0
2026

Пътуване на юг

Михал Айваз

Публикуваме откъс от романа на Михал Айваз „Пътуване на юг“ („Ерго“ 2011, превод от чешки Маргарита Кюркчиева).

Писателят Михал Айваз е гост на тазгодишния Софийски литературен фестивал. Разговорът с него и с Владислав Тодоров на тема „Утопия, антиутопия“ е на 17 декември от 15 часа в НДК.

Михал Айваз (р. 1949 г., Прага) е белетрист, поет, есеист, философ и преводач. Завършва Философския факултет на Карловия университет, но до началото на 90-те години се препитава с физически труд. В периода 1996-1999 г. е редактор в литературното издание „Литерарни новини”, от 2003 г. работи в Центъра за теоретични изследвания към Карловия университет и Чешката академия на науките. Първата му книга е публикувана през 1989 г., особено голяма известност му донася романът му „Другият град“ (1993). Носител е на много национални и международни отличия, между които и „Магнезиа Литера“, една от най-авторитетните литературни награди в Чехия. На български език са публикувани романите му „Другият град“, „Петдесет и пет града“, „Люксембургската градина“, „Пътуване на юг“.

Прозата на Айваз се отличава с елементи на магически реализъм и на жанра urban fantasy. Връзката между човека и града е сред любимите на писателя. „Пътуване на юг” е роман-калейдоскоп, построен като разказ в разказа. В основната сюжетна линия – разследване на две неразкрити убийства, се преплитат текстове, присъщи на различни литературни жанрове. Демони и роботи са сред героите, светещи червеи пишат текст на морското дъно, на сцената се играе балет по идея на „Критика на чистия разум” от Кант. „Най-краткото определение за романа е Ода за творчеството“, пише преводачката Маргарита Кюркчиева. И още: „Художествената творба никога не свършва, тя пуска нови клонки, филизи и разклонения, дори преминава в други жанрове на изкуството. Главните протагонисти пътуват на Юг, пътуват към себе си, а пътят им чертае върху картата на цяла Европа огромен йероглиф, който крие тайните им, непознати за самите тях имена“.

Първа част

Двамата братя

Либийско море І

1. Лутро

Отпивах силно гръцко кафе от малка чашка и съзерцавах Либийско море минути преди слънцето да изчезне зад скалата в западния бряг на заливчето. Скалата се врязваше във водата и приличаше на грамада черни камъни, изсипани неизвестно от кого в морето, червените отблясъци разпалваха очертанията ѝ, сякаш зад нея гореше тих пожар. Албанчето продължаваше да разнася кафета и още не беше свило на руло платнения навес на синьо-бели райета, предпазващ през деня гостите на таверната от парещото слънце; чувах как кантът на тъканта леко пляска – откъм морето вече се надигаше ветрец и старателно моделираше върху металнолъскавата му повърхност вълнички с остър зъбат гребен. Невидимото слънце изпращаше последната си оранжева светлина към върха на скалата в източната част на залива и очертаваше с тъмни сенки криволичещите урви. Белите таверни и пансиони на отсрещната му страна вече потъваха в синкава сянка, но стените им ще излъчват топлото си дихание до късно през нощта.
Настъпваше часът, когато в залива се възцарява тишина, съвсем различна от тишината на отмалялото пладне – тогава слънцето сипе жар високо от небето и изгаря всички мисли в главата; различна от тишината, в която заливът потъва след полунощ, когато и последните гости на таверните се прибират да спят. Тази тишина нахлуваше в стаята ми през отворените врати на балкона и донасяше прекрасни звуци – скриптяха веригите на лодки, клони драскаха стените, а нощната магия превръщаше шумовете в гласове и образи от идващия сън. През последните три години в Лутро се бяха появили две нови заведения, но едва ли селото, описващо дъга бели къщици, притиснати между морския залив и стръмната скална стена, щеше да се отдаде на бурен нощен живот.
Тишината, възцарила се в минутите между късния следобед и настъпващата вечер, е изтъкана от плясъка на малките вълнички, от плющенето на платнените сенници, от шумоленето на меката хартиена покривка, чиито краища лекият ветрец надига, от далечни хлопатари на овце, втурнали се към дървеното корито, където достолепен старец, обгорял от слънцето, им насипва някаква сивкава смес. Понякога откъм морето се дочуваше боботещ двигател на далечна моторница, бръмченето постепенно се усилваше до мига, когато лодката докосне ниското каменно пристанище, нададе протяжен вой и притихне, но дори този звук не накърнява тъканта на тишината, вплита се в нея като странна шарка на избелял килим. Под влияние на тихите звуци мислите, белязани от полусъня, се плъзгат като по гладък склон към дрямка и съновидения, разгръщат се по своя воля, призовават далечни или дълбоко погребани образи; мисълта е склонна да се вслушва в тихите звуци и шепота на безброй случки; тук, на брега на Либийско море ми хрумна, че приказките от „Хиляда и една нощ”, с всичките им вълшебства и невероятни срещи, са се родили от звученето, жуженето, звънтенето и ромона на южната тишина.
Разнесе се обичайното скърцане: албанчето въртеше ръчката на скрипеца, за да прибере платнения навес. Над главата ми се разтвори небе с лилав оттенък и едно-единствено облаче, все още сияйно розово, макар слънцето вече да бе изчезнало зад много хоризонти и планински склонове, спускащи се към морето, надиплени един зад друг като кулиси на огромна сцена. Дори Таня, украинската девойка, която работеше в таверната като сервитьорка, камериерка и помощничка в кухнята, се поддаде на това обаяние, макар че в този час от деня то винаги да завладяваше залива, а тя живееше тук вече пета година; видях я как с табла в ръцете се спря на белите стъпала към кухнята и застина с поглед към бляскавата повърхност на залива.
Минутите на късния следобед бяха за мен най-любимата част от деня. Беше краят на септември, но високите планински върхове на Левка Ори не позволяваха на северните ветрове и облаците да проникнат до морския бряг, затова в най-южен Крит денем все още беше горещо както през август. От няколко години бях свикнал да идвам тук, когато последните горещи дни озаряват скалистия пейзаж над морето – установих, че ако пречистя живота си с ярка светлина и му даря поне няколко дни на далечни кръгозори, зимната апатия, безсънието и отчаянието идват по-късно и са по-поносими. Неколцина от гостите на хотелчето „Порто Лутро” още лежаха върху сините шезлонги на малкия плаж в средата на залива и излагаха на прохладния бриз изтерзаните си от жегата тела. Други се надигаха, загръщаха се с хавлиите и отиваха да се преоблекат за вечеря, чувах скриптенето на мокрите камъчета под сандалите им. Сега оранжевите отблясъци от източната канара се плъзнаха надолу, а западната скала изгуби ярката си аура, първата таверна в отсрещната част на залива запали лампите и останалите бързо я последваха; върху стоманеносивата морска повърхност трепкащите светлинни ивици се умножиха. В таверна „Блу Хаус” сервитьорът свали сенника от ярко осветения стъклен бокс, в който бяха изложени вечерните блюда, а по водната повърхност се плъзна нова светлинна бразда; наблюдавах братята Вангелис и Йоргос, собствениците на заведението, как се провират между масите с първите насядали гости.

2. Мартин

После сякаш в един миг всички далечни очертания се заличиха, върху залива и скалите падна нощ, очите още ме боляха от пищната заря, макар че от нея вече бяха останали само блещукащите точици на небето, ниският примигващ маяк върху скалното островче, нанизът от лампи по протежението на залива, трептящите ивици по водното огледало, а на изток – неподвижният светлинен рояк, сияен като златен прах върху черно кадифе, за който знаех, че иде от далечната Хора Сфакион. Огледах се наоколо, повечето маси в таверната вече бяха заети от гости. Дадох си сметка, че от известно време към плясъка на вълните се примесват човешки гласове, различих откъслечни английски, френски, немски и гръцки фрази, долових аромата на месо, нанизано на шишове, които електрически уред бавно въртеше над тенекиено коритце с тлеещи дървени въглища.
Между масите се появи моят познат отпреди два дни, стиснал под мишница дебела книга. На минаване край мен поздрави с почти незабележимо кимване; видях, че за миг се поколеба, забави крачка, замисли се дали да седне при мен, накрая се отправи към съседната маса. Още веднъж ми се усмихна, запрелиства книгата, после я сложи отворена върху синьо-бялата покривка и също се загледа в светлините по водната повърхност. За него вече знаех, че се казва Мартин и е запален читател със странен литературен вкус. Запознах се с него благодарение на неизличимия си лош навик, който открай време ме подтиква да установя какво четат чуждите хора. Правя го навсякъде и по всички възможни начини, понякога надхвърлящи границите на благоприличието.
За първи път забелязах Мартин преди два дни в малката таверна „Суийтуедър Бийч”, на гръцки „Глика Нера”, току до покрития с обли камъчета плаж; споменатото заведение всъщност беше наклонена встрани ламаринена барака с няколко масички и пластмасови кресла, притиснати едно до друго под продупчен тръстиков покрив над бетонен блок в морето, за чието прекосяване открай докрай са нужни само четири крачки. Стигнах до таверната по тясно мостче, направено от една-единствена люшкаща се дъска, и видях тъмна фигура на фона на блестящата морска шир; слаб, около двайсет и седем годишен мъж по плувки и фланелка, наведен над книга; у мен веднага се събуди старият порок, седнах на съседната маса и започнах да хвърлям коси погледи към страниците, върху които лежеше раираната сянка на тръстиките, но буквите бяха твърде дребни, за да прочета дори една дума. След малко непознатият остави разтворената книга върху пластмасовия плот на масата, бавно отпи от млечнобялото узо и се загледа към остров Гавдос, наподобяващ сияен облак над морския хоризонт. После на една дълга глътка изпразни чашата, извика сервитьора и затвори книгата. И аз с изненада установих, че това е третият том от чешкото издание на „Хиляда и една нощ” – онзи, който съдържа „Приключенията на Синдбад Мореплавателя”.
Стана ми приятно, че на южния остров срещам любима книга, често я четях преди заспиване; същевременно обаче изпитах притеснението, обземащо ме винаги, когато при пътуване попадна на човек, пристигнал от Чехия. Многократно се бях убеждавал, че турист, срещнал в чужбина сънародник, смята за свое право, ако не и дълг да завърже с него разговор и да го отегчава с безкраен брътвеж за най-досадни неща. Когато вън от родината чуех матерна реч, незабавно предприемах мерки никой да не познае откъде идвам. Затова и този път набързо допих кафето, върнах се на плажа при моя пешкир и старателно скрих в чантата чешкото списание и найлоновата торбичка от пражки супермаркет, за да не ме издадат.
Непознатият читател също беше сам на плажа, лежеше недалеч от мен. Обстоятелството, че не издадох националната си принадлежност, за да избегна разговор с него, не попречи на интереса ми към няколкото книги, разхвърляни върху постелката му, и когато той отиде да се къпе, станах и започнах да се навъртам около нея, без да бие на очи. Видяното ме удиви. Освен „Хиляда и една нощ” на постелката имаше още шест книги; върху тубичката с крем против изгаряне стоеше подпряно разпадащо се предвоенно издание на „Загадъчните приключения на Шерлок Холмс”, до него, върху прокъсаната корица на английски пейпърбек със заглавие Live and Let Die, гальовно притискаше лице към пистолета си усмихнат Джеймс Бонд в смокинг и снежнобяла риза; под криминалето надничаше книга, от която се виждаше само името на автора – Джовани Пико дела Мирандола. Малко по-встрани лежеше друга книга, на чиято горна корица прочетох: Новалис – „Учениците от Саис”. Под нея имаше една дебела и една съвсем тънка книга, чиито заглавия и имената на авторите не успях да разчета.
На другия ден видях непознатия мъж в таверната на Глик Неро; също както вчера седеше с чашка узо в ръка и съзерцаваше морския хоризонт; вятърът бавно обръщаше страниците на тънката книжка, отворена на масата пред него. От илюстрациите веднага разбрах, че е сборникът с математически задачи на Луис Карол. Какво общо имат ориенталските приказки, детективското романче, шпионската история, философската творба на ренесансовия неоплатонист, прозата на романтичния поет и математическите гатанки на оксфордския логик и писател? Желанието да разбера що за човек е тръгналият на почивка с така странно подбрано четиво отведнъж стана по-силно от неохотата ми да разговарям на чешки и направих нещо, каквото никога при пътуванията си не бях правил: заговорих сънародника. И се почувствах страшно неловко, защото сега аз бях в ролята на досадника, а по лицето на непознатия пролича, че възможността да си служи с матерния език го вдъхновява също толкова малко, колкото в подобни ситуации и мен. Не след дълго обаче установихме, че нежеланието да говорим чешки не е единственото ни общо качество, и че общуването с човек, пристигнал от родината, не винаги е неприятно преживяване. А и не разговаряхме дълго, разменихме само няколко думи, научихме обаче един за друг, че четем едни и същи книги, и че двамата обичаме слънцето и Средиземно море. Мартин успя да спомене, че наскоро се е дипломирал и сега работи като асистент в катедрата по философия на пражкия философски факултет. На въпроса ми кога самолетът му е кацнал в Крит отвърна, че е пристигнал с влак и кораб. Стори ми се, че се готви да добави още нещо за необичайния си маршрут от Прага до далечния остров, но после се отказа и сподели само, че избрал затънтеното Лутро, защото след пътуването се чувства много изморен и се нуждае от почивка на спокойно място. Чака тук приятелката си, която също е на Крит и ще дойде при него след няколко дни. Не спомена защо не са заедно.

3. Заслугата на Кант

Дебелият том върху масата явно беше последната книга от купчината върху постелката, чието заглавие още не знаех. Чух, че Мартин си поръча печен патладжан с фета; докато чакаше да му донесат яденето, разсеяно прелистваше страниците. Дадох си сметка, че не съм го виждал да се зачете повече от минута-две, макар че бе тръгнал на почивка с толкова книги; явно не успяваше да се съсредоточи върху четенето. Когато Таня сложи пред него чинията с патладжани и разтапящо се бяло овче сирене, обилно залети с горещ зехтин, Мартин затвори книгата и аз веднага погледнах тъмната подвързия; в средата се открояваше овал, в него – сребрист силует на мъжка глава с перука и провиснала плитка, а над тях – полуизтрит надпис: Immanuel Kant, KRITIK DER REINEN VERNUNFT. Вдигнах чашата си и отдалеч поздравих с нея. Кант върху масата на таверната не ме изненада, съвсем добре се вписваше в компанията на Мартиновите книги; не се стърпях обаче да не отбележа: „Малко странно четиво за през почивката!”
„Пиша дисертация върху „Критика на чистия разум” – каза Мартин, сякаш се извиняваше, – и имам да наваксам. Напоследък не се занимавам много с писане, от средата на септември непрекъснато пътувам.” Помълча няколко секунди и добави: „Но ако не беше „Критиката”, никакво пътуване нямаше да предприема и сега нямаше да съм тук.”
Беше ясно, че произнася тези думи, за да го попитам как Кант е свързан с пътуването му. Още вчера ми се стори, че иска да сподели нещо, но по непонятни причини се въздържа. Навярно имаше нужда да изясни за себе си минали събития, същевременно се боеше да се връща към тях. Странно беше и как говори за пътуването си. Хората разказват за пътешествията си по много начини, но Мартин създаваше впечатлението, че става дума за необичайно авантюристично странстване из различни континенти. Спомена все пак, че тръгнал от Прага едва преди две седмици, но таях дълбоки съмнения, че за да стигне от Чехия до Крит, е описал дъга през други материци.      Очевидно Мартин изпитваше натрапчива потребност да разкаже някаква необичайна история, а аз му се сторих добър слушател. Колебаех се обаче дали си заслужава да позволя на едно словословие, та било то дори по-обаятелно и по-увлекателно от приказката за Синдбад Мореплавателя, да наруши прекрасния шепот на критската тишина, в който се вслушвах цяла седмица и не можех да му се наситя. Но любопитството ми се събуди, в допълнение ме заинтригува и тонът на Мартин, когато заговори за пътуването си. Но същевременно бях любопитен защо пътят, предприет заради дисертацията върху Кант, го е довел до южен Крит, а не например в Хайделберг или Фрайбург. Какво общо има Кант с притиснатото между скалата и морето селце? За философа е известно, че никога не е напускал Кьонигсберг! После се сетих, че Лутро не е далече от университетския град Ретимно и попитах Мартин дали не е пристигнал в Крит, за да се срещне с виден специалист кантианец.
„Не подозирах, че ще стигна дотук – отвърна Мартин. – Отпътувах една нощ от Главната гара в Прага с намерение да отида за един ден до Братислава… Но като че ли малко ви обърках. Казах, че съм тръгнал на път заради „Критика на чистия разум”, без да уточня, че не става дума за книгата.”
„Нима и друга творба освен този фундаментален труд носи същото заглавие? Да не би някой да е заснел филм по Кант?”
Мартин очевидно не прие репликата ми на шега. Замисли се, сякаш се опитваше да си спомни дали е гледал екранизация по Кант и отвърна: „Струва ми се, че никой не е филмирал „Критиката”. Но по нея е композиран балет.”
„Заради балета ли предприехте пътешествието? Да не би да сте се влюбили в балерина и да сте я последвали из Европа?”
И този път Мартин не се усмихна, само поклати глава – стори ми се, че не изключва подобна ситуация. Отпи вино и отвърна: „Заминах заради престъпление, извършено при представление на балета „Критика на чистия разум”.
„Престъпление по време на балетен спектакъл! Кражба на скъпо кожено палто от гардероба?”
„Не, става въпрос за убийство. В края на второ действие беше застрелян Петър Куас, член на управителния съвет на дружество „Феникс Груп”, отвърна Мартин спокойно.
„А знае ли се кой е извършителят? Да не би да сте вие? Убили сте някого и сега бягате от полицията през половин Европа?” – запитах изненадано. Би било най-приемливата версия. Но Мартин не ми приличаше на убиец.
„Не, не съм аз – рече. – Убиецът беше Нещо в себе си.”
„Не схванах шегата?”
„Не е шега. Убиецът беше лице, изпълняващо в балета ролята на Нещо в себе си. Ding an sich.”
„Значи работата на полицията е била съвсем опростена, достатъчно е било да се прочетат в програмата на представлението имената на изпълнителите.”
„За съжаление не беше толкова елементарно. Оказа се, че ролята на Нещо в себе си е танцувал никому неизвестен натрапник.”
Все още нищо не разбирах. „Щом е танцувал, значи е бил на сцената и всички зрители са го видели!”
„Само че, както навярно ви е известно, Нещо в себе си при Кант е напълно недостъпно за човешките сетива и човешкото познание.”
„Е, и?”
„Дегизировката на танцьора, изпълняващ ролята му, беше решена в същия дух. Танцуваше, забулен от глава до пети, и разпознаването беше невъзможно.”        „Добре, дотук разбирам. Но как е свързано вашето пътуване със случката в театъра?”
 „Тръгнах, за да издиря извършителя на убийството!” Мартин замълча за миг, после уточни: „Всъщност тръгнах главно за да издиря извършителя на друго убийство, цялата завръзка е твърде сложна…”
Сега любопитството ми надделя над желанието да се вслушвам в гласовете на критската тишина. „Бихте ли ми разказали историята от самото ѝ начало?”, попитах. Мартин очакваше тази подкана. Взе каничката си с вино, премести се на моята маса и с поглед, зареян в тъмната морска шир, започна своя разказ…