0
2249

Първи опит за преосмисляне на българския постминимализъм

Минимализъм BG

„Минимализъм BG“, изложба съвременна живопис, куратори Красимир Русев и Румен Жеков, СБХ „Шипка“ 6, Зала I A (5 март – 2 април 2020).

Проектът на Красимир Русев и Румен Жеков с название „Минимализъм BG“ заслужава специално внимание не само като внушителна изложба, представяща почти 50 автори от различни поколения, а преди всичко като първо мащабно изследване на непроучена територия от историята на българското изкуство.

Твърдото ядро на това, което днес светът на изкуството определя като „съвременно изкуство“, съдържа постоянна и незатихваща реакция към две големи революции, случили се едновременно през 60-те години на ХХ век, а именно революциите на концептуализма и минимализма. Неизмеримите последици на тези две художествени революции след средата на 70-те години започват да се интерпретират с понятията постконцептуализъм и постминимализъм. И ако за повечето изследователи съвременното изкуство по дефиниция е постконцептуално, то постминималистичните тенденции в него нямат толкова очевиден конституиращ ефект. В България проявите на постконцептуалното изкуство през 90-те години се описват с понятието „неконвенционални форми“, а през първите две декади на ХХI век се разглеждат като единствена алтернатива на всички традиционни и анахронични форми на изкуство, които не попадат в рамките на самоисторизиралата се категория „съвременно изкуство“. Недосегаемата хегемония на постконцептуалното съвременно изкуство се описва от някои историци на изкуството като самостоятелен исторически период (Александър Алберо), а от други – като нов интернационален стил (Дейвид Джоузлит).

Радикалният подход на постконцептуалното съвременно изкуство да приема и поддържа вътре в себе си постоянни антиинституционални стратегии го задължава да се реализира като авангард, който произвежда критическо изкуство, което защитава идеите на една „глобална неолиберална република на изкуството“. Идеология, която рязко контрастира с автономната свобода на субекта при минималистичното и постминималистичното изкуство. Трябва да се отбележи, че това противопоставяне по осите на съдържателната срещу формалистичната свобода и на външните срещу вътрешните параметри на автономия се извършва върху чисто модернистичното изискване на изкуството перманентно да поставя под въпрос онтологията на собствената си същност. В тази връзка си заслужава да се припомни твърдението на Хал Фостър, че минимализмът завършва и преодолява модернистичната траектория на самокритика, преминавайки от формалната същност на категориите към перцептивните условия и граници на изкуството, като по този начин отмества фокуса от онтологичните към епистемологичните претенции на изкуството. Неизчерпаемият потенциал на тази тенденция дава сериозни основания за преосмисляне на минимализма като второ по значение явление след концептуализма, което продължава да формира развитието на изкуството през първите десетилетия на XXI век.

Минимализъм BG

Минимализмът обезсмисля много от традиционните въпроси, които естетиката и философията отправят към изкуството. Истинската борба на минимализма е с това, което стои зад творбата на изкуството. Минимализмът не е просто антисубективен или антитрансцедентален. Зад неговата привидна буквалност наднича изцяло нов модел субективност. Зад картините и обектите на минимализма стои нов субект, защото минималистичният обект на изкуството не е просто дематериализиран или свръхматериализиран, а психологически отделен посредством една абсолютна перцептивна обективност. Едва ли има друго изкуство, което се занимава толкова радикално с въпроса за присъствието. Минимализмът е свързан с революционно предефиниране на образа в изкуството. Художникът не изобразява, не изразява и не представя, а присъства в зрителното поле на зрителя. Така този, който създава, и този който възприема образа, присъстват едновременно вплетени вътре в проявлението на творбата като феномен. Минимализмът разкрива една от основните функции на изкуството, а именно възможността да експериментира, създава и укрепва нови форми на съзнание. Минимализмът открива творбата като пространство на опита. Минималистичната творба освобождава нашето възприятие от всякакви предразсъдъци и въображаеми идеи през чистотата на перцептивният опит. Творбата не възпроизвежда готови представи, а създава изцяло нов опит.

Минимализъм BG

В изложбата „Минимализъм BG“ откриваме диалог не толкова с фундаменталните идеи на минимализма, колкото влияния, идващи от сложната и противоречива територия на постминимализма (термин, използван от художествения критик Робърт Пинкъс-Уитън за първи път още през 1971 г.). Изложбата е категорично постминималистична като внушение и контекст. В нея виждаме типични за постминимализма практики, доминирани от човешки елементи, като например пестеливо, но старателно подбрани материали и текстури или ръчно изработени детайли и живописвани повърхности. Не трябва да забравяме, че в световен план постиминимализмът обхваща много широк кръг автори от Ричард Сера и Ева Хесе (по повод, на която всъщност Робърт Пинкъс-Уитън употребява този термин за първи път) до Брус Науман и Аниш Капур. Постминимализмът като генератор на нови жанрове и артистични дейности никога не е губил влияние и никога не е слизал от сцената на съвременното изкуство. Но по-интересното е, че именно в неговия обширен и отворен диапазон от трудни за артикулиране сетивни и структурни иновации остава едно особено пространство, обърнато към някакъв дълбок безличен драматизъм. Изкушавам се да кажа, че ако в своята монументална чистота минимализмът остава сковано обърнат към абсолютните идеализации на перцептивното, то постминимализмът е странно обърнат към скритата идентичност на преживяването.

Минимализъм BG

Проектът „Минимализъм BG“ показва, че на българската постминималистична сцена художниците не само работят със случайни процеси и материали, но с удоволствие използват принципите на спонтанността и импровизацията, което отваря техните творби за множество допълнителни асоциации и метафорични интерпретации. Тази антисистемност и неопределеност може да се тълкува донякъде като дефицит и слабост на българския постминимализъм, но от друга страна, именно в тези особености се съдържа и част от неговата автентичност.

Типологично изложбата се разпростира в четири основни направления. Първите две са свързани с ясно очертаните жанрове на абстракцията и монохромната живопис, а другите две посоки развиват експерименти от областта на авторефлексивната живопис и на живописта като специфичен обект. В жанра на постминималистичната абстракция може да бъдат видяни работи с постконцептуално внушение като тези на Сашо Стоицов и Николай Петков, но също и работи с приглушена медитативност – Йордан Парушев, Любен Генов, Надя Генова. Монохромната живопис има своите застъпници в лицето на автори като Николай Найденов, Свилен Блажев, Стоян Куцев, Красимир Русев, Симеон Стоилов, Атанас Парушев. Авторефлексивната живопис, която е вгледана в процеса на своето случване, е представена от Милко Павлов, Даниела Олег Ляхова, Румен Жеков, Красимир Карабаджаков, Станимир Генов, Богдан Александров, Иво Бистрички и Илиан Лалев. С навлизането на живописта в пространствения опит на специфичния обект се срещаме при творбите на Петър Дочев и Станислав Памукчиев.

Проектът „Минимализъм BG“ идва в София след успешното му представяне през миналата година във Велико Търново (изложбени зали „Рафаел Михайлов“) и в Пловдив (зала „2019“).

Петер Цанев е професор по психология на изкуството и доктор на науките по изкуствознание. Преподава в Националната художествена академия в София. Автор е на книгите „Психологически подходи в изкуствознанието“ (2009) и „Психология на изкуството“ (2008).