0
3823

Пътят към една нация

 Пиша тези редове в ранното утро на 4-и януари. Върху София през нощта се е появил тънък слой сняг. Не много сняг, но съвсем пресен и съвсем чист все още. Продължава да вали.

Сигурно нощта е подобна на онази срещу 23-и декември 1877 г. (4-и януари 1878 г. по нов стил), в който ден предвожданите от генерал Гурко войскови части влизат победоносно в София. Носейки най-отпред копие на чудотворната икона на Богородица „Всех скорбящих радость“. Която и до ден-днешен е в митрополитския храм „Света Неделя“.

23-и декември е денят на свети Наум Охридски. И на времето, и днес това съвпадение е било и се тълкува по необходимост като знак от Господа, като ясен знак. За небесната закрила и ходатайството на свети Наум, а заедно с това и за мистичната съединеност между далечното минало и открилото се тогава пред взора на българите бъдеще, отворено с превземането на София на онзи 23-и декември.

Защото фигурата на свети Наум е фигура на основаване и на завет за траене, приемственост и продължаване. А заедно с това (още от самото начало, но особено във възрожденски контекст) и образ на връзката между Преслав и Охрид, между столицата – източник и антената – която ще излъчва в продължение на векове и ще отпечата върху една отдалечена от първоначалната престолнина територия утвърждаване на християнска държавност под един скиптър и под едно и също име.

Отдалечена от центъра територия, но, както недвусмислено се разбира от приложената спрямо нея програма, особено важна за новоутвърдената като християнска от страна на българския владетел консолидираща политика.

Защото, как да се обясни инак проповедната и държавостроителна експанзия на Борис- Михаил точно в тази крайно югозападна спрямо неговата твърдина страна, ако не с мотиви и съображения, които едва ли са били само стратегически или предимно стратегически.

Въпросът е защо светият княз не опитва да разшири влиянието и властта си с помощта и на идеологически средства по-настойчиво на запад-северозапад? Или дори да спечели и приобщи славянското население, живеещо в посока Константинопол? За да си осигури реално влияние и някакво предимство в посока подстъпите към самия Град.

Изглежда подтикът и мисълта на българския владетел са идвали от нещо друго, от нещо, несвързано основно или преди всичко с интегрирането на славянския елемент по принцип и навсякъде, или в частност в Югозапада, изразяващо се като действия, насочени към включването на това население в държавата под името българи.

Струва ми се почти очевидно, че изпращането на мисионери в югозападните предели на княжеството, поръчано от свети княз (цар) Борис, трябва да бъде отдадено не толкова на идеята за затвърждаване на власт в новоприсъединени ареали, в които ръката на императора е по-слаба и по-неуверена, и в които вече преобладава славянското население, а по-скоро на самите причини, довели до установяването на цялата тази обстановка. Причини и обстоятелства, осъзнати с учудващо познание и предвидливост от страна на Борис-Михаил.

Ето какво имам предвид. В района, в който са проводени като мисионери и разпространители на славянското слово и писмо Климент и Наум, по онова време живее многолюдно латиноезично заварено население (власи, в установилия си исторически термин, действал и действащ и до днес както като екзоним, така и като ендоним в някои общности), в резултат на романизацията, осъществявана в тези краища на Балканския полуостров в продължение на няколко века.

Тоест: княз Борис изпраща Климент и сетне Наум с намерението предвидената славянизация на целокупното население да бъде изострена като инструмент за хомогенизация на народа точно в Югозапада, разглеждан като един от приоритетните райони заради неотложната нужда от свързване и сродяване на компактните славянски и компактните латиноезични маси в този регион. Хомогенизация, извършвана чрез въвеждането на общ език (славянския) под едно и също поданическо име – българи.

В осмислянето и конструирането на тази стратегия е било отделено централно място и на знанието за това, че въпросното латиноезично население не би приело налаганата му славянизация като кой знае колко по-голямо насилие над него, отколкото вече опитаната и опитвана гърцизация, провеждана системно през предходните около поне два века и половина от страна на Константинопол. Тъкмо въз основа на тези размишления Борис е достигнал най-вероятно до извода, че въпросното население би могло да бъде утвърдено като славяноезично и верноподанически българско по линията на една така важна граница с Империята, отваряща възможности за граничене освен това и с латинския Запад.

Несъмнено в осъществяването на цялостната си програма княз Борис е разчитал и на присъствието на действително български елемент във въпросните земи, който добива някакво присъствие там още със заселването в тези краища на един от клоновете в диаспората на древните българи, част от която са и Аспаруховите люде. Присъствие, разбирано от Борис като значимо и като властови стълб, около който може да се строи, вземе ли се предвид самоидентификацията на управляващите държавата с център Преслав и провежданата от тях политика по налагане на общо име, произхождащо естествено (според тогавашните разбирания) от родовото име на самия владетел и неговата аристокрация.

Целият този кратък излет направих с цел да подчертая, че овладяването на София от страна на русите на 23-и декември (4-и януари) е преломен момент във войната с Османската империя от 1877–78 г. по стратегически причини, които открехват огромни мащаби, но не само заради това. Съвсем не. Да, превземането на София наистина отваря път за едно реално напредване към Пловдив, Одрин и Истанбул, както и към Радомир, Кюстендил, Скопие, Велес, Битоля, Охрид…

Но това не е всичко. Съвсем не само стратегически важно с оглед напредване и на югозапад, а оттам и увеличаване на шансовете за спечелването на войната, е било влизането в София. Освобождаването на този град е било и акт, който за пръв път е заявил ясно пред света (и това е влизало в плановете на руския цар) претенциите за една Санстефанска България като исторически легитимна, като оправдана. С което този акт е бил и демонстрация на символни референции, независимо от изгледите за тяхното удовлетворяване в реалността.

Честит празник, София!

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЗа Алма матер с любов
Следваща статияКак ще се изучава Георги Марков в училище?