата нея за универсални, са всъщност фалшиви. Че там също има корупция, че там всички се мамят едни други, докато убеждението, е, че ние в Русия крепим един морален свод, че ние сме за нравствените ценности – че това е основата ни и е нещо, което ни отличава от Запада. Страшно опростенчески модел, който обаче добре работи не само за вътрешната аудитория, но и за част от външната. Ала от гледна точка на практическите резултати не може да се твърди, че Путин е постигнал някакви особени успехи в Източна Европа. Във всяка страна там протичат сложни процеси, без това да означава, че те вървят по пътя, предначертан от Путин.

А и източноевропейските популисти са доста различни – как например Путин би могъл да установи отношения с Качински? Всеки локален национализъм изключва останалите.

Да, така е. И щом Путин посети някои от тези държави, той вижда, че те не са „пропутински“. По-често са дори антипутински – те имат свой дневен ред и свой национализъм. Кой тогава е казал, че тази популистка или националистическа вълна трябва да потече по правилата на друг национализъм, прерастващ в империализъм? Те също започват да виждат в лицето на Русия заплаха, а не съюзник. Идеологическият дискурс на днешна Русия е построен върху идеята за империя, а не върху идеята за „руския свят“. Идеята за „руския свят“ е приложима само към нашата територия, а не зад граница.

А как се вписва в тези процеси Ердоган? Той също е белязан от амбицията да е център, да налага алтернативен модел?

Друг център е, затова отношенията му с Путин са изключително сложни. И независимо от взаимната солидарност между тях като авторитарни лидери, независимо от пропагандната шумотевица, възникват маса противоречия. И двамата са националисти и водят помежду си търговски войни, които не е ясно как ще приключат. Те не могат да се договорят как да търгуват. Всичко това е изключително неефективно с оглед на търговските правила. Изведнъж се оказва, че в Русия изчезват доматите, а в Турция не може да се изнася руско зърно. Говори се обаче за руско въоръжение за турската армия – тоест реалността е противоречива, тя е такава, каквато е. Същото е и със Саудитска Арабия – договарят се военни доставки, без да се гледа дали страната е съюзник на САЩ и всякакви там отношения между сунити и шиити в сирийския конфликт. Просто продаваме оръжие и толкоз.

И накрая, как България влиза в тренда на путинската политика? Въпрос, предизвикващ у нас сериозни опасения.

България безусловно не е във фокуса на днешната руска политика. Тя е една от онези страни, за които у нас няма яснота. Културно или исторически, тя би трябвало да е руски сателит, но в същото време не е така. България отдавна не е „добър сателит“, просто никой в Русия не разбира протичащите тук процеси, а и не се интересуват особено от тях. Всички сигнали на враждебност от страна на България към Русия говорят, че това е трудно управляема зона. Путин, разбира се, би искал страната ви да се върне в зоната на потенциалното руско влияние. В основата на това е и опитът за разцепването на Обединена Европа по модела на отношенията ни с Чехия, където досегашният президент говореше, че трябва да се отменят санкциите срещу Русия. Ала ето че идва на власт поредният нов лидер и трябва отново да се разсъждава – той с нас ли е или е против нас? Същото е и с България. Никой в Кремъл не знае как точно трябва да се постъпва с България. Смята се, че е добре да имаме такъв сателит, но Русия отказва да разбере, че такъв сателит вече няма. И как всъщност да се държи с България, тя не знае.  Това е част от общата ни липса на стратегия.

Андрей Колесников (род. 1965 г.) е руски журналист и политолог. Той е юрист по образование. Бил е главен редактор в „Новая газета“, заместник главен редактор на „Известия“ и на  The New Times (Новое время). Носител на множество журналистически награди, сред които: „Златното перо на Русия“ и наградата „Адам Смит“. Автор на книгите: „Спичрайтерите. Хроника на една професия, променила света“ (2007), „Анатолий Чубайс. Биография“ (2008), „Студената война на леда“ (2012), „Диалози с Евгений Ясин“ (2014). Ръководител на програмата „Вътрешна руска политика и политически институции“ в московския Карнеги център.

[1] Игор Сечин (род. 1960) – руски политик и бизнесмен. Бивш заместник-ръководител на администрацията на Путин (1999-2008) и вицепремиер (2008-2012). Председател на съвета на директорите на „Роснефтгаз“, смятан за втория по влияние човек в Русия след Владимир Путин.