0
3550

Пътувания из Украйна и Русия

Йозеф Рот, 1926 г.

Откъс от изданието на „Аквариус“, превод от немски Ана Димова – репортаж на Йозеф Рот и част от послеслова на съставителя на този сборник.

В началото на 20-те години на ХХ век редакциите на немските вестници и списания се надпреварват да привлекат младия журналист за свой сътрудник. Това е бъдещият писател, класик на австрийската и световната литература Йозеф Рот (1894–1939). Повече от десетилетие след края на Първата световна война той работи като кореспондент на Франкфуртер Цайтунг, Берлинер Бьорзен-Курир, Прагер Тагблат. Прочува се като пътуващ репортер много преди да публикува най-добрите си романи Йов, Радецки марш, Гробницата на капуцините, новелите Бюстът на императора, Легенда за светия пияница… Неслучайно през 1987 г. на негово име е учредена австрийско-френската награда за международна публицистика.
През 1926 г. Рот успява да си издейства командировка в Съветска Русия. Вниманието му е фокусирано върху живота на хората при новия обществен ред и новите социални реалности между полюсите на държавата и църквата, диктатурата и свободата на печата, бедността и богатството. Но безпристрастният скептицизъм и присъщата му прозорливост не му позволяват да се включи, подобно на други писатели, в съветската пропаганда. В същото време той съзнава невъзможността да обгледа и да разбере докрай този цивилизационен космос.
Репортажите в тази книга са не само впечатляващо свидетелство за процесите в следреволюционна Русия, а и за публицистичното майсторство и пророческия дар на Йозеф Рот.

„Пътувания из Украйна и Русия“, Йозеф Рот, изд. „Аквариус“, 2020 г. съставителство и послеслов Ян Бургер, превод от немски Ана Димова

Русия тръгва за Америка

Ако някой от страните на западния свят е отправил поглед на Изток, за да наблюдава червената огнена заря на някаква духовна революция, ще трябва да си направи труда сам да си я нарисува на хоризонта. Мнозина го правят. Те са не толкова революционери, колкото романтици на революцията. А междувременно руската революция отдавна навлезе в стадий на сравнителна стабилност. Угаснаха илюминациите на шумния празник. Настъпи трезвият, сив, мъчителен делник. На Запад обаче една голяма част от духовния елит очаква споменатото зарево откъм Изток. Стагнацията в европейския духовен живот, бруталността на политическата реакция, корумпираната атмосфера, в която се правят и харчат пари, лицемерието на публичния живот, фалшивият блясък на авторитетите, тиранията на отживелиците: всичко това принуждава свободомислещите и младите да очакват от Русия повече, отколкото революцията може да им даде. Каква огромна заблуда! Да заповядат тук, да минат по мрачни, сиви улици; да поговорят с преуморени хора, които вечно тичат между поредното събрание и мизерните покупки с намаление или на изплащане в държавния универсален магазин; живеят в квартири, за които непрестанно се водят съдебни дела с наемодателите и чиито обитатели от години живеят ден за ден като в чакалня; да видят усърдния, многорък апарат на тази гигантска държава, устремена в непрестанно, объркващо, а понякога объркано и безцелно движение – нека видят всичко това и после да продължават да вярват, че тук има време и място за духовни въпроси и възторзи. Факлите на революцията угаснаха. Тя отново пали добрите стари делнични фенери.

Нов беше червеният и грандиозен спектакъл на активната революция. Сега обаче, драги другари, настана времето на полезната, дисциплинирана посредственост. Тази Русия няма нужда от гении, а още по-малко от литератори. Повече са ѝ нужни начални учители, отколкото дръзки теоретици, трябват ѝ по-скоро инженери, отколкото откриватели, по-скоро готови щампи, отколкото мисловност, повече злободневна ангажираност, отколкото мирогледна, което ще рече: повече агитация, трябват ѝ фабрики, а не поети, за широките народни маси ѝ трябва общодостъпна телесна хигиена, но и духовна, наречена просвета, трябват ѝ читанки, а не истински творби. Литературната и културна проблематика тук е лукс. Съмненията са подозрителни. Да виждаш  фини, неуловими нюанси, тук означава да имаш буржоазeн светоглед.  Самоиронията, белег и цвят на аристократичния дух, тук се смята за дребнобуржоазна. Революцията беше разточителен опит на историята да направи духовната физиономия на руската маса поне подобна на западноевропейската. В материално, политическо и социално отношение тя беше революция. В духовно и нравствено отношение тя беше само огромен количествен напредък. Ако у нас старата и както я наричат още: уморена култура, с нейните кабаретни танцьорки, фашизъм и плоска романтика е станала патологично банална, то тук един току-що пробуден, брутално енергичен свят е здравеняшки банален. На нашата декадентска баналност се противопоставя новоруската, свежа червенобуза баналност.

Как е възможно това? – ще попитат мнозина. Та ние тука четем последните, с неизсъхнало още печатарско мастило, преводи на най-новите руски автори? Четем Романов, Сейфулина, Бабел! Да, но всички тези книги, у нас нови, тук са вече стари. Не всички млади и талантливи автори са „дисциплинирани“ революционери, каквито ги искат, малцина от тях са комунисти, някои не са съгласни с цензурата. А всички писатели търсят сюжетите си във великото време на революционните години или във великото време на смърт и глад. Всички добри филми като „Броненосецът Потьомкин“ , „Майка“, „Волният вятър“ (за които ще стане дума) представят революционни епизоди от по-далечни или по-близки героични времена. Но днешния ден – тази сива, дребна, всекидневна борба с милионите сиви, дребни грижи, кой би се осмелил да го опише, кой би могъл да го опише? Отмина героичното време – сега е времето на усърдната канцеларщина. Отмина времето на епопеите – сега е времето на статистиките.

Както идеята, така и изграждането на новата държава, започнало в името на тази идея, налагат индивидуалността да се разглежда като част от масата. Но ако като част от една духовно извисена маса човек навярно не би бил принуден непременно да прави компромиси и би останал верен на всички, като остане верен на себе си, то в днешна Русия човекът на духа трябва да се пожертва, ако иска да ѝ служи. Той не се жертва за идеята – което не би било жертва, а за всекидневието. Осигурена му е широка публика, ако се плъзга по повърхността, а не се задълбочава. Творецът-революционер – не по принуда, както пролетариата, а по свободна воля или призвание си остава винаги революционер – дори и след победоносни революции. Той, разбира се, ще бъде щастлив да живее в държава, която иска да направи всички свободни. Но материалната свобода е само една от най-низшите предпоставки за неговото съществуване. Няма такова общество, което трайно би могло да оспори на естествения духовен аристократизъм духовното първенство. Творецът-аристократ няма нужда от титла и трон. А неговите законите му се диктуват от историята, не от цензурата.

В днешна Русия, за съжаление, си отглеждат посредствеността. Боят се от върховете, строят широки парадни улици. Цари всеобща мобилизация. Един благонадежден марксист струва повече от дръзкия революционер. Тухлата е по-ценна от кулата. Трактори! Трактори! Трактори! – скандира цялата страна. Цивилизация! Машини! Буквари! Радио! Дарвин! – презират Америка, сиреч бездушния едър капитализъм, страната, в която златото е Бог. Но се и възхищават от Америка, сиреч от прогреса, електрическата ютия, хигиената и водопровода. Искат съвършена производствена техника. Но естествената последица от тези въжделения е несъзнаваното нагаждане към духа на Америка. А това е духовната пустота. Големите духовни постижения на Европа, класическата древност, римокатолическата църква, Ренесансът и хуманизмът, голяма част от Просвещението и целият християнски романтизъм – те всички са буржоазни. Старите културни достижения на Русия: мистицизмът, религиозното изкуство, поезията, славянофилството, романтизмът на селячеството, социалната култура на двора, Тургенев, Достоевски – те всички, разбира се, са реакционни. И откъде тогава да се вземе духовната основа на един нов свят? Какво остава тогава? – Америка! Свежата, безметежна, спортно-здравословна рационална духовност на Америка – без лицемерието на протестантското сектантство: но затова пък с наочниците на  правоверния комунизъм.

Литературните списания в днешна Русия имат невероятно високи тиражи. От тях обаче страда качеството. Всеки полуграмотен може да ги чете. Но не и който има вкус към литературата. Стилът на повечето млади руски ангажирани писатели е общодостъпен, съставните му части са като оловни печатарски букви в сандъче. Езикът им е примитивен, неспособен да изразява нюанси и настроения, разбираем за всекиго, но и всекиму под ръка, униформа от факти, принципи, агитация. Новият театър (за който ще стане дума на друго място) е достигнал невероятно техническо съвършенство в умението си да постига ефекти. Затова пък е унищожена свободата на артиста. Внушения се постигат не чрез атмосферата на сцената, а чрез технически средства. Новата революционна живопис се ограничава в метафори, които нямат силата да станат символи. Безброй, хиляди, милиони сили са се отприщили. Някой ден те може би ще запалят зарево, което ще бъде по-ярко от пламъците на революцията. Но не днес, не и след двайсет години. Засега духовната физиономия на Европа си остава по-интересната – макар политическата и социалната ѝ физиономия да е ужасяваща. –

Единадесета част от серията „Пътуване из Русия“,
Франкфуртски вестник, 23 ноември 1926 г.

ПОСЛЕСЛОВ

Угасването на червената илюзия

Ян Бюргер

„Ако напиша книга за Русия, тя би показвала угасващата революция, тлеещ пожар, едва припламващи остатъци и множество пожарникари“ – това е записал в дневника си  Йозеф Рот на 10 октомври 1926 г.[1] Записката е направена в Киев. Не са минали и девет години от най-радикалното политическо ново начало на модерността, а Йозеф Рот вече вижда Съветския съюз на ръба на провала, не само икономически – упадък той вижда и в духовно, в интелектуално, в идейно отношение.

През късното лято на 1926 г. роденият в Броди, на територията на днешна Украйна, Йозеф Рот заминава изпълнен с очаквания на Изток, командирован като кореспондент на реномирания Франкфуртер Цайтунг, и още през октомври вече е изгубил всичките си илюзии. Валтер Бенямин, с когото през декември 1926 г. Рот се среща в Москва, твърди, че на лицето му са се появили „дълбоки бръчки“. Рот „дошъл в Русия като (почти) убеден болшевик“ – а се връщал сега на запад като „роялист“.[2]  Макар  тези думи да съдържат известна неприязън (двамата автори не са се обичали особено), те все пак показват, че при срещата със Съветската държава Рот се е променил. Приравняването на индивида към средното ниво на масата, прагматизмът във всички човешки отношения, отричането на приятните неща в живота и замяната на религиозността с вулгарен биологизъм силно го шокират. Към всичко това се прибавят „новата икономическа политика“ и ожесточената борба за власт в Кремъл с техните непредвидими последици. Но какво е станало с книгата, за която той си е мислил в Киев?

Самостоятелен сборник с текстове за Русия Йозеф Рот приживе не е публикувал. За мащабно представяне като онова на забравения днес Рене Фюльоп-Милер, който през 1926 г. издава монументалната си монография  Духът и обликът на болшевизма[3], му липсва енциклопедичната настройка. Но не е имал намерение да напише и популярна книга като Царе, попове, болшевики[4], върху каквато работи по същото време Егон Ервин Киш. Дори напротив, Рот е смятал за крайно необходимо да се дистанцира от видни личности, описали преди него новата Русия, както това е сторил „вилнеещият репортер“ Киш. В Германия се създавала по принцип погрешна представа за тамошната действителност, пише той до редакторите на Франкфуртер Цайтунг на 26 септември 1926 г. Според тази представа човешкото битие изглеждало „като наблюдавано през очите на насекомо“. Основната грешка била, че за Съветския съюз до момента се разсъждавало само политически, но за населението на страната  управлението в Москва не играело никаква роля.[5]

Видимият резултат от пътуването на Изток, което отвежда Йозеф Рот през Варшава до Ленинград и Москва, а оттам през Нижни Новгород надолу по Волга до Самара, Сталинград и Астрахан и после до Одеса, Баку и Киев, е серията репортажи Пътуване из Русия, които излизат във Франкфуртер Цайтунг до януари 1927 г. Всекидневието в следреволюционното време е представено с изключителна пластичност, а от днешна гледна точка е потресаващо колко много от описаните в тези репортажи трудности и днес са актуални, например неразбираемите за външния наблюдател етнически конфликти, липсата на свободна преса и фрапиращите образователни дефицити. Но тези седемнадесет репортажа са само началото. Съветският съюз, Галиция и Полша не престават да вълнуват Рот. Международна известност той добива през 1932 г. с романа си Радецки марш[6], който представлява хроника  на Австро-унгарската монархия. Но миналото и съвремието на Русия и Украйна си остават за него изключително важна тема…

[1] Записките в дневника от Русия се съхраняват в колекцията на Джоузеф Борнстейн в Института „Лео Бек“ в Ню Йорк. Публикувани са в:: Joseph Roth: Werke 2, Das journalistische Werk 1924–1928, под редакцията на Klaus Westermann, Köln und Amsterdam 1990, с. 1007–1022; използваният тук цитат е на с. 1018.
[2] Walter Benjamin: Gesammelte Schriften VI, под редакцията на Rolf Tiedemann und Hermann Schweppenhäuser, Frankfurt a. M. 1985, с. 311 и сл.
[3] René Fülöp-Miller: Geist und Gesicht des Bolschewismus. Darstellung und Kritik des kulturellen Lebens in Sowjet-Rußland. Wien: Amalthea 1926.
[4] Egon Erwin Kisch: Zaren, Popen, Bolschewiken. Berlin: Erich Reiss 1927.
[5] Йозеф Рот пише това на Бернард фон Брентано от Одеса, цит. по  Joseph Roth, Briefe 1911–1939, под редакцията на  Hermann Kesten, Köln und Berlin 1970, с. 95.
[6] Joseph Roth: Radetzkymarsch. Belin: Gustav Kiepenheuer 1932.