Начало Книги Изборът Пътуване в миналото и други новели
Изборът

Пътуване в миналото и други новели

Стефан Цвайг
21.07.2016
1785
Стефан Цвайг
Стефан Цвайг, източник wikipedia

Сбърникът „Пътуване в миналото и други новели“ (изд. „Колибри“, превод Жанина Драгостинова) обхваща седем новели, пет от които излизат за първи път на български език, а „Скарлатина“ и „Неподозирано запознанство с един занаят“ са в нов превод. В цялостния си вид новелата „Пътуване в миналото“ е издадена за първи път през 1987 г. в Германия, а преводът ѝ във Франция предизвиква истински фурор. Сюжетът служи за основа на филма „Обещанието“ (2013) на френския режисьор Патрис Льоконт. Публикуваме откъс от новелата.

1Стефан Цвайг е роден през 1881 г. във Виена в богато семейство, учи в университетите на Берлин и Виена. Превръща се в хроникьор на епохата си. Надигащият се фашизъм го принуждава да избяга от Залцбург в Лондон, а оттам в Ню Йорк и накрая в Бразилия. Любим на няколко поколения новелист, биограф, есеист и поет, Стефан Цвайг създава внушително творчество, израз на ужаса му от бездните на човешката лудост и на носталгията по един по-топъл и безметежен свят. Авторът на „Нетърпеливо сърце“ и на биографични романи като „Жозеф Фуше“, „Мария Антоанета“, „Мария Стюарт”, „Триумф и трагедия на Еразъм Ротердамски“, „Магелан“ и др. се самоубива заедно със съпругата си Лоте в Бразилия на 22 февруари 1942 г.

Стефан Цвайг, „Пътуване в миналото и други новели“, изд. „Колибри“, 2016 г., превод Жанина Драгостинова

ПЪТУВАНЕ В МИНАЛОТО

– Ето те! – С протегнати, почти изцяло разперени ръце той тръгна срещу ѝ. – Ето те – повтори още веднъж и гласът му се заизкачва все по-високо по скaлата между изненадата и щастието, а нежният му поглед обви любимия образ. – Вече се боях, че няма да дойдеш!

– Наистина ли, нима ми имаш толкова малко доверие? – Но само устните усмихнато се заиграха с този лек упрек: от звездите в очите ѝ, ясно светлеещи, грееше синьо упование.

– Не, не това, не съм се съмнявал – нима на този свят има нещо по-сигурно от твоята дума? Но виж ти, колко глупаво – следобед изведнъж, съвсем неочаквано, не знам защо, получих спазъм от безпочвен страх, че нещо би могло да ти се случи. Исках да ти телеграфирам, исках да тръгна към теб, а и преди малко, когато часовникът вече напредваше, а аз все още не те зървах, ме разтърси мисълта, че още веднъж бихме могли да се разминем. Но слава богу, сега вече си тук…

– Да – сега съм тук – усмихна се тя и отново звездите блеснаха от дълбокото синьо на очите ѝ. – Сега съм тук и съм готова. Тръгваме ли?

– Да, да тръгваме! – повториха несъзнателно устните. Но тялото остана неподвижно и не се премести нито с една крачка напред, нежният поглед продължаваше отново и отново да обгръща невероятността на тяхното настояще.

Над тях, отляво и отдясно коловозите на Франкфуртската централна гара скърцаха от тресящите се железа и стъкла, влакови свирки остро пронизваха врявата на опушения гаров салон, на двайсет табла разписанието се изписваше като заповед с часа и минутите, но той, застанал насред гъмжилото от прииждащи хора, усещаше само нея като единственото присъствие, изплъзнал се от времето, изплъзнал се от пространството в някакъв изумителен транс на страстно зашеметение. Наложи се тя да го подкани:

– Крайно време е, Лудвиг, още нямаме билети.

Едва сега плененият му поглед се освободи и с нежно благоговение той хвана ръката ѝ.

Вечерният експрес за Хайделберг бе необичайно препълнен. Разочаровани в очакването благодарение на билетите си за първа класа да останат насаме един с друг, след напразно оглеждане най-сетне избраха купе, в чийто ъгъл дремеше само един белокос господин. Зарадваха се, предусещайки интимността, но малко преди свирката за потегляне с тежка стъпка и пъшкане в купето се набутаха още трима господа с претъпкани чанти за документи, адвокати очевидно, така възбудени от явно току-що приключилия процес, че гръмогласната им дискусия убиваше всяка възможност за какъвто и да е друг разговор. Така двамата, примирени със ситуацията, дори и дума не опитаха да си кажат. И само когато някой от тях вдигнеше поглед, прелитащ като тъмен облак над неясните сенки от лампите, улавяше нежния поглед на другия с любов да се извръща към него.

Влакът потегли с лек тласък. Тракането на колелата задушаваше и разбиваше адвокатския разговор до напълно обикновен шум. После блъскането и клатушкането постепенно се превърнаха в ритмично поклащане, стоманената люлка приспивно се залюля. И докато долу трещящите колела невидимо се движеха напред, към бъдещето, за което всеки носеше собствените си очаквания, мислите и на двамата мечтателно се отнесоха назад към миналото.

Срещаха се за първи път, откакто повече от девет години останаха разделени от непробиваемата далечина, затова сега с многократно увеличена сила усещаха първата си безмълвна близост. Боже мой, колко дълго, на какво далечно разстояние един от друг бяха, девет години, четири хиляди дни, четири хиляди нощи до този ден, до тази нощ! Колко много време, колко много изгубено време, и ето че за секунда мисълта отскочи назад към началото на началото. Как стана? Спомняше си го съвсем точно: двайсет и три годишен за първи път влезе в дома ѝ с белег от остро порязване при бръснене на горната устна под мекия мъх на едва наболата си брада. Преждевременно избягал от унизителното си поради мизерията детство, израсъл по благотворителни трапези за бедни студенти, проправил си път като домашен учител за допълнителни уроци, ожесточен от времето на лишения и оскъден хляб. Денем избачкващ стотинки за книги, нощем с изтощени и до спазъм опънати нерви четящ за изпити, така се дипломира първи по успех в химическата си специалност и с препоръката на професора си отиде при прочутия таен съветник Г., ръководителя на голямата фабрика във Франкфурт на Майн. Там първо му даваха някакви маловажни задачи в лабораторията, но скоро упоритата сериозност на този младеж, който с цялата възможна сила на фанатичното преследване на целта така дълбоко се бе впил в работата си, бе забелязана и събуди специалния интерес на тайния съветник. За да го изпробва, той започна да му възлага все по-отговорни задачи, за които онзи, разпознал възможността за измъкване от подземието на бедността, алчно се улови. Колкото повече работа му стоварваха, толкова по-енергично се впрягаше волята му: така за съвсем кратко време от един от десетките помощници на помощника, участващи в усърдно пазените в тайна експерименти, той се превърна в „младия приятел“, както в края на краищата тайният съветник благосклонно започна да го нарича. Докато, без той да го знае, зад онази покрита с тапети врата на шефския кабинет го наблюдаваше един изпитателен поглед, проверяващ годността му, и докато, обезумял от гняв, амбициозният младеж се справяше с всекидневните си задачи, неговият почти винаги невидим началник подготвяше светлото му бъдеще. Принуден често да остава у дома поради пристъпи на твърде болезнен ишиас, много пъти дори приковаван към леглото, вече застаряващият мъж от години търсеше някой безусловно благонадежден и интелектуално достатъчно развит личен секретар, с когото да може да обсъжда най-тайните патенти и проведените при необходимата дискретност експерименти: струваше му се, че най-после го е намерил. Един ден тайният съветник се приближи към изумения млад човек с неочаквано предложение – дали той, за да му бъде винаги подръка, не би искал да напусне мебелираната си стая в предградието и да се нанесе в обширната им вила, в жилището на частния секретар. Младият човек бе удивен от толкова неочакваното предложение, но още по-удивен беше тайният съветник, когато след един ден размишление онзи заобиколно отхвърли оказаната му чест, избягвайки директния отказ, твърде нескопосно криещ се зад някакви измислени причини. Забележителен като учен, в душевните неща тайният съветник не беше достатъчно опитен, за да отгатне истинската причина на този отказ, а може би инатлията и сам на себе си не беше признал истинското си чувство. А то не беше нищо друго освен болезнено прикрита гордост, уязвимия срам от преминалото в горчива бедност детство. Израсъл като домашен учител в парвенюшките, обиждащи го поради самото си съществуване къщи на богаташите, безименно същество, подобно на земноводно, нещо средно между прислуга и съквартирант, присъстващ и не съвсем присъстващ, украса – като магнолиите на масата, които биват поставяни или отнасяни според случая, – душата му догоре бе пълна с омраза към по-висшестоящите и техния свят, към тежките масивни мебели, претъпканите с излишество стаи, обилното ядене, цялата тази прекомерност, където той беше този, когото другите допускат до себе си. Какво ли не беше преживял там, обидите на нахални деца и още по-обидното съчувствие на домакинята, която в края на месеца му подаваше няколко банкноти, подигравателно ироничните погледи на грозните девойки, обслужващи по-високопоставените, когато с грубия си дървен куфар пристигаше в нова къща и трябваше да пренесе единствения си костюм, закърпеното със сив конец бельо, тези несъмнени доказателства за бедността му, в някой даден му назаем сандък за дрехи. Не, никога повече, беше се заклел пред себе си той, никога повече в чужда къща, никога повече обратно към богатството, докато то не стане негова собственост; никога повече не бива да се оставя да бъде следен в недоимъка си и да бъде нараняван чрез унизително предложени му подаръци. Никога повече, никога повече. Сега отвън докторската му титла, евтина, но пък непроницаема наметка, покриваше ниската му позиция в службата, а постиженията в канцеларията скриваха гноящата рана на позорната му, прогнила от бедност и милостиня младост: не, за никакви пари повече не искаше да продаде тази мъничка свобода, тази непроницаемост на живота си. И затова отказа почетната покана, осъзнавайки опасността, че може да разруши кариерата си с някаква измислена, отклоняваща истинската причина обосновка.

Скоро обаче непредвидими обстоятелства не му оставиха никакъв избор. Страданието на тайния съветник толкова се увеличи, че дълго време трябваше да пази леглото, като бе изключен дори и от служебното телефонно общуване. Така че личният секретар се оказа жизнена необходимост и в края на краищата той нямаше как да се измъкне от настойчиво повтаряните подкани на покровителя си, ако не искаше да проиграе кариерата си. Труден ход, за бога, му се стори това преместване: още съвсем точно си спомняше деня, когато за първи път докосна бравата на вратата на онази изискана, построена малко в старофранконски стил вила на Бокенхаймер Ландщрасе. Предната вечер трескаво взе от жалките си спестявания – възрастна майка и две сестри висяха на малката му заплата в един загубен провинциален град – и си купи ново бельо, сносен черен костюм, нови обувки, за да не издава от пръв поглед мизерията си, освен това този път пред него вървеше прислужник и носеше отвратителния, останал в спомените му като нещо много омразно сандък с принадлежностите му: въпреки това неприятното чувство кипна като каша в гърлото му, когато се появи друг от прислугата, съвсем официален, с бели ръкавици, и в този миг още от антрето го удари плътният лош дъх на богатството. Там го чакаха дебели килими, които меко поглъщаха стъпките, опънати гоблени, тържествено привличащи погледите още във вестибюла, там имаше резбовани врати с тежки бронзови брави, направени видимо така, че да не ги докосваш с ръка, а да бъдат отваряни от сервилни прислужници с приведени гърбове: всичко това удряше едновременно зашеметяващо и отблъскващо по заклетото му озлобление. А когато след това прислужникът го въведе в стаята за гости с три прозореца, в която бе определено той да се нанесе за постоянно, надделяха непокорството и дързостта му: той, дето до вчера беше в проветривата задна стаичка на четвъртия етаж с дървеното легло и металния леген, над който се миеше, трябваше да се чувства у дома си тук, където всеки предмет се пъчеше с нахалното си излишество и висока цена и подигравателно го гледаше като само допуснат до това място. Това, което беше донесъл, да, и самият той в дрехите си, жалко се сви в широкото, обляно от светлина помещение. Единственото му сако комично се клатушкаше като обесен в широкия обемист гардероб, няколкото му неща за миене и изхабените му прибори за бръснене лежаха като храчка или като забравени от надзирател на строеж работни инструменти върху широката, облицована с мраморни плочи мивка; и неволно той скри твърдия, тежък дървен сандък под една наметка, завиждайки му, че там може да се спотаи и да си кротува, докато той самият стърчи насред широкото помещение като хванат на местопрестъплението крадец. Напразно се опитваше да изпомпи засраменото си и разгневено чувство за малоценност, казвайки си утешително, че всъщност той беше помоленият, извиканият тук. Но здравата примка на действителността удушаваше аргументите му и той отново се почувства нищожен, потиснат и победен от тежестта на парвенюшкия, самохвалещ се свят на парите, на прислугата, на лакеите, на блюдолизците, на хората мебели, купени или дадени под наем, откраднати от собственото им съществуване. И когато сега прислужникът, докосващ вратите с меки движения, със застинало лице и изправено тяло му съобщи, че милостивата госпожа викала господин доктора, в този миг той почувства, колебливо пристъпвайки към вратата на стаята, как за първи път от години тялото му се поприведе и раменете се сведоха напред в сервилен поклон и как след толкова време у него отново се появиха несигурността и объркването на някогашното момче.

Но едва влязъл при нея, вътрешното му напрежение леко се постопи: още преди погледът му, опипващ пътя, вдигайки се след поклона, да обхване фигурата и лицето на говорещата жена, думите ѝ вече неустоимо го бяха докоснали. И тези първи думи бяха на благодарност, така свободно и естествено произнесени, че разпръснаха всичките неприятни облаци около него, директно докосвайки едно зараждащо се чувство.

– Много ви благодаря, господин докторе – и тя сърдечно му подаде ръката си, – че най-сетне благоволихте да приемете поканата на съпруга ми, и аз бих искала, ако ми позволите, съвсем скоро да мога да ви докажа колко е голяма моята благодарност.

Сигурно не ви е било лесно: човек с неудоволствие продава свободата си, но се надявам чувството, че двама души ще са ви много задължени, да ви донесе успокоение. Всичко, което от моя страна бих могла да направя, за да се чувствате в тази къща като у дома си, ще сторя на драго сърце.

Вътре в него нещо наостри уши. Как така тя знае за неудоволствието от продадената свобода, как така още с първите си думи улучи точно раната, най-оголената и най-чувствителната част от съществото му, как веднага се спусна към онова пулсиращо място на страха от загубата на свободата и от превръщането му в само допуснат, нает, платен човек? Как така още с първото движение на ръката тя докосна и отхвърли всичко това от него. Неволно той вдигна очи към нея и едва сега улови един топъл, изразяващ съучастие поглед, който с доверие очакваше неговия.

Благост, спокойствие и самоувереност излъчваше това лице, яснота струеше от чистото чело, което, все още младежки бледо, малко рано бе белязано от първите знаци на образа на матрона; стелещата се на големи вълни тъмна коса, спускащата се високо от врата едноцветна тъмна рокля, която обгръщаше едрите рамене: на този фон лицето със своята успокояваща светлина изглеждаше още по-бледо. Приличаше на светска мадона, малко на монахиня с високо закопчаната дреха, а благостта придаваше на всяко нейно движение аура на майчинството. Сега тя с меко движение пристъпи крачка напред, усмивката ѝ спря върху устните му изричането на благодарността.

– Само една молба, първата още в първия час. Знам, съжителството на хора, които се познават отдавна, винаги е било проблем. В такъв случай помага едно-единствено нещо: откровеността. Така че ви моля, ако при някакви обстоятелства тук се почувствате потиснат, ако се почувствате притеснен от някаква случка или от подредбата на нещо, да ми го съобщите съвсем свободно. Вие сте помощникът на мъжа ми, аз съм негова съпруга, тази двойна отговорност ни свързва: затова нека бъдем откровени един към друг.

Той пое ръката ѝ: пактът бе сключен. И от първата секунда се почувства обвързан с този дом: скъпоценностите в помещенията вече не пристъпваха така враждебно към него, дори напротив, почна да ги възприема като необходима рамка на изискаността, която всичко напиращо отвън като недоброжелателно, объркано и противоречиво тук меко превръщаше в хармония. Постепенно взе да разбира как изтънченият усет към изкуството подчинява тук всичко на ценностите на един по-висш ред и как неволно този приглушен ритъм на съществуване навлиза в собствения му живот, да, дори в говора му. По особен начин той се почувства спокоен: всички остри, невъздържани и страстни чувства изгубиха своята злост, раздразнимост, сякаш дебелите килими, тапицираните стени, цветните щори тайно поглъщаха в себе си светлината и шума на улицата, и в същото време усещаше, че този витаещ навсякъде ред не се случва от само себе си, а идва от присъствието на мълчаливата и украсена с винаги добродушна усмивка жена. И това, което той по магически начин улови в първите минути, в следващите седмици и месеци, вече осъзнато, се потвърди: с дискретната си тактичност тази жена постепенно го привлече, без той да почувства насилие, към вътрешния живот на дома. Защитен, но не наблюдаван, усещаше съчувстващото внимание, което го съпровождаше отдалеч: дребните му желания се изпълняваха едва ли не преди да намекне за тях по такъв дискретен, сякаш изпълнен от добър дух начин, че това правеше благодарностите му невъзможни. Ако някоя вечер, разгръщайки папка с ценни гравюри, безкрайно се възхитеше от „Фауст“ на Рембранд, то два дни по-късно намираше репродукцията вече в рамка да виси над писалището си. Споменеше ли някоя книга, похвалена му от приятел, то в следващите дни съвсем случайно я откриваше на лавицата на библиотеката. Без да усети, стаята се оформяше според неговите навици и желания: често в началото изобщо не забелязваше, че някои от детайлите се променят, просто усещаше, че е станало по-уютно, по-шарено и по-топло, докато най-сетне разбираше, че плетеното ориенталско одеяло, което веднъж му бе харесало на някаква витрина, покрива отоманката или че лампата вече свети зад коприна с малинов цвят. Цялата тази атмосфера все повече го привличаше: вече с неудоволствие напускаше къщата, след като в едно единайсетгодишно хлапе намери истински приятел и много му харесваше да придружава него и майка му на театър или на концерти; без да знае, цялата му дейност извън работните часове бе осветена от меката лунна светлина на нейното спокойно присъствие…

Още за Стефан Цвайг от Венцеслав Константинов

 

Стефан Цвайг
21.07.2016

Свързани статии

Още от автора