0
3893

Първо правило: стой изправен

„12 правила за живота“, Джордан Питърсън, изд. „Гнездото“, 2019 г., превод Анна Златанова

Джордан Питърсън © Gage Skidmore

„12 правила за живота“ на Джордън Питърсън трябва да е една от малкото self-help книги, които действително работят или най-малкото носят позитивна промяна в ума на четящия, а и в обществото като цяло. Книгата не е структурирана като банален наръчник с цел подобряване на всекидневната ефикасност и самите правила са по-скоро оправдание, от което канадският клиничен психиатър (и запален читател на руска литература) се възползва, за да препусне в своите мисловни територии, с които всеки, който е гледал лекциите му в YouTube, е добре запознат.

Питърсън придоби широка популярност именно поради отказа си да участва в националната езикова цензура в Канада и настояването на леви активисти да бъдат използвани полово неутрални местоимения като „ze“ и „zir“. Протестът на Питърсън срещу законопроект C-16 бе приет като проява на симпатия към крайнодесни движения, което впоследствие му спечели открита медийна война, десетки гостувания в телевизии и интервюта с агресивни и предубедени водещи, много от които бяха публично унищожени от непоколебимата аргументация и дълбоко автентичната откритост на автора.

Причината се дължи на факта, че основата на книгата не е излята върху наивен позитивизъм, а напротив – покрай констатацията, че животът е страдание – пречка, с която неизменно трябва да се срещнеш, бреме, което да понесеш. Човек, който не погледне към тъмната страна на съществуването, към собствената си способност да създава зло, и не приеме отчайващата реалност на човешкото състояние, не може да бъде осъзната личност. Според Питърсън единствено тези, които са поели отговорност за постъпките си и мислят за благосъстоянието на близките си, могат да се поместят в представата за класическия герой.

А какво означава да си герой? Тук идват на помощ десетки препратки и примери от религията, митологията и… анимационните филми на Disney, в които архетипни образи разиграват сцени с психологически прецизна истина, която отваря очите и води към по-доволно съществуване. Исус Христос, като най-позната и значима фигура за западната цивилизация, неслучайно е символ, върху който се изгражда най-устойчивата човешка цивилизация. Този, който поема чуждите грехове и умира в полза на другите, напомня за фундаменталната истина, че не можем да живеем единствено за себе си. Егоизмът и нихилизмът са саморазрушителни и са породени от липсата на смисъл, която подрива естеството на живота и се стреми да го унищожи. Питърсън е противник и на релативизма, наследен в академичните среди от постмарксистките френски философи от 60-те и 70-те години, и смело заявява, че човекът не е само социален конструкт, а същество с много по-древен биологичен апарат, който функционира по все още не напълно осъзнати начини.

Тук идва място за първото правило – стой изправен. Питърсън още в лекциите си редовно привежда примери с омарите, което в последствие му спечели шеговити подмятания в интернет, както и някои карикатури. Биохимията на омара (същество на стотици милиони години) е близка до тази на човека, а още по-любопитно е, че омарите създават йерархии, съревновават се за територия и се влияят от антидепресанти, които в случай че бъдат приложени към някой току-що разгромен представител на вида им, помагат на животното да се изправи и да заеме стойка за нова битка.

Отказът да продължиш напред, да понесеш теглото на живота си, според Питърсън, е саморазрушително, нихилистично действие. Никой не е илюстрирал по-добре тази динамика от Фьодор Достоевски в своя роман „Братя Карамазови“, в който братът атеист Иван Карамазов излага едни от най-убедителните аргументи в полза на атеизма. Питърсън се позовава и на образа на Мефистофел в поемата на Гьоте „Фауст“ – от нея са и думите, с които дяволът се заканва да разруши не само единичния човешки живот, но и материята на цялото съществуване. Тук клиничният психолог построява връзка с все по-зачестилите атентати в американски училища и писмените изявления, които насилниците отправят преди да започнат да убиват. Подозрително напомнят на думи, излезли от устатата на споменатите по-горе литературни герои.

След като последователно излага примери, които илюстрират до какво води пътят на апатията и хаоса, Питърсън защитава тезата, че единственият светъл начин на живот е да подобряваме почти непоносимите условия, които ни обграждат, или поне да се опитаме да не ги влошаваме. Огромният срив в смисъла, чиито последствия днес цивилизованият свят все още изпитва на гърба си, е описан освен от Достоевски и от Фридрих Ницше – другият пророк и мислител от XIX век, на когото Питърсън се възхищава. Констатацията „Бог е мъртъв!“ не е празничен вик, а трагичен шепот, крах на ценности и на основополагащ софтуер, който прави съществуването поносимо (както Джоузеф Кембъл определя ролята на религията). Последствията, предсказани от двамата автори преди повече от 150 години, са тоталитарни режими, милиони убити и саморазрушението на последвалия нихилизъм.

Тази масова истерия, това негодувание към живота, според Питърсън, се е внедрило в западната култура по завоалиран начин, благодарение на френските философи Жак Дерида, Мишел Фуко и други последователи на лявата идеология, които оспорват съществуването на обективна истина и разделят личността и обществото на групи, борещи се за власт. Литературният критик Харолд Блум обвинява същата школа на „вечно обидените“ за навлизането на политически и социален активизъм в четенето и подбора на произведения за учебната програма, за сметка на естетическите ценности на самите творби.

При този циничен и студен мироглед няма място за индивидуалност и избор, няма я и личната отговорност, остава единствено ровичкане и търсене на онеправдани малцинства, а онеправдан може да се чувства всеки. Както и Питърсън изтъква – този процес на дедукция е безкраен и опира до обстоятелствата на всеки един конкретен живот – жена < чернокожа жена < чернокожа жена инвалид. Преследването на тази лудост за социална правда неизменно води до преразпределянето на властта кой да определя онеправданите и жертвите, а щом има власт, има и цензура.

Според закона на Парето във всяко общество 20% от хората произвеждат 80% от ползите и печалбите, а на другия край на кривата 20% от хората създават 80% от проблемите и загубите. Не може да съществува утопичното приравняване на всички индивиди. Тези опити до момента са водели до едни и същи резултати – геноцид, масови убийства и лагери на смъртта. Но лявата мечта не умира лесно, особено в държави, които не са понесли в историческото си минало последствия от наивното разрушаване на йерархии. 12-те правила на Питърсън са опит устоите на тези йерархии да бъдат укрепени чрез вярата в по-доброто. Това е да си оправиш леглото сутрин, да се погрижиш за градината и домашните си любимци, да се стремиш да говориш истината или поне да не казваш лъжа, да се грижиш за себе си като за човек, когото обичаш.

Съществуват йерархии, които в едно общество с нисък процент корупция, би трябвало да организират хората по компетентност – най-добрите ще бъдат най-уважавани и ще печелят повече от тези надолу, но ще има взаимно уважение и разбиране между прослойките. Към това трябва да се стреми, според Питърсън, западният капитализъм – към изчистване на нефункциониращите механизми, а не към тотално заличаване на системата. Последствията от режимите на Мао Дзъдун и Йосиф Сталин и споменавания често в книгата „Архипелаг ГУЛаг“ на Солженицин напомнят какво дебне зад ъгъла, когато бъде извършена една необмислена революция в преследване на детински мечти.

„12 правила за живота“ е далеч по-четима и достъпна от предишната книга на Питърсън – Maps of Meaning: The Architecture of Belief(1999), и със своите над 3 милиона продадени копия изпрати канадския професор по психология в стратосферата на публичното влияние. Както самият той споделя (през сълзи), голямата му мечта е да не стъпи накриво и да не подведе младите хора, които го следват, с неподходящ личен пример и грешни избори. Притеснителна е вероятно обсесията на младите мъже по личността на Питърсън, но според водещата феминистка (и почитателка на автора) Камил Палия тя е показателна за кризата в западните общества днес и за вменената вина, която белите мъже трябва да изкупват поради прегрешения в минали векове.

Точно в окото на бурята на културното объркване и хаоса на преформулираните идентичности се появява книгата „12 правила за живота“ – ясно и семпло написана, от автор, стъпил уверено върху раменете на великани, която вече помага на хиляди хора да внесат ред в умовете и домовете си, да изгладят отношения с родителите си и да поемат отговорност за постъпките си. И всичко това отново благодарение на прастари притчи и легенди. Кой каза, че времето на митологията и религията си е отишло? Кой каза, че няма какво да научим от древната песен край огъня, нашепваща за героя, който се жертва в името на едно по-светло бъдеще.