0
1812

Първите стъпки на Набоков

„Машенка“, Владимир Набоков, издателство „Колибри“, превод от руски Пенка Кънева, 2018

Вл. Набоков, 1925 г., Берлин ©Berg Collection

След като само преди няколко години у нас излезе последната книга на Владимир Набоков, върху която той работи в периода от 1975 до 1977 г. и така и не успява да довърши – „Оригиналът на Лаура. Умирането е забавно“, сега може би е време да се върнем към началото. И да разтворим дебютния роман на Набоков, който за първи път излиза на български език. – „Машенка“.

А книгата е публикувана още през 1926 г., само че тогава Владимир Набоков се крие под псевдонима Сирин. А това плахо начало на една голяма литературна кариера можем да оправдаем, пък и да си обясним, с факта, че по онова време Набоков е едва 27-годишен.

Но затова пък в „Машенка“ не е трудно да се открият много автобиографични моменти от живота на Набоков, въпреки че романът проследява емигрантския живот на Лев Глебович Ганин в Берлин през 20-те години на ХХ век.

А фактите от живота на самия Набоков се знаят добре – той прекарва първите си години в Санкт Петербург, това е времето, когато започва да пише и още през 1916 г. издава и първата си поетична книга. Следващите години от живота му далеч не са толкова спокойни, защото се задава революцията и семейството му бяга в Ялта, а след това към Берлин.

В Берлин откриваме и Лев Глебович Ганин – в пансиона на вдовицата на немския търговец Лидия Николаевна Дорн, където времето е спряло. „Пансионът беше руски, при това неприятен“, пише Набоков. Но пък там е събрано цяло руско общество – емигранти, които живеят между сенките на миналото и още по-неясните очаквания за онова, което ще им донесе бъдещето. Тук са Подтягин – стар руски поет, заседнал в Берлин между Москва и Париж, изтощен от битките с администрацията и невярващ, че въобще може да поеме отново на път; ентусиастът Алфьоров, очакващ съпругата си, която не е виждал от години; госпожица Клара – деликатна жена, която също е изгубила илюзиите си, че пред себе си има бъдеще; балетните танцьори с напудрени носове и мускулести прасци Колин и Горноцветов… Цяло едно руско общество, за момент загубило посоката къде отива, какво иска и къде се намира. Хора, които живеят между това тук и онова, което е минало, между влюбванията, разделите и смъртта. Затова героите се чувстват болнави – замаяни или от алкохол, или от някакво сутрешно неразположение, или от по-сериозна болест, които отнемат силата им, замъгляват представите им. А Набоков пресъздава не просто бедния емигрантски живот, но и носталгията по един загубен свят.

Докато съдбата сама не избира да направи подарък на Лев Глебович Ганин – в снимката на жената на своя съсед, която пристига след броени дни, той вижда своята първата любов. И онези паметни три дни до пристигането на Машенка се разтягат и стават безкрайни – време на очакване и на преосмисляне, време, което за Ганин преминава в полусън. Затова е трудно да се каже дали „Машенка“ е портрет на любимата жена, или по-скоро портрет на родината, която си загубил завинаги.

Той беше бог, възпроизвеждащ погинал свят. Постепенно възкресяваше този свят в името на жената, която не смееше още да са настани в него, преди да го завърши. Обаче нейният образ, нейното присъствие, сянката на спомена настояваха най-сетне да възкреси и нея – ала нарочно отместваше образа ѝ, тъй като желаеше да стигне постепенно до него, стъпка по стъпка, също като тогава, преди девет години. От страх да не се обърка, да не се изгуби из светлия лабиринт на паметта, възсъздаваше предишния си път предпазливо, внимателно, връщайки се понякога към забравена дреболия, ала без да избързва напред. Докато през този пролетен ден се кита из Берлин, той наистина оздравяваше, изпитваше първото си ставане от постелята, слабостта в краката. Оглеждаше се във всички огледала, пише Набоков.

Между другото – Машенка така и не се появява в романа, тя е спомен, герой, който задвижва историята, копнеж. И ако имаме колебания – трябва да е ясно, Набоков не е сантиментален, чувствата тук са дълбоки, но овладени. Авторът – само на 27 години, успява да пресъздаде очакването, разочарованието и отрезвяването в един свят, който хем е твоят, хем ти е безкрайно чужд. Минало и настояще се редуват в този роман, фрагменти от спомени, внимателни описания, поетични моменти…

Интересното е, че самият Набоков признава, че първата му книга има някои слабости, но явно не чак толкова големи, след като в по-късните си години сам сяда и я превежда на английски език.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияДоналд Тръмп и геополитическото безумие (1)
Следваща статияСамото дело на епископ Константин Преславски е чудо