През последните дни се разрази остър дебат по повод изказване на Милена Славова, в което тя изненадващо за някои изрази известни съображения против традиционно провеждания София Прайд. Неприятната изненада дойде оттам, че точно от човек като Милена не можеше да се очаква такова нещо. Защо не можеше? Защото тя е бунтар и винаги е била срещу деспотизма на официалните нагласи, нейният живот и творчество са вик за свобода, отвъд потискащите ограничения на обществото. Милена е българска пънк икона – как така изведнъж се превърна в тежък конформист, наистина ли предаде заветите на контракултурата, в които уж се кълнеше?
Този кратък текст предлага да се направи лесна проверка какво се е случило с Милена по линия на пънка и неговата идеология, защото така ще се разбере как въобще може да се погледне на изявление като нейното за парада и доколко то е осъдително.
Първо набързо да си припомним основите на пънк философията, в енциклопедията пише:
Идивидуализъм, антиконформизъм, анархизъм, екстремизъм в отстояването на личните права, борба срещу дискриминацията, срещу консуматорството, срещу униформения ред, защита на самосъздаващия човек в противовес на готовата продукция за масово потребление, бягство от стереотипите и… нещо като безкрайна лична революция в името на всичко изброено.
Ако разгледаме определенията едно по едно и ги отнесем към постъпката на Милена, ясно ще се види пънкарка ли е тя, или не.
Индивидуализъм – темата предполага дълго изложение, но вместо това можем да се съгласим, че „изцепването” на певицата стъписващо се отличи от общия хор, чу се като отделно, съвсем индивидуално „дрън”, така че по този параграф нямаме проблеми с пънка.
Антиконформизъм – истинският пънкар би трябвало да не робува на инерции и, например, да не смята, че нещо, което е било скандално преди време може да се опакова като скандал завинаги и да влезе по този начин в конформистката номенклатура. Да не реагираш специфично е конформизъм и в този ред на мисли неочакваната реакция си остава пънкарска.
Анархизъм – която и да е власт, упражняваща принуда, ако ще последната да е облечена в коприна, е противник на пънка. Намерението да се наложи еднозначно отношение към един или друг феномен задейства анархистични контранагласи у пънкарите и те непременно се противопоставят. Това и видяхме.
Екстремизъм в отстояването на личните права – грубият безцеремонен език на Милена е ясен знак, че тя е крайно решена да изразява лично мнение и да не се съобразява с тези, които искат да посегнат на това нейно право. Ако е в общия благороден тон, елегантно и меко, не е пънк.
Борба срещу дискриминацията – вече и децата (благодарение на анимационния филм „Зоотрополис”) знаят, че съществува обратна дискриминация, в която потиснатите стават потисници. Пънкарите не се борят срещу тази или онази агресия, а срещу агресията въобще. Ако някоя претенция започне да изглежда агресивна, а такива стойности започват да се отчитат, те не са ОК, така че Милена остава в канона.
Борба срещу консуматорството – едно е да бъдеш различен, друго е да искаш да консумираш различието си посредством социални и впоследствие материални привилегии. И хетеросексуалните, и хомосексуалните би трябвало да са това, което са, без да го превръщат в консуматорско преимущество. Истинската равнопоставеност е деликатен баланс, без значение кой кого удря в кантара. След дълги години едностранчиво несправедливо мерене, от известно време впечатлението е, че махалото се люшва от едната крайност в другата. От гледна точка на физиката е разбираемо, но така или иначе посочването на новата деменция е пънкарско.
Борба срещу униформения ред – и като външен вид, и като вътрешна организация една уж шарена и разнородна група може да бъде окачествена като униформена и стриктно подредена, ако се ръководи от централно зададени в масов мащаб стандарти. Самите пънкари го докараха до унифициран дизайн, който превърна автентичния им жест в мода, живата материя – в декор. Затова тези от тях, които осъзнават грешката, са много чувствителни към други такива, защото най-лошото е да подмениш истинската цел с нейно карнавално подобие. Милена също е чувствителна.
Защита на самосъздаващия човек – за никого не е тайна, че цели професионални сфери все още дават предимство на хора с определен пол и сексуалност. Други пък се опитват да регламентират квотите така, че да се осигури представеност на всички. Както расовата, така и половата сегрегация е недопустима. Похвално е желанието за хармония. Въпросът е, че в пънк идеологията общите регламенти не са долюбвани. Борбата е лична и тогава е справедлива. Освен това, за да не се робува на порочната корпоративна игра, нека всеки произвежда сам това, от което има нужда. Изглежда невъзможно, но пънкарите обичат невъзможното и се дразнят от „хайде всички заедно”. Изглежда и Милена се дразни.
Бягство от стереотипите – самото регулярно провеждане на каквото и да било замирисва на стереотип. Задължително е пънкар да каже „не” и няма защо да се изненадваме, че го чухме.
Безкрайна лична революция в името на всичко изброено – да останеш цял живот на критична позиция е пънкарски дълг, като критиката е мотивирана от едно и също вярване, но нейните обекти естествено се менят. Можеш да се лишиш от разпознавателните пънк аксесоари и да заприличаш на средностатистически гражданин, можеш да се окажеш естествено подвластен на възрастта, както всички останали, но трябва да запазиш упорството да се бунтуваш, ако ще адресът на бунта да е неприемлив за феновете. И това го имаме в обсъждания казус.
Проверката показва, че Милена продължава да е пънкарка. Просто старото неофициално е станало официално и антиконформисткото е станало конформистко. Старата нормалност е заменена с нова нормалност. Оттам идва объркването кой кой е и срещу какво се бори.
Дали сме съгласни с Милена? Дали трябва да осъждаме употребата на „извратеняци” в нейното изказване? Дебатът няма да спре, но да се твърди, че тя насажда омраза, би било също толкова опасно, колкото да се внушава, че прайдът приветства разврата. Трудно е да се определят границите на толерантността и свободата. Уж двете си помагат, а се оказва, че си и пречат.
Можем обаче да сме сигурни в едно – обвиняемата не е изневерила на пънка. Или с други думи: Punk’s Not Dead.
