2
357

Пъстра като живота и докосваща се до Живота

О(т)звучавания 1

„Бутик за поезия“, Венцислав Енчев, София, „Булгед“, 2014

V.Enchev_Butik za poezijaКогато пред нас е един поетически свят, ние се опитваме да намерим вход към него. Става дума за входа, който ще ни позволи да проникнем по-дълбоко във вътрешността на този свят и да се почувстваме поне за малко „у дома” в ландшафта му, доколкото това изобщо е възможно за посетителя, за госта.

На пръв поглед книгата на В. Енчев ни подканва да влезем в нея през вратата на моментното настроение, пресъздадено с един или повече щрихи – неслучайно авторът е избрал да ни въведе в своя свят чрез стихотворението „Бавна мълния” с подзаглавие „Картини от една изложба”. То би трябвало да играе ролята на програмен текст, който да ни подскаже, че ще бъдем „развеждани” из пространство, в което властват щрихът, ескизността, скицата от натура, шаржът, граничещ с гротескния и по неизбежност фрагментарен „портрет” (по-точно е да се каже силует) на хора, чувства и ситуации. Затова лирическият Аз се обръща не към Музата/Музите, като древния аед, а към Художника, който да му „заеме” образ от своето изкуство: „Художнико, предай ми образ, който да ме води / в определено настроение”. Без да подхващам стария дебат за сходството или несходството на живописта и поезията, бих отбелязал, че впечатлението за паралелизъм между въздействието на тези изкуства (и не само те – би трябвало да се добави поне още едно, музиката) в книгата на В. Енчев и се потвърждава, и не се потвърждава. Потвърждава се, защото ние наистина сме преведени през пъстра галерия от повече или по-малко моментни състояния на лирическия Аз, свързани с неговото минало, настояще, а понякога и въобразено бъдеще, с неговите страхове, желания, очаквания и разочарования, които изграждат профила му на съвременен човек, „фрагментаризиран” от самата фрагментарност на живота, който го заобикаля. Не се потвърждава, защото ако останем при тази представа и се задоволим с това преминаване-гледане-и-вкусване на разкоша от „словесни фойерверки” в книгата (според формулировката в същото начално стихотворение от нея), ще си тръгнем с усещането, че просто сме се огледали в богато инкрустирано поетическо огледало, за да зърнем там нищетата на собствената си „махмурлийска” неудовлетвореност от живота.

Нека да потърсим тогава друга възможност да вкусим по-пълноценно книгата на Венцислав Енчев. Може би такава ни предлага заглавието й, което, като всеки паратекст, предшестващ текста в собствения смисъл на думата, привилегирова определени негови значения? Според един от последните тълковни речници на българския език, този на Василка Радева от 2012 г., акцентиращ върху актуалните значения на думите, „бутик” означава „магазин, в който се продават оригинални и уникални стоки, а не конфекция”[1]. Подобни значения, наред с други, има думата и в оригиналния език, от който е заета, френския – там тя също се свързва с идеята за място, където се продават не масови, а маркови стоки, дело на някоя от големите модни къщи. Бутикът следователно, макар и да е „бутик за поезия”, предполага известна луксозност на предлаганата в него стока, някакъв шик и дори претенциозност, която да го отделя от ширпотребата, от „конфекцията”. Такъв „шик” в поезията на В. Енчев не липсва и той се изразява преди всичко на нивото на образите (метафори, сравнения, метонимии), които са не само „ракети-носители” за пресъздаваното в съответното стихотворение настроение, но трябва и да привлекат „купувача” към изложените в „бутика на поезията” артикули. Ако първо обърнем внимание върху едноименното стихотворение от книгата „Бутик за поезия”, ще видим, че представата ни за бутик, бутиков стил и бутикова стока се нуждае от частично отместване: предложените от В. Енчев словесни артикули претендират да не са конфекция, наистина[2], да имат свое уникално лице, със „запазена марка”, но в същото време те се разграничават и от представата за самоцелната, елитарна недостижимост на марковото: влюбените момче и момиче, лирически герои на стихотворението, които към момента, пресъздаден в началото на творбата, не са имали нужда от поезия, защото самите са били „ходещ стих”, по-късно ще влязат все пак в бутика, за да видят „езерото с водни лилии / или пък просто две полички, / и магазинчето не ще е някой мол, / но никога не ще фалира”. Виждаме как „претенциозният” бутик се е превърнал в непретенциозно „магазинче”, а „двете полички” препращат към познатото безискусно стихотворение на Джани Родари „Надежда”, откъс от което е даден като мото към стихотворението на В. Енчев. Преди да стигне до магазинчето обаче, читателят трябва да е изминал две трети от книгата, ако е читател от моя тип, който върви в последователността, зададена от разгръщането на книжното тяло.

И двете стихотворения, към които погледнахме, са важни като възможни подстъпи към книгата, но за мен ключовата творба, същинският вход към един по-цялостен смисъл на стихосбирката, надхвърлящ фрагментарните усещания и попътните мисли, се намира някъде по средата между тези две стихотворения. Става дума за стихотворението „Молитва”, което ще си позволя да цитирам изцяло:

Молитва

Господи, дай ми да Те обикна,
да Те обикна с душа и сърце.
Да обикна Този, който нямаше къде
глава да положи,
който нямаше къде глава да положи.
Защото грехът е пухена възглавница,
да – грехът е пухена възглавница,
положена в ковчег.       

Грехът като „пухена възглавница, / положена в ковчег” е един от многото образи в поезията на В. Енчев, които бих определил като епатиращи, отново чрез дума, взета от френския език, в който тя има известен фамилиарен, т.е. жаргонен оттенък. В българския литературоведски „жаргон” тя се използва отдавна със значение на „смайващ, учудващ”, когато се визира употребата на неочаквани изразни средства и езикови обрати. Христоматиен пример за подобен епатиращ ефект е въздействието на уподобяването на залеза на „ален” домат в стихотворението на А. Далчев „Любов” (1927 г.). Ще се спра на още един пример от „Бутик за поезия”, в който намирам прибягването до епатиращ образ за особено експресивно, без да е самоцелно: в стихотворението „Сълзите на победата”, което се отнася към едно въобразено бъдеще на лирическия Аз, сълзите му, с които завършва „всяка истинска история”, са „сладки, подобно еклери на празнична трапеза”, а „всичко прежно” трябва да бъде изтръскано от него „подобно пърхот”. Силата на епатиращите образи идва обикновено от неочакваността, с която се появяват, и от „волтовата дъга”, която предизвикват, свързвайки разнородни асоциации и вървейки срещу „конфекцията” на банализиралите се употреби (разбира се, тези образи трябва да се употребяват с умереност, като подправките, за да не се пресоли манджата).

Нека да се опитаме сега да разчепкаме още малко вътрешната поетическа логика, заложена в образа с греха като възглавница, положена в ковчег. Всеки, който е използвал пухени възглавници, знае, че тяхната вътрешност се състои от миниатюрни бели перца (именно пухът или пухчетата), които са особено подходящи за бой с възглавници, защото имат свойството да се разлитат като облак във всички посоки. Струва ми се, че голяма част от настроенията, моментните състояния и дори мечтите, изобразени в книгата на В. Енчев, се асоциират тъкмо с такива разлитащи се (под ударите на живота и на поетическата фантазия) пред очите на читателя пухчета от „възглавницата на греха” – само че, за разлика от реалните пухчета, те са оцветени във всички цветове на дъгата. Сякаш книгата привлича вниманието ни върху тях и мимолетността им, за да ни „каже”, че цветността на голяма част от преживяванията ни не ги превръща по-малко в безутешни илюзии, освен ако погледът ни не е прикован в по-пустата от пустинен мираж омая на „бългериан дрийм”, както гласи заглавието на една от творбите в книгата; ако престане да е съсредоточен в „движенията ритмични на начервени устни”, прилични „на врати, като в каубойски бар” („Дъвка”); ако този поглед, приел нещо от простота на детското сърце, успее да прозре отвъд „облаци[те] виолетови, като бонбони” и види, че само небето „е истински синьо” („Удивителна в небето”).

Когато това се случи, луксозният бутик за поезия може да се преобърне на гостоприемно магазинче, в което надеждата е достъпна за всеки. Тогава именно, когато осъзнаем, че душата ни е притисната, свита като асистентката на илюзиониста в неговия сандък, „срещу сабите от алпака, които хич не са безвредни”, и поискаме да променим играта, или да престанем да я играем, но нямаме сили да го сторим, тогава именно промълвяме думите на смирената молитва към Можещия всичко („Смях и конфети”). И тогава именно можем да продължим да вървим по-натам и по-надълбоко, отвъд пира на сетивата, дори отвъд мисловно-афористичните ни обобщения, защото погледът ни се е насочил нагоре, към отворилите се ненадейно в малкото пространство на магазинчето за поезия-и-надежда – прозорци към Живота, който започва да нахлува вътре и да изпълва цялата шарена или сива действителност около нас. Излиза дори отвън магазинчето, за да срещне хората с „[…] подчертано слисан израз, породен от това, че през живота си са видели твърде много, но са разбрали твърде малко неща” („Малък нощен разказ”).

*

Книгата на В. Енчев дава неизмеримо повече на читателя от това, което можа да отзвучи от нея в редовете, които й посветих.

Бих искал накрая да изразя съжалението си, че не е бил потърсен или намерен редактор за тази книга – една практика, която за съжаление се утвърждава през последните години в нашето книгоиздаване, по обясними, но трудно преглъщаеми причини. Наличието на такъв редактор би спестило редица от досадните грешки, които спъват на места удоволствието от прочита на „Бутик за поезия”.

[1] Радева, Василка. Български тълковен речник, София, Изток-Запад, 2012, 58.
[2] В „Изреченията”, поместени в края на книгата, четем: „Мога да простя много неща на един поет, но не и липсата на оригиналност.”

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).

Предишна статияТихият протест на културата
Следваща статияПисма до Луиз Коле

2 КОМЕНТАРИ

  1. Рецензията е украсена с всички достойнства на литературния анализ. Но ме порази употребата на епатиращия образ на „запазената марка“. Дали рецензентът съзнава дълбочината на връзката, която прави с реалния живот на поета?