Начало Книги Изборът Пътища към философското мислене
Изборът

Пътища към философското мислене

Йозеф Бохенски
03.11.2023
4471
Йозеф Бохенски

Откъс от изданието на Фондация „Комунитас“, преводът е на проф. Георги Каприев, редактор на изданието е проф. Христо Тодоров

Книгата представя серия от десет лекции с общо заглавие „Пътища към философското мислене. Въведение в основните понятия“, четени от Бохенски между май и юли 1958 г. по Баварското радио.

Философията е екзистенциален ангажимент в „гигантомахията за битието. Толкова повече че – питаме ли Бохенски – човекът, всеки човек, е определен за философстване, независимо дали го иска или не. При което, въпреки чудовищните трудности, които носи със себе си, убеден е той, философстването е едно от най-красивите и благородни неща в човешкия живот. От този именно хоризонт Юзеф Мария Францишчек Емануел Бохенски изгражда едно великолепно въведение във философията, сравнимо със съвсем малко подобни текстове в световната култура.

Георги Каприев

Йозеф/Юзеф Мария Бохенски (1902–1995) е полски философ и логик, католически монах. През 1927 г. встъпва в Доминиканския орден. От 1928 до 1931 г. учи философия и педагогика във Фрибург (Швейцария). Взима активно участие във Втората световна война като офицер в полската, френската и английската армия. От 1945 г. е професор по философия в Университета във Фрибург, бил е и ректор на университета. Създава Института за Източна Европа във Фрибург, който публикува изследвания, посветени на съветския режим. Автор на книгите: „Европейска история на съвременността“ (1951), „Библиография на съветската философия“ (седем тома, 1960), „Философията. Въведение“ (1963), „История на формалната логика“ (1970), „Съвременните мисловни методи“ (1980), „За смисъла на живота и за философията“ (1987), „Авторитет, свобода, вяра“ (1988) и др.

Пътища към философското мислене. Въведение в основните понятия“, Йозеф Бохенски, превод от немски проф. Георги Каприев, редактор на изданието проф. Христо Тодоров, художествено оформление Николай Киров, изд. Фондация „Комунитас“

Истината

В предходната ни медитация се занимавахме с въп­роса дали изобщо има неща и дали можем да ги познаваме; иначе казано, питахме се дали има истина. Защото всяко правилно познание е истинно познание. Познае ли човек нещо, тогава знае, че е истинно да каже, че то е така или така. Днес искаме да се обърнем към един друг проб­лем, а именно към въпроса: Какво е истината? Този стар въпрос, поставен някога на Христос от Пилат, е един от най-интересните, но заедно с това и най-тежките фило­софски проблеми.

Какво обаче значи, когато казваме, че едно изречение, едно съждение е истинно – или, също, когато казваме, че някой човек е истински приятел? Лесно е да се разбере какво се има предвид с това: има се предвид, че нещо е истинно, ако това нещо е вярно. Така например казваме, че Фриц е истински приятел, ако е в съзвучие с идеала ни за истински приятел, когато този идеал е валиден за него.

Лесно е да се разбере, че тази вярност или валидност може да се осъществи в двойна посока, така да се каже. Веднъж така, че някакъв предмет съответства на някак­ва мисъл. Така е, когато се казва: този метал е истинско злато или този човек е истински герой. Тогава предметът съответства на мисълта. Този първи вид на истинното и истината философите наричат понякога „онтологически“: става дума за така наречената „онтологическа истина“. В други случаи обаче е обратно: мисълта, съждението, изречението и така нататък се наричат истинни, ако съответ­стват на предмета. Този втори вид на истинното има една характеристика, чрез която може да бъде лесно разпознат: истинни в този втори смисъл са само мисли, съждения, из­речения, но не и предметите в света. Този втори вид на истината се нарича от философите „логическа истина“.

Тук искаме да се ограничим с втория вид и да не се досягаме до първия, който поставя особено тежки проблеми.

Какво е логическа истина може да се разбере посред­ством един пример. Да вземем изказването: „Слънцето свети днес“. Това изказване, а следователно и съответ­стващата му мисъл, е истинно точно тогава, когато слънцето действително свети днес. От това се вижда, че едно изказване и едно изречение са логически истинни точно тогава, когато е така, както го изказват. Ако е различно от това, което те казват, тогава са неистин­ни. И все пак работата съвсем не е толкова проста, как­то би могло да се помисли първоначално. Съществуват два големи и тежки проблема.

Първият проблем може да се представи по следния начин. Ако едно изречение е истинно точно тогава, кога­то е така, както то казва, тогава то трябва да е винаги безусловно истинно или неистинно, съвършено независи­мо от това кой го изказва и кога се изказва. Иначе казано, ако едно изречение е истинно, то е абсолютно истинно за всички хора и всички времена.

Тук обаче се надигат различни колебания. Те са частич­но толкова сериозни, че някои философи, а и някои не-фи­лософи настояват, че истината е относителна, условна, променлива и така нататък. Французите имат дори посло­вица: „Истинно отсам Пиренеите, неистинно – отта­тък“. А днес стана почти мода да се твърди, че истината е относителна. Какви са основанията за такова схващане?

Някои от тези основания са повърхностни и позволя­ват да бъдат лесно опровергани. Така например се твър­ди, че изречението „днес вали“ може да е само относи­телно истинно, защото вали в Рим, но в Мюнхен не вали; това изречение е следователно истинно в Рим, не обаче и в Мюнхен. Или като в индийската приказка за слепците, единият от които се е хванал за крака на слона и казва, че слонът бил нещо като дърво, другият обаче е пипнал опашката и заявява, че слонът бил като змия.

Всичко това са недоразумения. Достатъчно е спо­менатите изречения да бъдат формулирани изцяло, да се каже ясно какво се има предвид, за да се разбере, че тук не може да става дума за относителност. Ако някой каз­ва, че днес вали, той очевидно има предвид, че вали тук в Мюнхен, и то в един определен ден и в определен час, а не че вали навсякъде. Неговото изречение е следовател­но безусловно вярно за всички хора и времена. Опитът на онези слепци със слона също не доказва нищо против без­условния характер на истината. Те просто са се изказва­ли непредпазливо. Ако всеки от тях би казал: „Слонът, доколкото става дума за частта, до която съм се докос­нал, прилича на дърво“ и така нататък, тогава изрече­нието би било безусловно истинно. Трудността тук про­изтича от едно недостатъчно експлицитно формулиране на изреченията. Ако те бъдат формулирани експлицитно, тогава се вижда, че са безусловно истинни или безусловно неистинни и съвсем не относителни.

Познаваме обаче и по-сериозни съмнения относно безусловността на истината. Обратно на масово раз­пространеното мнение, днес има не само една, а мно­жество геометрии: успоредно с тази на Евклид, която се изучава в училищата, съществуват геометриите на Риман, на Лобачевски и на още неколцина. И нещата стоят така, че определени изречения, които са истинни в някоя от тези геометрии, са неистинни в някоя дру­га. Ако следователно се попита някой днешен геометър дали определено изречение е истинно или неистинно, той трябва да попита: В коя система? Геометричните твър­дения са следователно във висока степен относителни с оглед на системата.

Още по-лошо е, че това важи и за логиката. И в логи­ката има различни системи, така че на въпроса дали оп­ределено логическо изречение е истинно изобщо не може да бъде отговорено без отнасяне към определена систе­ма. Така например познатото твърдение за изключеното трето – че вали или не вали – е валидно в класическата логика на Уайтхед и Ръсел, но не и в логиката на професор Хейтинг[1]. Истината на логическите изречения е следова­телно относителна в споменатия смисъл.

Би могло тогава да се помисли, че трябва да има ня­какъв начин да се реши коя от всичките тези системи е правилна, дали е вярна, или не. Нещата не стоят обаче така просто. Ако става дума например за геометрия­та, тогава специалистите казват, че Евклидовата се потвърждава прилично в малкия заобикалящ ни свят, но адекватна на фактите във вселената се оказва по-ско­ро някоя друга. Изглежда следователно да е така, че едно изречение е вярно при определени обстоятелства, а при други – неистинно. Това е сериозно възражение.

Нека приемем, че нещата са стигнали дотам, както казват тези познавачи, че в сферата на математиката и на логиката има различни системи и определени изрече­ния могат да бъдат в едната истинни, а в другата – неис­тинни. Веднага възниква въпросът какво ни дава повод да изберем една или друга сред тези системи. Не става дума обаче за чист произвол. Физикът – Айнщайн например – е избрал определена геометрия не защото така му е кеф, а защото има сериозни основания за това. Какви основа­ния? Тук се появява един отговор от голямо философско значение. Този отговор заявява, че както ученият, така и всекидневният човек смята една система за истинна не защото е вярна спрямо истината, а защото му е полезна. Така например физикът избира една не-евклидова геомет­рия защото чрез нея може по-лесно, по-добре, а навярно и изобщо да обясни своите теории и действителността.

Дали обаче от това следва да обозначаваме като ис­тинни онези изречения, които са от полза за нас. Истина­та е полезност – така се казва. Това е така нареченото „прагматическо“ понятие за истината, което бе развито преди всичко от Уилям Джеймс, прочутия и обичан аме­рикански мислител, и което има много поддръжници днес.

Правилното в това учение стига дотам, че съвсем сигурно има сектори в науката, в които приемаме ня­какви твърдения само защото са ни полезни за по-ната­тъшното изследване или за изграждането на теории. Тук обаче трябва да се обърне внимание на две неща. Първо, че в такива случаи всъщност не знаем дали съответните изречения са истинни или неистинни; те са си само полез­ни. Трудно е да се разбере защо тази полезност трябва да се нарича „истина“ и да се говори за относителността на истината. Второ, че дори когато става дума за по­лезността, не можем да минем без да знаем поне няколко истинни изречения, като мисля „истинни“ в обикновения смисъл на думата. Един физик например е построил ня­каква теория и си мисли, че е полезна. Как може да обосно­ве това? Само като я провери чрез фактите. Това обаче означава, че той заявява някакви изречения, които трябва да бъдат потвърдени чрез директно наблюдение. Някакъв учен в някаква лаборатория написва например следното изречение: „При такива и такива обстоятелства днес в 10 часа и 20 минути стрелката на амперметъра спря на толкова и толкова“. Това изречение е истинно само тога­ва, когато е действително вярно, тоест ако стрелката на амперметъра в това време и при споменатите обсто­ятелства наистина е застанала там и никъде другаде. Следователно даже прагматикът следва да признае, че има някакви истинни изречения в Аристотеловия смисъл. Останалите обаче е по-добре да се наричат не „истин­ни“, а просто „полезни“.

Толкова по първия въпрос. Да се обърнем сега към втория. Той гласи: Какво е това нещо, с което трябва да се съгласува едно изречение, за да е истинно? Би могло да се помисли, че положението е ясно: за да е истинно, изре­чението трябва да се съгласува с положението на неща­та, със състоянието на предметите, както са те извън нас. И тук обаче възникват колебания.

Да вземем за пример изречението: „Тази роза е чер­вена“. Поискаме ли да твърдим, че то е истинно точно тогава, когато розата е действително червена, тогава чуваме, че във външния свят изобщо няма никаква черве­нина, защото всички цветове възникват едва в нашите сетивни органи като резултат от действието на опре­делени светлинни вълни, падащи върху очите ни. Външен цвят въобще не съществува. Така учат нашите физио­лози. Не може следователно да е вярно, че нашето изре­чение е истинно точно тогава, когато съответства на външното състояние на нещата; защото такова съвсем няма. На какво следователно трябва да съответства едно изречение, за да е истинно?

Такива и подобни колебания са дали повод на множес­тво модерни мислители да признаят едно философско учение, което се казва „гносеологически идеализъм“. Спо­ред него наистина има предмети и безусловни истини, но всичко това е не вън, а в един или друг смисъл на думата в нас, в нашето мислене. Разбира се, тук веднага възниква въпросът как можем да различаваме истинни изречения и истинни предмети от неистинни изречения и чисто фан­тазни образи. На това обаче идеалистите отговарят, че различието се съхранява и от тяхна гледна точка. Всичко, което познаваме, е наистина продукт на наше­то мислене, то е в нас; ние произвеждаме някои от тези предмети според закони, а други – произволно. Това е по същество учението на големия немски философ Иману­ел Кант, което следват и днес някои, макар все по-мало­бройни философи.

За да си припомним това учение, искаме да се върнем към нашия пример с котката. Котката идва отляво, пос­ле минава зад гърба ми, следователно изчезва за някакъв период, после пак се появява, сега отдясно, и продължава. В последната медитация казах, че ситуацията може да се разясни най-лесно, като се приеме една „външна“ котка, която преминава зад гърба ми. Идеалистите не могат да признаят такава котка, защото според тях изобщо няма нещо външно в строгия смисъл на думата. Те обаче каз­ват, че котката е действителна дотолкова, доколкото се мисли от мен според закони. Тя затова не е фантазъм, а действителност. Всъщност цялото пространство, в което се намирам заедно с котката, моето тяло и така нататък, също е действително, тоест: мислено според закони.

Има следователно две възможни тълкувания на исти­ната – споменатата идеалистична и другата, която се нарича реалистична. И двете имат своите големи затруд­нения и да се решиш за едната или другата със сигурност не е лесна задача. На онези, които мислят, че идеализмът е просто глупост, искам да обърна внимание, че те изоб­що не са го разбрали. Глупост би било, ако се отричат действителността и истината; идеализмът обаче не прави това.

Повечето днешни философи обаче не са идеалисти. Решението против това схващане за истината и позна­нието идва при тях обаче най-често в хода на размисъл върху въпроса какво всъщност е човешкото познание. Според идеализма трябва да се каже, че познанието е творческо: то твори своите предмети. Очевидно е оба­че, че нашата лична, индивидуална мисъл може да сът­вори твърде малко неща, най-вече мисловни предмети, фантазми, а и те се състоят обикновено от елементи, които не са новосътворени, а са само свързани помежду си. Така е например, ако мисля една сирена: тя се състои именно от половин дама и половин риба; за да сътворя си­рената, трябва някъде да съм ги виждал и двете. Това е очевидно и сигурно.

Затова идеалистите са принудени да приемат един двоен субект, двойна мисъл, двойствен Аз: от една стра­на, малкия, така да се каже, личен Аз – този Аз те на­ричат „емпиричен“, – и един голям, свръхперсонален, трансцендентален Аз, или „Аз изобщо“. Този втори голям, трансцендентален Аз е, който твори предметите; мал­кият емпиричен Аз може само да ги приема така, както са дадени от големия „Аз изобщо“.

Всичко това обаче, казват противниците, реалисти­те, е много проблематично и неправдоподобно. Какво трябва да е този трансцендентален Аз, който всъщност вече не е никакъв Аз, а така да се каже, пърха над мен? Едно голямо нищо, казват реалистите. Такова нещо въ­обще няма, а е и трудно да се помисли. Към това се доба­вя, вгледаме ли се по-отблизо в нашето познание, очевид­ността, че в него ние комбинираме, свързваме помежду им разни неща, навярно тук-таме сътворяваме нещо, но като цяло то се състои в това, че ние схващаме някакъв предмет, който е по някакъв начин вече наличен, същест­вува, и то извън познанието.

Спорът между идеализма и реализма е спор за това как да се разбира познанието: дали то се състои в творе­нето или в схващането на предмета? Ако човек се реши да приеме идеалистичното решение, налага му се да се бори с наистина чудовищни трудности. Много по-добре е – така казват реалистите – да се придържа към второто мне­ние, още повече че то изглежда представя по-добре при­родата на познанието.

Но и реалистичното схващане има своите големи затруднения. Едното вече го споменах – това е труд­ността, произтичаща от научно потвърдения факт, че в света изглежда няма цветове. Тук изглежда така, сякаш ние, поне в този случай, сътворяваме нещо чрез своето познание: цветовете. Любопитно е да видим какво биха отговорили реалистите лице в лице с това затруднение.

Те казват две неща. Първо, казват те, границата между познаващото и външния свят не бива да се про­карва по човешката кожа. Тя е по-скоро там, където се провежда преходът между физичните и психичните про­цеси. Онова, което умът схваща, са събитията, както те се проявяват в организма. Ако носим червени очила, виждаме зелените предмети черни. Никой обаче няма да седне да твърди, че сме сътворили този черен цвят чрез познанието си. Напротив, той е налице като резултат от действието на очилата. По подобен начин стоят не­щата с очите.

Реалистите казват, второ, че в твърде много случаи ние схващаме не предметите сами по себе си, а като въз­действащи върху нас, тоест тогава ние схващаме отно­шението между предметите и нашето тяло. Така е нап­ример, ако потопим дясната ръка в гореща, а лявата в студена вода, после обаче и двете – в хладка. Тогава бихме усетили студ в дясната и топлина в лявата. Това е ясно, казват реалистите. Защото нашето сетиво за темпера­тура усеща разликата между температурата на кожата в един определен телесен член и тази на външния свят. Това сетиво обаче съвсем не схваща и не твори темпера­турата. Тя е дадена.

Друго, по-субтилно затруднение, често изтъквано от идеалистите, се състои в това, че онова, което е поз­нато, трябва да е в познанието; тоест не навън; следова­телно въобще не можем да говорим за някакво навън. Тук обаче реалистите отговарят, че това е недоразумение и суеверие. Тук познанието се схваща така, сякаш е някаква кутия: един предмет може да е само във или извън тази кутия. Познанието обаче с пълна сигурност не е кутия. Най-добре е, както го направи Едмунд Хусерл, то да се сравнява с източник на светлина: ако светлинен лъч пада върху някакъв предмет в мрака, този предмет е в свет­лината и въпреки това не е в източника на светлината.

Преди години самият аз след дълга борба направих избор в полза на реализма. И колкото повече мисля върху това, толкова съм по-убеден, че това схващане за исти­ната е правилното. Знам, че не всеки ще направи същото; защото въпросът е труден. Съвсем независимо от това обаче какво ще приемат за решение други хора, искам да предупредя за едно недоразумение. По този проблем човек трябва да се реши изцяло. Човек трябва да разбира цяло­то човешко познание или като схващане, или като тво­рене на предмета. Всяко компромисно решение е фалши­во. Между многото, такова е и онова широко популярно мнение, според което във външния свят имаме образи и светлинни вълни, но не и цветове. Или трябва да се каже, че изобщо няма никакъв външен свят и нашият ум сътво­рява всичко, или, напротив, че той не сътворява нищо, освен комбинации от съдържания, и че всичко, което поз­наваме, трябва да е по някакъв начин налично извън ума.

Един значим немски психолог, Фехнер, написа някога съчинение, в което противопостави дневния на нощния свят, на един свят, в който няма никакви цветове, ни­какви звуци, а само механични движения и фигури в мрака. Той решително отхвърли този нощен възглед. Навярно ще ви е интересно да научите, че днес повечето филосо­фи споделят неговия възглед, което значи, че са за един изпълнен със светлина свят против споменатото мрачно схващане.

[1] Авторът има предвид холандския математик и логик Аренд Хейтинг (1898–1980). – Бел. ред.

Йозеф Бохенски
03.11.2023

Свързани статии

Още от автора