0
3207

Пътуване из мексиканската джунгла

или кой е Димитър Кръстев?

Димитър Кръстев

„Реката на свещената маймуна“, Димитър Кръстев, превод от английски Йордан Тодоров, издателство „Ерове“, 2019 г.

Вдигнах ръце и благодарях на съдбата… Аз не бях покорил река Лаканя, аз бях направил компромис с нея. Защото в необятния замисъл на природата оцеляването е не завоевание, а молитва, пише Димитър Кръстев в „Реката на свещената маймуна“.

Книгата излиза през 1970 г. в САЩ и Димитър Кръстев описва в нея онова първо прекосяване на река Усумасинта – която се извива като змия в зелените гънки на джунглата – на границата на Мексико и Гватемала, в продължение на 1000 км, преди да се влее в Мексиканския залив. Две години преди това – през 1968 г., Димитър Кръстев успява да премине Усумасинта със сгъваем каяк, подобен на инуитските каяци, изработени от животинска кожа, и така става първият човек, който успява да преплава реката по цялото ѝ протежение, включително и важния ѝ приток Лакания. При това дори не си го е поставил за основна цел, защото Кръстев нагазва дълбоко в джунглата на Мексико, за да рисува.

„Постижението на Кръстев само по себе си е уникално и съизмеримо с това на американския естествоизпитател Джон Годард, който през 1951 г. преплава с каяк река Нил по цялата ѝ дължина. Приликите не свършват дотук. Подобно на Годард Кръстев участва във Втората световна война, след което се отдава на живот, изпълнен с приключения“, пише  Йордан Тодоров, който не просто е преводачът на „Реката на свещената маймуна“, но и човекът, който тръгва по следите на Димитър Кръстев. 

Какво обаче знаем за Димитър Кръстев? Роден е в Долна баня през 1920 г. и е запленен от света на индианците още като дете, когато прочита „Последният мохикан“ на Джеймс Фенимор Купър. Художник, но също така добър фотограф и добър разказвач на истории. Завършва Художествената академия в София, където е състудент на Борис Митов, Илия Бешков и Николай Райнов, а през 1947 г. печели конкурс за най-добра рисунка и с парите от наградата заминава за Америка.

Завършва образованието си в Америка и уж прави планове да работи в Холивуд като художник, но след като прекарва няколко години като илюстратор в списание, разбира, че този живот май не е за него. Оттам вече се отправя на повече от десет експедиции в джунглите на Мексико. Рисува, снима, прави филми и се опитва да улови онова, което времето неминуемо ще промени – изолираните местни индиански племена, и по-специално лакандоните, които се считат за потомци на древните маи. Опитва се да улови техния съхранен свят.

„Някои хора имат философии, други избират игри, но повечето обичат да колекционират едно или друго нещо. Димитър Кръстев е специален човек и автор, който колекционира изчезващите хора и изчезващите пейзажи“, пише в увода Джак Киснер, шампион по каяк в бързи води и редактор на книгата, който определя Кръстев като „артист с камера и четка“.

Така това пътуване на Димитър Кръстев, което започва като рисковано пътешествие из недостъпните места и непроучените реки сред джунглата на Мексико, завършва като антропологично изследване – разказ за това как се пази балансът между традициите и цивилизацията, как светът на лакандоните се променя и как знанието за живота в джунглите може да бъде заменено с неонови надписи и реклами. В книгата са включени и дори част от онези портрети, които Димитър Кръстев прави на индианците – картини и фотографии, които са уловили лицата на хората от един свят на прага на промяната.

В началото само виждах Хуан, но накрая вече го разбирах. Лицето му не беше лесно за разчитане. Не беше набраздено от мисъл и все пак носеше белезите на човек, който попива заобикалящата го среда. Очите му, езически и обременени от тежки клепачи, изглеждаха така, сякаш схващаха значения отвъд очевидната интерпретация на физическото движение. Той усещаше повече, отколкото знаеше като факт. Изглеждаше така, сякаш слушаше с вътрешното си ухо, чувайки не само звука, но и заклинанията на емоцията, предавана с него – с тези думи Димитър Кръстев описва срещата си с Хуан и работата си по един от първите портрети на лакандоните, които прави.

Впрочем има и парадокс в това колко бързо забравяме, защото името на Димитър Кръстев днес почти не е известно, а Йордан Тодоров ни припомня, че  през 1991 г. Димитър Кръстев се завръща за първи път в България – тогава дори е наречен „Българският Гоген“, прави тук четири изложби, дава интервюта, дарява картини, ръкописите на дневниците и книгите си на фонд „13 века България“, на Столичната библиотека, на галериите в Самоков и Кюстендил. И близо двайсет години по-късно пак започваме отначало с въпроса – кой е Димитър Кръстев?

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияС живия пулс на вселената
Следваща статияНаричат ме зелен