0
1154

Пълноводието на живота

„Бог да бди над детето”, Тони Морисън, изд. „Обсидиан”, 2015 г., превод Любомир Николов

bog-da-bdi-nad-deteto3

Тя е носителка на Пулицър и на Нобелова награда за литература (първата чернокожа жена, която я печели). Писателка, редакторка, преподавателка. Авторка на книги като „Песента на Соломон”, „Възлюбена”, „Джаз” и др. Най-новият й роман – „Бог да бди над детето”, се появява съвсем синхронно на български език („Обсидиан”) в силен превод на Любомир Николов. Тя е Тони Морисън.

Започвам с предупреждението, че съм доста пристрастна към писането на една от най-големите американски, а и световни, бих казала, писателки днес. Така че и написаното от мен ще бъде пристрастно. Но литературата, струва ми се, ни позволява това. Даже го иска от нас.

И така няколко герои – Бела, Брайд, Букър, Бруклин. Всичко има значение при Морисън, нали. Всеки от тях гледа на случващото се по различен начин. Обвързаността помежду им обаче крепи здраво сюжета, а и помага за постепенното разкриване на характерите им, най-вече на този на главната героиня – Брайд.

bog-da-bdi-nad-deteto1Родена като Лула Ан, от родители с доста по-светла кожа от нейната, тя, черна като нощта – „катран е най-точното сравнение, за което се сещам”, ще си помисли чак уплашената от цвета й нейна майка, – на 16 ще се отърве от „селското” име, ще стане Брайд, ще се издигне до регионален мениджър на козметична компания, ще ходи облечена само в бяло, ще е богата и харесвана. Ще се опита да даде пари на жена, току-що излязла от затвора, която ще я пребие, любовникът й ще я изостави, казвайки й, че не е жената за него. Тя ще го потърси, а накрая и ще го намери. Вече ще е друга, той – също.

Този сюжет може би няма да впечатли много от читателите, но той дава най-смътна представа за мащаба на романа на Тони Морисън. Като казвам мащаб, имам предвид и това, че пластовете в него подхождат за по-голямо епическо произведение. Но не това е важното. Важните и сложни житейски въпроси за травмите от детството; за това как компенсираме липсата на обич; за вината, която носим, и начините, чрез които се опитваме да я изкупим; за прошката; себепреодоляването и себеопознаването; за утехите и любовта – са вплетени така умело в тъканта на разказа, толкова фино психологически са изведени чрез героите, че наистина имаш чувството, че книгата е цял епос, а не роман от около 180 страници. Даже се чудех, докато четях, защо авторката не е продължила да я пише. И е оставила цели линии в нея съвсем загатнати и някак очакващи да бъдат разгърнати.

Удоволствието от срещата с „Бог да бди над детето” нямаше да бъде същото, ако не се проявяваше, както и в предишните книги на Морисън, този красив, емоционален, стилистично неимоверно богат разказвачески талант. Езикът й е наслоен от смисъл и чувствителност, както в кратките, прости, изключващи всякакви определения изречения, така и в другите, по-дълги и наситени, в които думите сякаш се свързват почти любовно една с друга.

Сега даже малко завиждам на онези читатели, на които предстои първата среща с Тони Морисън или пък нова с „Бог да бди над детето”.