Путин на кушетката

В Украйна руските войски – противно на очакваното, предават ли, предават позиции. Светът не предполагаше: безаналоговата армия на Путин, с която той със зле прикрита хвалипръцковщина искаше да го сплаши (прожектирайки анимационни филмчета), се оказа сапунен мехур – пукна, та се не видя. „Непобедимата и легендарната“ – намерила се в чудо, взе да вади от арсенала оръжия от годините на Втората световна, надявайки се, че комбинирани с пълчищата жива сила (само частично мобилизирани, нали вярвате?) все пак ще успее донякъде да удържи модерните HIMARS-и и IRIS-T. Както е тръгнало, нищо чудно из украинските степи в скоро време руските суровикинци и конашенковци да нападнат и с тачанки от Гражданската война (с картечници „Максим“ вътре в каруцата), дърпани, естествено, от прословутата руска тройка. Че може даже да хлъцнат умилително (като Гогол): „Ех, тройка! Птица-тройка, кой ли те е измислил?“, бленувайки за окончателни „денацификации“ и „деукранизации“, извоювани с допотопните им оръжия. Допотопни оръжия и допотопно мислене – няма какво да се изненадваме, днешният „Руски свят“ е безнадеждно овехтял… 

За психоанализата на Зигмунд Фройд мнозина също твърдят, че била овехтяла, че била изчерпала евристичния си потенциал. Обвиненията са, че градяла постулатите си, изхождайки от психичните проблеми на не съвсем здрави хора; направо болни – едни истерици, други невротици, трети шизоици. Но ако се взрем внимателно в „Руския свят“ на Владимир Путин и неговата команда, ще установим, че всички те едва ли биха преминали с успех обстоен психиатричен преглед – само като прочете човек някои от постовете им, го обзема желание веднага, мигом, тутакси, колкото се може по-скоро да позвъни на „Бърза помощ“. За анамнезата на путинизма психоанализата си е съвсем адекватен изследователски метод: извлечена от глави на болни, тя е напълно приложима към болни глави. Като отчетем още, че теорията на Зигмунд Фройд се появява и грабва умовете в началото на ХХ век, а „Руският свят“ – ако отсъдим прецизно, в базовите си постановки отново е някъде там, на границата между ХІХ и ХХ век – следователно подхождат си. Да, д-р Фройд е съвсем на място относно фрустрациите, комплексите и патологиите на днешна войнолюбива и самозвана Русия – фрустрации, комплекси и патологии, които ни изправят на нокти и мигли, заради което те трябва да се диагностицират, задължително трябва. „Човекът с танковете“ (Путин) като „Човекът с вълците“ (прочее, и той руснак – Сергей Панкеев): образци на психоаналитични случаи, таман за кушетката…

Общоприето е мнението, че началният прозорец към Европа в Русия бил прорязан (с топор!) от Петър І, безжалостния император. Което обаче не е докрай вярно: в двора на неговия баща, Алексей І Кроткия (Тишайший), се играят първите театрални спектакли в Московията, а панталоните са били по-предпочитани от руските кафтани. Тези европейски влияния идват, между другото, тъкмо от Украйна и Полша, доста по-напреднали от източния си съсед. С управлението на княгиня София, сестрата на Петър І, стремежът към Запада се засилва: нейният фаворит княз Василий Голицин поема курс, който по-късно новият цар продължава, но с доста по-крути мерки. Според Борис Акунин например, ако в борбата за власт между София и Петър бе победила сестрата, то руският път към Европа не би бил така осеян с мъки и страдания, колкото изпълнения от бъдещия самодържец. Който също както потиска народа си, така иска да потиска и Европа – Северната война, остракирането на Мазепа, смъртта на царевича Алексей… Западният курс на Петър І не е на пусто място: още Иван ІV Грозни си е въобразявал и даже е предложил брак на английската кралица Елизабет І; да не говорим, че и самото създаване на древната Рус е европейско дело – варягите от Дания. Някога Европа е изпратила свои синове в северните земи, за да вдигнат държава, техните потомци се стремят да се завърнат в майчиното лоно. Но не, никак не по мирен начин, а с кръв, принуда, насилие. С чук. Щения за един тираничен

Инцест

достигнал връхната си точка при Николай І в средата на ХІХ век, когато назовават Руската империя „тъмница на народите“, и сега, в 20-те години на ХХІ век, когато Владимир Путин гъгне за „колективния Запад“, който, видите ли, бил особено враждебен срещу Руската федерация, воден от някаква необяснима „русофобия“. Всъщност това в психоанализата се нарича проекция или – да го кажем по-простичко – крадецът вика „Дръжте крадеца!“. Също както Едип, който спи с майка си Йокаста, така и „Руският свят“ се натиска да спи с майка си Европа, обаче – за разлика от Едип, не по мирен начин, не по взаимно съгласие, а насилнически, издевателски, мръснишки. Всички военни престъпления, извършвани в Украйна, тази подлога на „подлата Европа“, са плод на това инцестно желание. В този смисъл ракетите, изстрелвани толкова масирано срещу украинските градове, са (не)съзнателен израз на руския див мерак да изнасили Европа. Цялата Европа, започвайки от Украйна. Излиза нещо от сорта: „Майко Европо, ако не спиш с мен, ще ти пусна бомбата!…“.

Едновременно с това обаче „Руският свят“ категорично отрича да има каквото и да е общо с Европа. Владимир Путин наскоро отново се изцепи: „Приемствеността на поколенията, верността към традициите и високите духовно-нравствени ориентири са в основата на националната идентичност на Русия“. Обвиненията за Гейропа, за някакви ужасяващи извратености и противоприродни привързаности не спират да валят от страна на Москва. В това отношение днешните кремълски агитпропчици и пропагандисти възприемат идеята на т.нар. „почвеници“ (славянофили) от ХІХ век (сред които, между другото, е и Достоевски), че Русия в своята изконност е съвсем друга на Европа, че тя трябва да следва свой път – независим и оригинален, защото единствено следвайки този път тя ще заеме достойно място върху световната карта. И останалите ще я уважават и ще треперят от нея, винаги обидената. Първите адепти на този „особый путь“ са братята Константин и Иван Аксакови, Алексей Хомяков, Иван Кириевски, Николай Данилевски, написал книга с многозначителното заглавие „Русия и Европа“, където на стотици страници обяснява колко различни са те… Нещо повече: за да обосноват и докажат твърденията си за по-особения път на Русия, славянофилите изработват едно минало на страната, абсолютно разминаващо се с действителността, но удивително приличащо на това, което в психоанализата се нарича

Семеен роман

изобретяване на произход, значително по-достоен и благороден от този, който реално имаш. Така битото и малтретирано дете си фантазира, че неговата майка е принцеса, която също както Моисей го е пуснала в кошница по водите на Нил, но която в даден момент ще се разкае, че го е изоставила, ще се сети за него и ще го открие, за да му подсигури живота, който заслужава. А това, което детето заслужава, не е обикновена съдба, а необикновена, чудесна. По същия начин в основата на мисленето на славянофилите стои разбирането за чудото на руския народ, за чудесния „Руски свят“. Такива убеждения пронизват построенията както на първите славянофили, така и на техните продължители: Фьодор Тютчев, Николай Страхов, Константин Леонтиев – този антибългарски изедник, Фьодор Достоевски (когото споменах). Пронизват също и теоретичните конструкции на задочните наследници на славянофилите – евразийците, с техния най-ярък представител и първи зачинател княз Николай Трубецкой (началото на организираното евразийство, между другото, е поставено в България, в София). По-късно синът на Николай Гумильов и Анна Ахматова Лев възприема много от евразийските постулати, обявява например за чудо (sic!) победата на Александър Невски срещу тевтонските рицари, която спасила Русия от „западно робство“. Главната негова идея е тази за пасионарността – водеща малка група хора от даден етнос, която го възпалява за велики дела (прочее, терминът пасионарност все по-често се чува от устата на първите руски държавни мъже днес). Тази неудържима пасионарност на „Руския свят“ е важен елемент и от идеите на Александър Дугин с неговото твърдение за „четвърти път“, напълно различен и своеобразен както от пътя на Запада, така и от пътя на Изтока. А етап от този „четвърти път“ представлява апокалиптичната битка на библейското чудовище Левиатан, олицетворяващо таласокрацията (властта на морето) и океанския евроатлантически свят, с друго едно библейско чудовище – Бегемот, олицетворяващо телурокрацията (властта на земята) и континенталния евразийски свят. Тази битка е планетарна, онтологична, в нея не може да има мир, протича дотогава, докато едното от чудовищата не бива погубено завинаги. Начело на таласокрацията са САЩ, начело на телурокрацията – Русия. И всеки конфликт, в който влиза Русия, е сблъсък между тия две чудовища. Оттук безумните писания за битка със „Сатаната, Луцифер, иблис“, оттук твърденията, че войната в Украйна е всъщност война с НАТО, със САЩ, с евроатлантизма. Семейният роман понякога развива такива сюжети, че си викаш: „Леле-мале, тоя, дето ги къдри тия, си е чисто луд!…“.          

Разбира се, никой класически психоаналитичен разказ не би могъл да мине без

Едипов комплекс

който е сърцевината, ядрото на теорията. Има го този комплекс и „Руския свят“ и неговото име е Украйна. Проблемът е там, че тъкмо в земите на днешна Украйна се е създала древната Рус, когато тя е била част от Европа, и то активна част – князете са участвали постоянно в политическите интриги на континента, женели са се за европейски принцеси, княгините пък – за европейски монарси. Ако искаме да сме точни, онова, което днес историческата наука нарича Киевска Рус, е част не от историята на днешна Русия, а от историята на днешна Украйна. Stricto sensu, историята на днешна Русия започва с историята на Москва, най-вече с управлението на Иван Калита, който с подкупи, подмазване и ласкателства на хановете на Златната орда се сдобива с титлата „велик княз“. И не само с нея: Калита възприема едно към едно властовата нареда на монголската орда. Затова – много пъти съм го казвал, но няма да се уморя да го повтарям: в своето политическо устройство Московското княжество, после царство, после Руска империя (и двете наименования – руска и империя, са присвоени, сиреч откраднати от Петър І), после СССР, после Руска федерация са последните остатъци от великата монголска империя на Чингиз хан, най-голямата сухоземна империя, създавана някога. Законите, порядките, уставите, заповедите – всичко в руската държава, в историческото ѝ битие е наследство от монголите. Ето защо е донякъде прав Лев Гумильов, когато твърди (обратно на Владимир Соловьов, големия руски философ от края на ХІХ век, който се е страхувал от панмонголизма, предричайки неизбежния и с ужасяващи последици сблъсък между Китай и Европа), че всъщност никога не е имало монголско иго над руските земи, че това са били два братски народа, преплели съдбините си, като в началото на това преплитане водещо място са имали монголците, впоследствие – московците. Няма да споменавам колко благороднически руски фамилии имат монголско-татарски произход, ще посоча само една – тази на Николай Карамзин, първия руски историограф. Да, ама в една такава генеалогия няма кой знае колко престиж, няма почти никакъв авторитет и за да се сдобият с такъв авторитет, наследниците на Московското княжество експроприират историята на Украйна. А нея, Украйна, защото там са бащините земи на древната Рус. Оттук вече разбираме защо Путин толкова упорито настоява, че няма такава държава като Украйна, както няма и такъв народ като украинците: това си е чиста проба Едипов комплекс, Едипов комплекс от най-високо качество, натурален, без примеси; такъв, какъвто Фройд го е установил и квалифицирал. Желанието е да се унищожи украинския баща, да се умъртви той, както Едип е умъртвил Лай, но с тази разлика, че ако Едип не е знаел кого убива, то „Руският свят“ знае много добре кого убива – родителя си. Несъмнено е: докато Украйна съществува, у руснаците винаги ще живее чувството, че някак не са истински, че са вторични; че същинските наследници на Рюрик, Олга и Владимир са не те, а украинците. Затова трябва да ги изличат от лицето на земята, да ги поломят с ракети, да им сринат всичко-всичкичко – инфраструктура, електроснабдяване, домове, болници, училища, че да измръзнат, да се изпарят, да загинат до крак… Няма иначе начин, Едиповият комплекс не търпи половинчатости, илюзия са всякакви компромиси. Руската федерация в действителност не нападна Украйна, Руската федерация в действителност нападна баща си с желанието и с надеждата да го усмърти веднъж завинаги: „Татко, татко, мили татко, ела да ти разбия главата с чук!…“.

„Руският свят“ е болен свят – истеричен, психотичен, шизоиден. И има спешна нужда от доктор, от доктори, от доктори и от лечение. Успехите на Украйна са първите стъпки от това така необходимо лечение. Но за да стигне то до успешен край, докато се излекува „Руският свят“ ще трябва още време, още много, много време.

Затова нека д-р Фройд и д-р Зеленски се въоръжат с търпение…