0
2254

Първата дама на джаза в България

Лени Вълкова на среща с публиката и приятели, септември 2018 г., Литературен клуб Перото

Лени Вълкова е наричана „кралица на джаза“ и е известна като първата дама, пропяла публично джаз у нас и прочула се с това.

Родена през 1927 г., звездата ѝ изгрява още в юношеските ѝ години. Това са времената, когато в центъра на София културният и светският живот процъфтяват, преди мрачната епоха на комунизма, когато някои от колегите ѝ са въдворени в лагери, а Сашо Сладура е убит. Лени Вълкова е жива и днес, с изправена осанка, на 91 години. От три десетилетия живее при своята дъщеря в Лондон, но през последните две години се завръща за кратки срещи в България, за да напомни за онези златни години на джаза и мюзикъла у нас.

Наричат ви първата изпълнителка на джаз в България. Откъде се запалихте по този жанр и как намирахте материали, за да разучавате песните?

Вдъхновяваха ме американските филми мюзикъли, които гледах. Сред любимите ми заглавия бяха „Красавиците на Зигфилд“, „Чатануга Чу-чу“, „Ела на остров Тринидад“. Асен Овчаров, на чийто оркестър основно бях солистка, поддържаше връзка с Глен Милър и с неговия оркестър. Той непрекъснато получаваше аранжименти на песните, които бяха нашумяли тогава. За мен специално отделяше много време в разучаването на песните, защото той доста често обичаше да прави от класиката джаз. Така взимаше някоя оперна ария, аз я запявах в оригиналния ѝ вариант и от един момент нататък тя се превръщаше в джаз импровизация.

При кого започнахте да изучавате пеене?

При Дора Мамберг учех пеене, а успоредно се обучавах на балет при Николай Фол. Тогава бях на 15–16 години. За Консерваторията ме подготвиха Евгения Марс и нейният син Павел Елмазов и с тяхна помощ влязох в класа на професор Иван Попов. Той ми казваше: „Лени, аз те уча на постановка на гласа, да умееш да пееш оперно пеене, да имаш такава култура, но усещам, че разваляш постановката. Вкъщи сигурно пееш нещо друго?“ Той позна, защото действително у дома пеех главно джаз.

Оркестърът на Асен Овчаров е бил изключително известен, защото е бил първият професионален джазов състав в България. Как станахте негова солистка?

Бяха обявили прослушване за солистка в бар „София“. Да се явя на него, ми даде кураж Мис Лола Добрич – най-нашумялата циркова акробатична артистка от прочутия за времето цирк „Добрич“. Явих се, но нарочно останах последна. Помня, че бях толкова силно притеснена, че докато чаках, подтичвах нагоре-надолу по стълбите. На това прослушване се бяха явили над 50 момичета. Когато дойде моят ред, самият Асен Овчаров, който акомпанираше на всички певици, ме покани да застана при пианото. Аз запях, а Бенцион Елиезер, който също беше част от оркестъра, му каза в един момент: „Асене, нека аз да те сменя на пианото. Ела тук да чуеш как хубаво пее това момиче“. Овчаров му отстъпи мястото си зад клавишите, но застана близко до пианото, оркестърът беше отсреща на ложите. Те наскачаха в един момент и ме вдигнаха на ръце. След това Бенцион Елиезер каза: „Това е момичето, което сме търсили“. Така стана всичко и от този момент станах и Лени Вълкова. Истинското ми име е Елена, но музикантите ме кръстиха Лени. Още в началото на кариерата ми Аспарух Лешников ми каза нещо много важно: „Лени, ти можеш хубаво да пееш, можеш много да дадеш на публиката, обаче не се главозамайвай. Остани си такава непринудена, каквато си“. И аз останах!

По време на първия ви концерт с Джаз Овчаров обаче става технически гаф. Какво точно се случи?

Уредбата ненадейно се развали и микрофонът отказа да работи. Музикантите тушираха леко звука от инструментите си и аз запях Night and Day, Day and Night без микрофон, което направи изключително силно впечатление на публиката и предизвика истински фурор. С оркестъра на Овчаров имахме неописуеми ангажименти – викаха ни в радиото, записвахме плочи в тогавашните звукозаписни фирми „Орфей“ и „Симонавия“, много често изнасяхме концерти и правехме матинета в зала „България“, в бар и сладкарница „София“. Направо нямахме мира! Помня, че толкова много младежи и девойки се тълпяха пред заведенията по Царя, когато ние имахме концерт, че тези от тях, които така и не успяваха да влязат, оставаха на тротоара и се мъчеха през прозорците да слушат нашите изпълнения. На Царя се събираше хайлайфът на София. Това бе най-щастливото ми време, когато пеех с Джаз Овчаров! Иначе ме канеха и от други оркестри и аз не отказвах изяви с Кукудов, Борис Ненков, с Людмил Георгиев, с Вили Казасян, с „Оптимистите“, които преди това бяха част от Джаз Овчаров.

Имахте ли си някой, който да ви облича и да ви съветва как да изглеждате на сцената?

Да, имах вуйчо и вуйна, които бяха моделиери в „Аска“. Това се намираше на улица „Леге“. Те ми помагаха за подбора на платовете и за моделите на тоалетите.

Имахте ли фенове сред дамската публика, които копираха външния ви вид?

А, да (смее се). След мен шепнеха: „Минава нашата сладка Лени.“ И ме сравняваха с Джуди Гарланд.

Когато говорите за музика и за музикалната си кариера, много често илюстрирате казаното с пеене. Мислите ли, че музиката и пеенето ви дават сили да сте в такава завидна форма на 91 години?

Да, музиката ме крепи, определено! Аз обичам всеки ден да си пея и се учудвам, че дори по цяла нощ, когато остана насаме, в главата ми непрестанно звучат мелодии, песните, които съм пяла.

През комунизма много жанрове музика, особено по-модерните, са били забранени, в това число и джазът. Промени ли се за вас нещо по онова време?

Имаше нещо такова, че джазът не се харесваше особено на новата власт, но съм пяла на приеми, които Георги Димитров даваше, отново като солистка на Джаз Овчаров. На един подобен прием седях между маршал Толбухин и генерал Бирюзов и поисках да стана и да отида на отсрещната страна, където седяха моите музиканти, но те ми даваха знаци да остана сред големците на онова време, за да не ги обидим. Помня, че в това променено вече време имахме много нелепа случка в някакъв провинциален град, вече не помня точно къде. С пристигането ни, пианистът седна веднага на пианото, за да го изпробва как свири. Оказа се, че то не е акордирано отдавна и свири малко по-ниско. Казахме на управителя на залата, че пианото е ниско, и той ни успокои: „А, ще го оправим!“ Когато по-късно се върнахме вече за концерта, вместо акордиран инструмент, заварихме го качено върху дървени трупчета… човекът явно ни беше разбрал буквално.

В Англия сега как тече животът ви?

Щастлив е животът ми там. Във всекидневието обикновено чакам дъщеря ми да свърши с писането, защото тя много обича да пише. За да не я смущавам, я изчаквам. След това отиваме на разходка заедно със зет ми, който е много добър, и с внука ми, нейния син. Обичам да се разхождам в Лондон по магазините, да ходя в различни театри и да гледам мюзикъли.

Имахте ли шанса да се изявявате на сцена в Англия?

Там съм пяла за мое удоволствие по време на джем сешъни. Членувам в Count Basie Society. Те правят регулярно сбирки с джем сешъни. Това не са концерти, но се е случвало да се събира и публика и да ни слуша как пеем и свирим.

Някой от наследниците ви занимава ли се с музика?

Да, внукът ми Джеймс, който сега е на 27 години, се учи да свири на саксофон и напредва в изучаването му.

Какво ви донесе последната среща в България с колеги и почитатели през септември 2018 г.?

Донесе ми много радост, много емоции и много цветя. Видях се с моите колеги, сред които Йорданка Христова, Лиана Антонова, Ахинора Куманова, Ани Пармакова, Мими Николова. Беше сърдечна среща. Аз я нарекох „вечер на целувките“, защото отвсякъде всеки ме целуваше и прегръщаше.

Какво си пожелавате оттук насетне?

Пожелавам си да имам живот и здраве.