Начало Книги Изборът Пътепис
Изборът

Пътепис

Мишел дьо Монтен
30.06.2016
2123
Източник Wikipedia
Източник Wikipedia

Пътните бележки на френския философ от Италия, Швейцария и Германия излизат за пръв път в превод на български (изд. „Изток Запад“). Публикуваме откъси от предговора на Стоян Атанасов и от пътеписа.

monten3В 1580 г. на 47-годишна възраст Монтен публикува две от общо трите книги на своите Опити. Решава да си почине от писането и да пътува в съседни страни – Швейцария, Германия и най-вече Италия. За това свое пътешествие, продължило малко повече от 17 месеца, не пише конкретно никъде. Така поне се е смятало до 1770 г., когато в замъка „Монтен“ бива открит старинен ръкопис, който ще бъде публикуван четири години по-късно под заглавието Пътепис на Мишел дьо Монтен из Италия през Швейцария и Германия. Издателство „Изток Запад“ предлага първия превод на български на всички бележки от въпросното пътуване. Те са водени първоначално от секретаря на Монтен, впоследствие от самия писател – на френски, а част от тях и на италиански.

Макар че не са предназначени за публикуване, пътните бележки са документ с изключителна стойност. Записките за видяното и чутото по време на пътуването са автентично свидетелство за бита, нравите и местните обичаи на хората от посещаваните градове и страни. В тях Монтен отбелязва само факти, които почти не коментира. Но техният подбор е показателен за гледната точка и за духовната нагласа на най-забележителния представител на късния Ренесанс във Франция. Монтен обогатява представата за света, утвърждавана от ренесансовия хуманизъм, с убеждението за неизчерпаемото многообразие на човешките реалности.

Стоян Атанасов

„Пътепис из Италия през Швейцария и Германия“, Мишел дьо Монтен, изд. „Изток Запад“, 2016 г., превод от френски, предговор и обяснителни бележки Стоян Атанасов, превод от италиански Сава Славчев.

Монтен на път

В 1770 г., почти два века след смъртта на Монтен (1592), в замъка „Монтен“ (област Перигор, Югозападна Франция) един краевед открива старинен ръкопис – паметни бележки от пътуване на Монтен през Франция, Германия, Швейцария и Италия. Една първа част от ръкописа (около 45% от цялото) е писана от анонимен секретар, когото Монтен впоследствие освобождава и сам продължава пътеписните записки – първоначално на френски (около 24%), после на италиански (около 29%), и накрая също на френски (2%). Ценната находка бива публикувана през 1774 г. под заглавието Пътепис на Мишел дьо Монтен из Италия през Швейцария и Германия. Изданието веднага привлича вниманието на специалистите и на ценителите на автора на Опити, които виждат в Пътеписа ярко потвърждение на мислителя и личността Монтен. За автентичността на ръкописа съдим и по съдържанието на бележките и от факта, че те не са били предназначени за публикуване.

Читателите на Опити знаят колко настойчиво авторът изтъква личния характер на своята книга. В своето Предисловие към читателя Монтен заявява:

[…] не съм си поставял никаква друга цел освен една – семейна и частна. […] Аз съм я [книгата – С.А.] предназначил за лично удобство на моите роднини и приятели – когато ме загубят (а това ще стане твърде скоро), да могат отново да намерят в нея някои черти на моя характер и нрав […]. Но аз искам да ме видят в моя прост, естествен и обикновен вид – непринуден и безискусен; защото аз рисувам самия себе си. […] Ако бях сред онези племена, които, както се говори, още живеят в сладката свобода на първичните закони на природата, с готовност щях да се обрисувам цял-целеничък, при това съвсем гол. И така, читателю, предметът на моята книга съм самият аз.[1]

Неслучайно, когато подарява на краля на Франция първите две книги на Опити и Анри ІІІ го хвали, че те са му харесали „извънредно много“, Монтен не се свени да отвърне закачливо: „Това означава, Сир, че аз се нравя на Ваше Височество, щом книгата ми му е приятна, защото в нея няма нищо друго освен размисли за моя живот и моите действия.“[2] Въпреки тези и други многобройни твърдения за стриктно интимния характер на Опити, не бива да забравяме усилията и старанието на Монтен да публикува своята книга. Нейното първо издание от 1580 г. (книги І и ІІ) е на разноски на автора, а следващите ще бъдат обогатени с близо хиляда добавки, които Монтен вмъква до края на живота си. Монтен твърди, че пише единствено за себе си и за своите близки, но прави всичко необходимо книгата му да стане публично достояние.

Съвсем различно стоят нещата с пътните бележки, публикувани два века след смъртта му под заглавието Пътепис. Те са водени като паметни записки за лична употреба. Никъде – нито в Опити, нито в личната си кореспонденция[3], нито в Семейната книга, където той е отбелязвал важни семейни събития – Монтен не споменава за Пътеписа. За неговия частен, неофициален характер съдим и по сухия език на записките, и по известна стилова необработеност, и по многобройните повтарящи се формулировки – колкото обясними за лични бележки, толкова и недопустими за публикуван текст. И въпреки грубия си вид, тези бележки се явяват в много отношения отзвук на първите две книги на Опити (от 1580 г.) или пък изходен материал за последната, трета книга, публикувана за пръв път в 1588 г. Нещо повече: те ни помагат да разберем по-добре някои от основните идеи във философията на Монтен, да се доближим по-осезателно и до неговата личност.

Тук е уместно да припомня накратко някои биографични факти, които позволяват да определим мястото на Пътеписа в цялостното творчество на Монтен. Между 1572 и 1580 г., след като се е оттеглил от задълженията си на съветник и съдия в Парламента на Бордо (Градския съвет), Монтен пише своите Опити. На 1 март 1580 г. публикува първите две книги. След това осемгодишно усамотение предприема продължително пътуване из Франция, Швейцария, Германия. Най-дълго престоява в Италия. Пътуването трае 17 месеца и 8 дни – от 22 юни 1580 г. до 30 ноември 1581 г. Вероятно Монтен е искал да остане и повече в Италия, но се наложило да се завърне у дома, след като бива избран за кмет на Бордо с двегодишен мандат. Впоследствие ще бъде преизбран за още две години. Въпреки обществената си заетост той продължава да пише нови есета. Така през юни 1588 г. публикува поредното, четвърто издание на своите Опити. То съдържа нова, трета книга, плюс първите две, обогатени с близо шестстотин добавки. До края на живота си (1592) подготвя следващо допълнено издание, което ще бъде публикувано посмъртно през 1595 г.

І. Пътеписът в сянката на Опити

За уседналия живот на Монтен през последните двадесет години (1572–1592) пътуването бележи своеобразна пауза в обичайните му читателски и писателски занимания. Всъщност пътните бележки показват, че той не спира нито да чете, нито да пише. Но оставя пътни записки, твърде различни от Опити.

Причините за пътуването са няколко. Към тях се прибавят и догадки. През 1577 г., тоест три години преди да тръгне на път, Монтен се разболява, получава камъни в бъбреците. Баща му Пиер Екем, бивш кмет на Бордо, е страдал от същото заболяване. Приликата между баща и син прави впечатление в не едно отношение. Пиер Екем също е водил дневник по време на престоя си в Италия като участник във френските войни, водени там от Франсоа І. Ала неговите бележки не са достигнали до нас.

За да облекчи страданията си от бъбречните кризи, Монтен е посещавал престижни минерални бани в своя регион – Пиренеите и Гаскония. Състоянието му обаче не се е подобрило. Затова решава да продължи водолечението в Германия и Италия. Това до голяма степен определя и маршрута му в двете страни.

Разбира се, освен балнеотерапия, след продължителното усилие по написването на първите две книги на Опити, Монтен е искал да се разведри. Но и тук, както обикновено, се е стремял да съчетае приятното с полезното, като обогатява в чужбина духовния си кръгозор, докато полага грижи за болното си тяло. Открай време смята, че пътуването по непознати места е незаменим човешки опит. В глава 26 на книга І, озаглавена „За възпитанието на децата“, Монтен препоръчва пътуването в чужбина именно като възпитателно средство, позволяващо „да раздвижиш и избистриш ума си, сблъсквайки се с ума на другите“[4]. А Италия, люлката на европейския Ренесанс, е привличала европейските, и в частност френските хуманисти. Клеман Маро, Франсоа Рабле, Жоашен дю Беле, Марк-Антоан Мюре, Жозеф Жюст Скалиджер и много други високо образовани личности са пребивавали в Италия, черпели са от постиженията на италианския хуманизъм, доразвивали са го на родна земя.[5] В този смисъл интересът на Монтен към Италия, пробуден от семейната традиция, се засилва и от духа на времето.

Монтен следи също с внимание съвременни пътеписи на откриватели, заселници, мисионери, впуснали се да откриват или „цивилизоват“ далечни краища на света. Цялата тази книжнина допринася за обогатяване на ренесансовия светоглед с нови ценности като религиозна и нравствена толерантност, културен релативизъм, природонаучна любознателност. Ренесансовият хуманизъм разширява значително представата за човека и за света, като разчупва някои средновековни догми, налагани от богословието, за единоначалието на света и за еднородната човешка природа. Той достига до общочовешки ценности, които днес определяме като „универсализъм“, но прави това в повечето случаи с общи, абстрактни понятия. Монтен се пази от тях. Неговият универсализъм, обогатен от остро чувство за релативизъм – усещането за относителния характер на човешките прояви – се проявява преди всичко като стремеж да отчита и признава безкрайното човешко многообразие. Пътеписът е ярко доказателство за този нов дух, който доближава Монтен и до нашите нагласи, култивирани под въздействието на съвременната антропология.

Монтен наблюдава и по друга причина с широко отворени очи пъстрата картина на човешките нрави и обичаи. Силно повлиян от класическия скептицизъм, той не изповядва окончателни истини нито за света, нито за собствената си личност. Предпочита конкретното, мимолетното впечатление. Пътуването в чужди страни му дава отлична възможност да трупа такива впечатления. Записвал ги е главно за да не ги забравя. Те релативизират представата му за родните нрави и практики. Срещите и разговорите с чужденци, от които се различава в много отношения, го интересуват в същата степен, в която се съмнява и в монолитността на собствената си личност. Истината, към която се стреми Монтен, не е производна на общи принципи и догми, не подлежи и на систематизиране. Тя се проявява единствено в единичното, конкретното, в явлението и действието, ограничени във времето и пространството.

Имаме сериозни основания да предполагаме, че опитът от пътуването, впечатленията от жители на отделни градове, от хора с различни професии и различно социално положение са довели Монтен до заключения, изложени в книга трета, публикувана седем години след обиколката из Европа.

Монтен възприема света не като застинала даденост, а като вечно люлееща се реалност – метафора на непрекъснатите промени в природата и в човешките общества: „Светът не е нищо друго освен едно вечно люлеене. Всичко в него се клатушка непрекъснато: Земята, скалите на Кавказ, египетските пирамиди; люлее се и общо с другите неща, и сам по себе си. Дори постоянното не е друго освен едно по-бавно колебание.“[6]

Динамиката на променящия се външен свят става главозамайваща, когато той попада под погледа на не по-малко променящия се субект на възприятието. Монтен многократно описва и себе си, и света като непрекъснати процеси на промяна, която в повечето случаи е и непредвидима: „Моят разказ се отнася за определен час. Аз мога веднага след това да се променя: и не само случайно, но и нарочно. Това, което пиша, е всъщност протокол на различни и променящи се прояви и неопределени, а понякога и противоречиви фантазии – било защото аз съм станал друг, било защото улавям нещата при други обстоятелства и от друга гледна точка.“[7] Монтен е чужд на какъвто и да било есенциализъм. В неговите очи многообразието се явява не потвърждение или отхвърляне на общовалидна истина, а само проява на природни или обществени процеси без същност и без смислов център.

До момента на пътешествието книгите са основният източник на знания и идеи за Монтен. Той прекарва по цял ден в своята „библиотека“ – кръгло помещение с около 1500 тома, – и започва своите „опити“, като си води бележки с коментар за прочетеното. Писателят Монтен е продължение на читателя Монтен. Ала за личност, която пристъпя към книгите от стремеж да опознае по-добре себе си, житейският опит е по-важен от книжното знание. Затова в хода на разсъжденията си за възпитанието смята, че най-добрата книга за подрастващия е светът, и препоръчва: „[…] бих желал светът да бъде книгата на моя възпитаник. Опознавайки безкрайното множество характери, учения, съждения, възгледи, закони и обичаи, ние се научаваме да съдим здраво за своите собствени, а също така нашият ум се учи да разбира своето несъвършенство и вродената си немощ – нещо, което не е лесно.“[8] От една страна, пъстрият реален свят превъзхожда книгите, защото е по-богат от тях и почерпеният от него опит е по-полезен от книжното знание. От друга, разковниче за себепознанието е съзнанието за собственото ни несъвършенство. Едва ли друг автор е омаловажавал себе си и своята книга повече от Монтен. Разграничавайки се от авторите, които говорят за себе си най-вече в предисловията на своите творби, за да ги рекламират, пък и да се хвалят, Монтен се рови продължително с особена наслада в собствената си непълноценност – лоша памет, ленив ум, некомпетентност, нехайство и т.н. – на пръв поглед за да опази читателя от заблуди и да му даде пример за смирение. Всъщност той говори за себе си така, както никой не си е позволявал до този момент, и не го премълчава.[9] Самоотричането е черта на самобитността на пишещия. То се оказва плодоносен творчески похват за проучване на Аза. Затова нищо от широкия свят не застрашава онзи, който тръгва на път, не за да демонстрира превъзходство над другите, а за да се срещне и да обмени мисли с тях.

Пътуването е сякаш най-подходящият начин на живот за непрекъснато променящия се Аз, за който веднъж завинаги установено местоположение не може да има. Възприеман само в определен момент и на конкретно място, Азът не се определя от пространството. В този смисъл той е атопос. В изначалната му извънпоставеност Монтен не влага обаче елементи на утопия, до каквито тогавашните мислители често прибягват. Напротив, с метафизичните си постановки слага пръст в раната на човешката природа: „Ние никога не сме в дома си, ние винаги сме устремени някъде извън него. Страхът, желанието, надеждите ни тласкат към бъдещето и ни лишават от чувството и разбирането на това, което е, за да ни подмамят към това, което ще бъде – дори и тогава, когато нас не ще ни има.“[10]

Желанието да пътуваме е естествена последица от неспособността ни да се установим трайно на едно място. В есе 9 на книга ІІІ, озаглавено „За суетността“, Монтен излага най-пълно онова, което го подтиква да тръгне на път. Доколкото в Пътеписа не се говори за причините за пътуването, въпросното есе можем да разглеждаме като аналитичен отзвук на преживяното от пътешественика Монтен. И в „За суетността“ Монтен търси връзка между вродената ни непълноценност и вкуса към пътуване: „Аз знам добре, че страстта към пътуване, ако се погледне буквално, говори за някакво вътрешно безпокойство и нерешителност. Такива са нашите основни качества, при това – преобладаващите.“[11] Но в случая той поставя положителен знак на негативното, изтъквайки ползата от пътуванията: „[…] пътуването, както аз го виждам, е много полезно. Душата ти непрекъснато се упражнява в наблюдение на нови и непознати неща и аз не познавам никаква друга по-добра школа – както неведнъж съм казвал – за формиране на човешкия живот на толкова много хора, от запознаването с безкрайното разнообразие от форми на нашата природа.“[12]

Освен тази основна причина Монтен излага конкретни обстоятелства, които са го подтикнали да пътува: желанието да се откъсне от домашните грижи и от стопанските дейности, които му се налага да ръководи вкъщи[13]; отвращението му от сегашните нрави на Франция[14], което му показва от какво бяга, без да знае какво търси[15]. Продължителното отсъствие от дома прави при завръщането по-желана близостта със съпругата и с близките[16]. Старостта ни доближава до смъртта, която изглежда по-приемлива далече от домашните[17]. И не на последно място, Монтен търси в пътуването удоволствия, но препоръчва да ги вкусваме разумно и съобразно житейския си опит. Затова смята, че най-подходящата възраст за пътешестване е между 40 и 60 години[18]


[1] Тук и по-нататък цитирам Опити в българския превод на Тодор Чакъров. Вж. Мишел дьо Монтен, Опити, книги І, ІІ, ІІІ, изд. „Наука и изкуство“, София, съответно 1979, 1975, 1976, с. 49.

[2] Цитирано по Морис Ра в неговата хронология за живота на Монтен. Вж. Montaigne, Œuvres complètes, introduction et notes par Maurice Rat, Paris, Gallimard, „Pléiade“, 1962, p. XVIII (преводът мой – С.А.).

[3] До нас са достигнали 36 писма от Монтен, публикувани от Морис Ра във френското издание на Събрани съчинения на Монтен (вж. бел. 2), по които е направен настоящият превод.

[4] Опити, І, 26, с. 231. (В препратките към Опити посочвам с римска цифра книгата, а с арабска – главата.) Редица педагогически четива от онова време изтъкват ползата от досега с чужди народи и нрави. Така младият пътешественик се приспособява към бита и обичаите на други общности. Това казва и Балдасаре Кастилионе в своя бестселър Царедворецът (ІІ, 22).

[5] През втората половина на XVI в. пътищата на Италия са вече по-сигурни. Това позволява и на хора с по-скромни възможности (тоест без многочислена охрана) да предприемат пътувания из страната.

[6] Опити, ІІІ, 2, с. 28.

[7] Пак там.

[8] Опити, І, 26, с. 238.

[9] В епистоларното есе до приятелката си г-жа Д’Естисак „За любовта на родителите към децата“ Монтен заявява: „Това е единствената книга в света от този род, която се отличава с такъв необработен и екстравагантен вид. В нея няма нищо, достойно да бъде отбелязано, освен тази чудноватост: защото един толкова празен и толкова нищожен сюжет не може да бъде обработен и от най-добрия майстор така, че да се говори за него“ (Опити, ІІ, 8, с. 83–84).

[10] Опити, І, 3, с. 59.

[11] Опити, ІІІ, 9, с. 274.

[12] Пак там, с. 254.

[13] Пак там, с. 228.

[14] Пак там, с. 230.

[15] Пак там, с. 252.

[16] „[…] постоянното стоене не доставя такова удоволствие, което доставя разделянето и връщането след това. Тези прекъсвания ме изпълват с една нова любов към домашните ми и правят пребиваването ми у дома по-сладостно“ (пак там, с. 256).

[17] „Ако трябваше да избирам, щях, струва ми се, да предпочета да умра на седлото, отколкото в леглото, вън от дома си, далече от близките си, отколкото вкъщи“ (пак там, с. 260). И още: „Нека да живеем и се смеем сред близките си и нека да се мръщим и умираме сред чужди“ (пак там, с. 261).

[18] Вж. Опити, ІІІ, 9, с. 259, 270.

Пътепис 

…След като освободих един от моите хора, който изпълняваше тази благородна задача[1], пък и тя доста набъбна, ще трябва да продължа аз въпреки неудобствата за мен.

На 16 февруари, на връщане от богослужение в малък параклис видях свещеник в расо, който прогонваше злите духове от мъж, обладан от бесове. Мъжът беше тъжен и като отнесен. Придържаха го коленичил пред олтара, а на врата си имаше някакъв чаршаф, за който го бяха завързали. Свещеникът му четеше проповеди и заклинания, заповядващи на дявола да напусне това тяло. Четеше ги от молитвеника. След това се обърна към мъжа и ту му говореше, ту говореше на дявола през мъжа. Тогава го ругаеше, бъхтеше го здравата с юмрук, плюеше го по лицето. Мъжът отвръщаше на тези подканяния с някакви безсмислици: отговаряше ту от свое име, като признаваше, че усеща как злото действа в него, ту от името на дявола, че много се бои от Господа и колко му вредят заклинанията. Това продължи доста дълго. После свещеникът като последно средство се оттегли в олтара, взе с лявата ръка потира с просфората, която представляваше Тялото Господне, като в дясната държеше запалена свещ, наклонена така, че тя се топеше и смаляваше. През това време редеше молитви, а накрая – заплахи и предупреждения към дявола на най-висок и величествен глас. Понеже първата свещ се стопи между пръстите му, той взе друга, а после още една и още една. После остави потира, тоест прозрачната чаша с Тялото Господне, и отиде при мъжа, заговори му нормално, накара да го развържат и го върна на близките му, за да го заведат вкъщи.

Каза ни, че този дявол е от най-зловредните, най-упоритите и че не се пропъжда лесно. И пред десетте или дванадесетте сеньори, които присъствахме там, разказа многократно за своето умение и за разни случки, в частност как предния ден освободил една жена от едър дявол, как, изскачайки, дяволът извадил от устата на жената пирони, карфици и кичур косми. А като му казаха, че още не се е оправила напълно, той отговори, че сега е обладана от друг вид бяс, по-слаб и не така зловреден. Влязъл бил в нея сутринта, но тази разновидност (той им знае имената, подразделенията и най-дребните особености) лесно се пропъждала. Не видях повече. Първият мъж само скърцаше със зъби и кривеше уста, когато му поднасяха Тялото Господне. Понякога изричаше: Si fata volent[2], защото беше нотариус и знаеше малко латински.

На 1 март отидох в черквата „Свети Сикст“[3]. Свещеникът, който отслужваше литургия, беше зад главния олтар с лице към присъстващите; зад него нямаше никой. Същия ден дойде папата: преди няколко дни той бе преместил тукашните монахини, защото бяха много изолирани. На тяхно място беше настанил всички бедняци, които просеха в града много организирано. Всеки от кардиналите даде по 20 екю в подкрепа на тази акция; други частни лица раздадоха много милостини. Папата дари на сиропиталището петстотин екю месечна рента.

В Рим има множество религиозни общности и братства, които проявяват забележително милосърдие. Народът ми се струва по-малко набожен от градското население във Франция, но държи повече на церемониите. В това отношение местните хора изпадат в крайности. Пиша това с чиста съвест: ето два примера.

Един тип отишъл при куртизанка. Двамата си лежали в леглото, както тук се смята за приемливо. Ето че в полунощ църковна камбана забила „Аве Мария“: куртизанката изведнъж скочила от леглото, коленичила на земята и започнала да се моли.

Куртизанката деляла стаята с една възрастна жена (обикновено младите имат стари гувернантки, които се държат с тях като майки или лели). Възрастната дама се появила, почукала на вратата и в яда си гневно изтръгнала от шията на младата жена връвчица с малко изображение на Света Богородица, за да не скверни грешницата Божията майка: младата куртизанка била дълбоко съкрушена, че е забравила да си свали медальона, както правела обикновено.

Пратеникът на Московеца[4] дойде този ден в черквата. Носеше яркочервено палто и расо от златен плат, а на главата си – калпак с форма на нощна шапчица, подплатен, а под него – кепе от сребърна тъкан. Това е вторият[5] московски пратеник, който идва при папата. Първият бе по времето на папа Павел ІІІ[6]. Предполагаше се, че посещението целеше да убеди папата да се намеси като миротворец във войната, която царят на Полша води срещу своя господар[7]. Пратеникът изтъкваше, че Русия трябва да посрещне първите турски удари и ако полският ѝ съсед я отслаби, тя не би могла да воюва с другия неприятел. Така за турците би се отворила широка врата към нас. Пратеникът предлагаше също да се преодолеят някои религиозни различия с Римокатолическата църква. Настанен бе у кастелана, подобно на другия руски пратеник по времето на Павел, а разноските по пребиваването му се поемаха от папата. Упорито отказваше да му целуне краката, готов бе да положи устни само на дясната му ръка. Склони само когато му казаха, че и самият император спазва този ритуал: примерът на царете не му беше достатъчен. Пратеникът не говореше друг език освен родния си руски и нямаше преводач. Придружаваха го само трима-четирима мъже. Каза, че преминал през Полша дегизиран и се бил изложил на големи опасности. Държавата му до такава степен не познава международната ситуация, че той носеше за Венеция писма от неговия господар до главния управител на Венецианската синьория. Като го попитаха какви са тези писма, той обясни как те смятали, че Венеция е под юрисдикцията на папата, който пращал там управители като в Болоня и другаде. Един Господ знае как горделивите венецианци са приели това невежество! Пратеникът поднесе подаръци и там, и на папата – черен самур и черна лисица, кожата от която е още по-рядка и по-скъпа.

На 6 март отидох да видя Библиотеката на Ватикана, заемаща пет-шест помещения последователно. Има много книги, завързани за голям брой наредени маси. Книги има и в сандъци. Всички те бяха отворени за мен. Има много ръкописи, например един от Сенека, а друг – на Нравствени съчинения на Плутарх. Видях една забележителна статуя на Елий Аристид[8]: красива глава без коси, гъста брада, високо чело, благ и достолепен поглед. Името е изписано върху древния цокъл. Видях една книга от Китай: буквите са неразбираеми, а листовете са от много по-мека и полупрозрачна материя от нашата хартия; и тъй като мастилото прониква в тях, само едната страна на листа е изписана. Всички листове са двойни и прегънати във външния си край, за да се захванат един за друг. Смята се, че листовете са от обвивката на някакво дърво. Видях също фрагмент от древен папирус, изписан с непознати букви: той е от кора на дърво. Видях молитвеника на св. Григорий – ръкописен. Не е посочена датата, но се смята, че идва лично от свети Григорий. Прилича на нашите требници. Показан е бил на последния църковен събор в Тренто[9] като свидетелство за нашите църковни ритуали. Видях книга от Тома Аквински със саморъчни поправки от автора, който е пишел нечетливо с дребен почерк по-лош и от моя. Видях също Библия, отпечатана на пергаментова хартия като тези които Плантен[10] публикува на четири езика. Това издание крал Филип[11] изпратил на папата, както четем върху корицата. Видях оригинала на книгата, която кралят на Англия[12] написа против Лутер и я изпрати преди петдесетина години на папа Лъв Х с надпис и следното посвещение на латински, написано саморъчно:

Anglorum rex Henricus, Leo decime, mittit

Hoc opus, et fidei testem et amicitiae.[13]

Прочетох предисловията: едното до папата, другото – до читателя. Той се извинява, че е зает с войните и че му липсва компетентност. Пише на латински, който за схоластичен език е добър.

Нямах никакви трудности да посетя библиотеката; всеки има достъп до нея и може да ползва каквото си иска; отворена е почти всяка сутрин; все пак навсякъде бях придружаван от един благородник, който ме прикани да разглеждам свободно. По това време г-н посланикът напускаше града, без да я е видял, и се оплакваше от формалностите от страна на администрацията на кардинал Сирлето, уредник на библиотеката; казваше, че никога не бе успял да види ръкописа на Сенека въпреки голямото си желание. От неговите думи бях решил, че това е невъзможно, но имах късмет. Така е с всички неща – по определени пътища са недостъпни, по други – възможни. Щастливата случайност и благоприятните обстоятелства имат своите предимства и често дават на народа онова, което отказват на кралете. Понякога любопитството само си пречи, така е също с величието и с голямата власт.

Видях също творба, собственоръчно написана от Вергилий. Почеркът му е много едър, с дълги и тесни букви, каквито виждаме по надписите от епохата на императорите и по времето на Константин. В тези букви има нещо готическо. В тях не се вижда четвъртитата форма, типична за най-старото латинско писмо. Този ръкопис на Виргилий потвърди у мен нещо, което винаги съм смятал: първите четири стиха, които слагат в началото на Енеида, са взети от другаде. Във въпросния ръкопис те липсват. Има Деяния на апостолите, изписани с много красиви златни букви на гръцки, ярки и свежи като че ли са от днес. Това писмо е едро, със солидни и релефни букви по хартията. Ако прокарате ръка отгоре, ще усетите дебелината. Мисля, че ние вече не пишем така.

На 13 март един възрастен патриарх от Антиохия – арабин, познаващ отлично пет-шест тамошни езика, но неговорещ нито гръцки, нито някой от нашите езици, – с когото много се бях сближил, ми подари една микстура за моите камъни в бъбреците. Написа ми също как да я вземам. Затвори предписанието в малък глинен съд и ми каза, че мога да съхраня лекарството десет-двадесет години, но че се надява още с първото приемане аз да оздравея напълно. Пиша това, за да имам предписанието, ако го загубя: пие се преди лягане след лека вечеря; да пия по две зрънца, големи колкото грахови, със студена вода; да ги стрия първо с пръсти и да пия на серии по пет дни с един ден почивка между тях.

Веднъж на вечеря у нашия посланик в Рим присъстваха Мюре[14] и други учени. Аз заговорих за френския превод на Плутарх[15] и за възраженията си против тези, които за разлика от мен не ценяха превода. Твърдях, че когато преводачът не схваща верния смисъл у Плутарх, той пише на негово място нещо правдоподобно, съответстващо на казаното преди и след това. Присъстващите цитираха два откъса, за да ми покажат, че много хваля преводача.

Единият откъс, който те критикуваха, беше от сина на парижкия адвокат Манго, току-що отпътувал от Рим. В книгата си Животопис на Солон, някъде по средата, той описва как Солон се хвалел, че е освободил Атика и че е премахнал граничните камъни, с които отбелязвали къде свършва един имот и къде започва друг. Авторът греши, защото гръцката дума означава маркировката върху земите, за които има договор за продажба. А той използвал думата граници[16], която не подхожда, защото предполага не частни, а общински земи. Латинският превод на Естиен[17] е по-близко до верния смисъл.

Вторият пример е от Трактат за възпитанието на децата, където се казва, че да се спазват тези правила е по-скоро пожелание, отколкото съвет. Гръцкият текст, казват критикуващите, означава: това е повече желателно, отколкото възможно; според тях този текст звучи като поговорка, която се среща и другаде. На мястото на този ясен и лесноразбираем смисъл преводачът е написал нещо вяло и странно. Аз приех твърденията им за буквалния смисъл и се съгласих с техните изводи.

Черквите в Рим не са така красиви като черквите в повечето хубави италиански градове и изобщо в Италия и Германия, които пък по принцип отстъпват по красота на френските. На влизане в новата черква „Свети Петър“ се виждат табели, окачени като трофеи; от надписите им се разбира, че кралят е удържал победи над хугенотите, но къде и как – не се уточнява. В Григориевия[18] параклис са окачени на стената множество ex voto[19]. Между картините има една малка, четвъртита, твърде невзрачна и зле нарисувана, изобразяваща битката при Монконтур[20]. В залата преди Сикстинската капела на стената има множество картини на паметни за Светия престол събития като битката на Хуан Австрийски[21]. Друга картина изобразява как папата[22] тъпче с крака главата на императора[23], който е дошъл да му иска прошка и да му целуне краката, но за думите, приписвани на единия и на другия по този повод, не се споменава. Две картини представят много автентично убийството на адмирала на Шатийон[24], загинал в Париж.

На 15 март г-н Дьо Монлюк дойде при мен на разсъмване, за да осъществим намерението си от предния ден да посетим Остия[25]. Прекосихме река Тибър по моста „Света Богородица“ и напуснахме града през Портата на Пристанището, наричана по старому Портуенсис. Оттам поехме по неравен път покрай не особено плодородни земи с лозя и житни насаждения. След около осем мили излязохме на брега на Тибър, после се спуснахме по широко поле с ливади и пасбища, в края на което е разположен голям град[26]. От него се виждат множество големи и красиви руини по крайбрежието на Траяново езеро, което се влива в Тиренско море. Дотам идват корабите. Сега морето има само тясна връзка с езерото, а още по-малка с едно друго по-горно езеро, наричано Клавдиево.

Тук можехме да обядваме с кардинала на Перуджа, който беше на място. Няма по-учтиви хора от тези сеньори и тяхната прислуга; въпросният кардинал ме покани по един от моите хора, минал случайно там, за да се оплаква от мен; същият този слуга бил поканен да пийне от избата на кардинала, който нито ми беше приятел, нито ме познаваше, а просто проявяваше обичайното си гостоприемство към всички по-изискани чужденци. Аз обаче се опасявах, че няма да ни стигне времето да обиколим търсеното място, защото бях удължил пътуването, за да разгледам двата бряга на Тибър. Прекосихме с корабче един малък ръкав на Тибър и стигнахме на Свещения остров, голям приблизително колкото една гасконска левга[27], с много пасбища. Тук има мраморни руини и колони, както и на други места в град Порто, където е било старинното селище на Траян. Папата извлича мрамор всекидневно и го пренася в Рим. Като прекосихме островчето, излязохме на Тибър. Това ни затрудни, защото яздехме коне. Готови бяхме да обърнем назад, когато за щастие на отсрещния бряг се появиха господата Дю Беле, барон Дьо Шазе, г-н Мариво и други. Тогава аз преминах през водата и се договорих с тези господа да си разменим конете. Така те се върнаха в Рим по пътя, по който ние бяхме дошли, а ние поехме по техния път отдясно на Остия.

Остия, на петнадесет мили разстояние, е разположен на брега на старото корито на Тибър, като го е видоизменило и се отдалечава непрекъснато от него. Обядвахме най-непринудено в малка кръчма. В далечината видяхме Ла Рока – малък, добре укрепен площад, където няма никаква стража. Папите – и по-специално сегашният – издигнаха на този морски бряг големи кули или наблюдателници почти на всяка миля, за отблъскване на по-честите нападения на турците – особено по гроздобер, – при които те отвличаха добитък и хора. От въпросните кули стражата известяваше едни на други с топовни изстрели толкова бързо за опасността, че тревогата веднага достигаше до Рим. Около Остия се намират солниците, каквито има във всички владения на Църквата; това е една обширна блатиста равнина, към която прелива морската вода…

 


[1] Очевидно става дума за воденето на Пътеписа.

[2] Si fata volent (лат.) – Ако го иска съдбата.

[3] Черквата е била част от манастирски комплекс.

[4] Иван ІV Грозни, цар на Русия.

[5] В действителност четвъртият.

[6] Павел ІІІ е папа от 1534 до 1549 г.

[7] Царя на Русия.

[8] Елий Аристид (117–181) – гръцки ретор и писател.

[9] Съборът в Тренто протича на 25 сесии, свиквани в продължение на 18 години (1545–1563).

[10] В годините 1569–1573 френският печатар Плантен, установил се в Антверпен, публикува многоезично издание на Библията.

[11] Филип ІІ Испански.

[12] Хенри VІІІ.

[13] Хенри, крал на англичаните, ти изпраща, Лъв Х,

      това съчинение в знак на вяра и вярност.

[14] Марк-Антоан Мюре (1526–1585), виден френски хуманист, който след 1560 г. преподава в Рим философия, право и реторика. В своите Опити Монтен казва за него, че Франция и Италия го „признават за най-добрия оратор на нашето време“ (Опити, кн. І, гл. 26, превод от френски Тодор Чакъров, изд. „Наука и изкуство“, С., с. 260).

[15] Жак Амио (1513–1593), духовник и хуманист; превежда Успоредни животописи на Плутарх (1559–1565) – любима книга на Монтен.

[16] На френски limites, произхождаща от латинската дума limes.

[17] Анри Естиен (1528–1598) – филолог, лексикограф, превел на латински някои творби на Плутарх.

[18] Параклис, построен от папа Григорий ХІІІ по проект на Микеланджело.

[19] Ex voto (лат.) – плочки с оброчни надписи.

[20] Битката при Монконтур (Бретан) от 1569 г. противопоставя армията на католическите и монархически сили във Франция на протестантската армия, предвождана от адмирал Гаспар дьо Колини. Хугенотската войска претърпява поражение.

[21] По време на въпросната битка при Лепанто (Гърция) през 1571 г. християнската флота (Свещената лига) побеждава турската.

[22] Александър ІІІ (1105–1181).

[23] Фридрих Барбароса (1122–1190).

[24] Става Дума за Гаспар дьо Колини (вж. бел. 156), убит на 24 август 1572 г. в Париж през нощта на празника Свети Вартоломей. Тогава кралската войска избива около 3000 хугеноти.

[25] Вероятно с пътуването си до Остия (устието на река Тибър, на 35 км югозападно от Рим) двамата благородници искат да окажат почит на чичото на Блез дьо Монлюк, загинал в сражение край Остия през 1557 г.

[26] Град Порто, където се виждат руините на селище, основано от Клавдий и благоустроено от Траян.

[27] Една гасконска левга се е равнявала на 5850 м.

 

Мишел дьо Монтен
30.06.2016

Свързани статии