0
2369

Пътят към несвободата

Откъс от новата книга на Тимъти Снайдър, издадена от „Обсидиан“ в превод на Кольо Коев.

Останки от самолета на „Малайзия Еърлайнс“, взривен при експлозията на бойна глава 9N314M на ракета, изстреляна от руската установка „Бук“ в Снежно

Книгата на Тимъти Снайдър „Пътят към несвободата“ разглежда настоящите политически проблеми в света през призмата на руската, украинската, европейската и американската история. В опит да разсее някои митове, авторът се стреми да формулира модели, които да ни помогнат да разберем нашето време. Отделните глави са посветени на конкретни събития: руската атака срещу ЕС от 2013 г.; революцията в Украйна и последвалата руска инвазия (2014 г.); изборът на Доналд Тръмп за президент на САЩ (2016 г.).

Тимъти Снайдър се стреми да проумее взаимосвързаните събития в съвременния свят – от Русия до САЩ. Той обръща внимание на актуален феномен: нелинейно преживяване на времето, довело до „политиката на вечността“, до циклични разкази, в които нацията се преживява като жертва на едни и същи заплахи от миналото. Наблюденията му звучат общовалидно: „Когато са на власт, политиците на вечността фабрикуват кризи и манипулират възникващите в резултат на тях емоции. За да отклонят погледите от собствената си неспособност или от нежеланието си за реформи, те учат своите граждани да изпитват въодушевление и гняв на кратки интервали, удавяйки бъдещето в настоящето“.

Tимъти Снайдър е известен американски историк, професор в Йейл и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена. Той е автор на „Кървави поля. Европа между Хитлер и Сталин“, „Черна земя: Холокостът като история и предупреждение“ и „За тиранията“. Книгите и статиите му са преведени на 33 езика.

 

Тимъти Снайдър, „Пътят към несвободата. Русия, Европа, Америка“, изд. „Обсидиан“, 2018 г., превод от английски Кольо Коев.

Пета глава

ИСТИНА ИЛИ ЛЪЖИ (2015)

Този, който е измамен, се превръща във вещ.
Михаил Бахтин, 1943 г.

Черно утринно мляко, ний пием го вечер,
по обед го пием и заран.
Ний пием го нощем, ний пием ли, пием,
копаем си гроб в небесата – там има простор.[1]
Паул Целан, 1944 г.

Русия първа достига до политиката на вечността. Клептокрацията прави невъзможни политическите добродетели на приемствеността, интеграцията и обновлението, а политическата фикция е призвана да ги направи немислими.
Идеите на Иван Илин придават форма на политиката на вечността. Една руска нация, окъпана в неистината за собствената си невинност, е в състояние да познае тоталното себелюбие. Владислав Сурков (водещият пропагандатор на Путин, б.р.) демонстрира как вечността може да въодушеви модерните медии. Работейки заедно с Путин, той пише и публикува романа „Около нулата“ (2009), който представлява нещо като политическа изповед. В него се твърди, че единствената истина е потребността ни от лъжи, а единствената свобода – приемането на тази участ. В един епизод героят е загрижен за съквартиранта си, който постоянно спи. В своя отчет разследващият случая пише: „Ние ще изчезнем веднага щом той отвори очи. Дълг на обществото, и преди всичко ваш дълг, е сънят му да продължи“. Поддържането на сънното състояние описва добре заниманията на Сурков. Ако единствената истина е отсъствието на истина, то лъжците са високоуважавани служители на Русия.

Краят на обективността е начало на вечността. Ако гражданите се съмняват във всичко, те не могат да видят алтернативни модели отвъд границите на Русия, не могат да водят смислени дискусии за реформи и не могат да си вярват взаимно, за да организират политическа промяна. Едно правдоподобно бъдеще изисква фактическо настояще. Следвайки Илин, Сурков говори за „съзерцаване на цялото“, което позволява да се постигне визия за „геополитическата реалност“: а именно, че чужденците с техните непрестанни атаки се опитват да опорочат руската вродена невинност. Руснаците трябва да бъдат обичани заради неведението си, което означава то да се поддържа. Бъдещето носи само още повече неведение за по-далечното бъдеще. Или както пише той в „Около нулата: „Знанието дава само знание, а неведението – надежда“.

Подобно на Илин, Сурков препраща към познати библейски стихове, за да изкриви значението им. В романа му една монахиня цитира стих от Първо послание на св. ап. Павел до Коринтяни, променяйки смисъла му: „Несигурността дава надежда – казва тя. – Вяра. Любов“. Ако гражданите останат несигурни поради постоянното произвеждане на кризи, техните емоции могат да бъдат управлявани и насочвани. Това е обратното на ясното значение на библейския стих: вярата, надеждата и любовта са трите добродетели, които се оформят в хода на привикването да виждаме света такъв, какъвто е. Непосредствено преди него са известните стихове за зрелостта като гледане от перспективата на другия: „Сега виждаме смътно, като през огледало, а тогава – лице в лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат“. Първото нещо, което научаваме, гледайки от перспективата на другия, е, че не сме невинни. Сурков смята, че трябва да държи огледалото замъглено.

В Русия днес замъгленото огледало е телевизионният екран. Деветдесет процента от руснаците разчитат на телевизията за научаване на новините. Преди да стане медиен мениджър на Борис Елцин и Владимир Путин, Сурков е пиар на Първи канал, най-гледания в страната. Той надзирава трансформацията на руската телевизия от арена на истински плурализъм в сцена на фалшив плурализъм, където образите са различни, но посланията са едни и същи. Към 2015 г. бюджетът на Първи канал е около 850 милиона долара годишно. Неговият екип и екипите на другите държавни телевизии трябва да запомнят, че властта е реална, но фактите от света не са. Заместник-министърът на комуникациите Алексей Волин описва по следния начин тяхното кариерно развитие: „Те ще работят за Човека и Човекът ще им казва какво да пишат, какво да не пишат и как трябва да се напише едно или друго нещо. Човекът има право да прави това, защото той им плаща“. Фактологията не е ограничение. Глеб Павловски, водещ политически технолог, обяснява: „Можете да кажете всичко. Да творите реалности“. Регионалните и местните новини заместват международните, които изчезват от телевизията. Да се говори за събития в чужбина, означава да се регистрира всекидневно вечният поток на западната корупция, западното лицемерие и враждебността на Запада. Нищо в Европа и Америка не заслужава подражание. Истинската промяна е невъзможна – това е посланието.

RT, насочената към чужди аудитории руска пропагандна телевизия, се ръководи от същата цел: потискане на знанието, което може да инспирира действие, приспиване на емоциите, водещо до бездействие. Тя руши формата на излъчване на новините с безстрастното приемане на едно бароково противоречие: покана за разговор с отрицател на Холокоста и представянето му като защитник на човешките права; даване думата на неонацист и обявяването му за специалист по Близкия изток. По думите на Владимир Путин RT „се финансира от държавата и няма как да не изразява официалната позиция на руското правителство“. Държавната ѝ субсидия възлиза на 400 милиона долара годишно. Американците и европейците откриват в този канал усилвател на собствените им, понякога съвършено оправдани, съмнения в правдивостта на техните лидери и жизнеността на техните медии. Слоганът на RT „Питайте повече“ събужда апетит за повече несигурност. Няма смисъл да се пита за обективността на излъчваните от RT предавания, тъй като онова, което тази телевизия излъчва, е отрицание на фактите. Както казва нейният директор: „Няма такова нещо като обективно предаване на събитията“. RT иска да каже, че всички медии лъжат и само тя е честна, защото не претендира за истината. Фактите се заменят с ловък цинизъм, който не очаква нищо друго от зрителите, освен да кимат от време на време, преди да заспят.

„Информационната война днес е основният тип война.“ Кой може да знае това по-добре от Дмитрий Кисельов? Той е координаторът на руската държавна агенция за международни новини и водещ на популярно обзорно предаване, провеждащо информационна офанзива срещу Украйна.

Първите хора, които Кремъл изпраща в Украйна, копието на руската инвазия, са политическите технолози. Една война, в която командва Сурков, се води в полето на нереалността. Той е в Крим и Киев през февруари 2014 г., а след това изпълнява длъжността съветник на Путин по въпросите на Украйна. Руският политически технолог Александър Бородай е пресговорител за Крим по време на анексирането му. През лятото на 2014 г. „премиерите“ на две новоизобретени „народни републики“ в украинския Югоизток са руски медийни експерти.

Малък конфликт от военна гледна точка, руската инвазия в Южна, а после и в Югоизточна Украйна включва най-изтънчената пропагандна кампания в историята на военното дело. Пропагандата функционира на две равнища: първо, като директен щурм срещу фактите с това, че отрича очевидностите, дори самата война; второ, като безусловна прокламация за невинност с това, че отрича вината на Русия за каквото и да било. Когато тя започва нашествието си в Украйна на 24 февруари 2014 г., Путин лъже съвсем съзнателно. На 28 февруари той заявява: „Ние нямаме намерение да дрънкаме оръжие и да изпращаме войски в Украйна“. В момента, в който изрича тези думи, руските войски маршируват на украинската суверенна територия вече четири дни. Всъщност „Нощните вълци“ вече са в Крим и следват руските войници, демонстрирайки шумно с форсирани двигатели – сензационна медийна новина, която прави безпогрешно разпознаваемо руското присъствие. Дори и при това положение Путин решава да се подиграе на репортерите, които отбелязват основните факти. На 4 март той твърди, че руските войници са местни украински граждани, които са купили униформите си в местните магазини. „Погледнете какво става в постсъветското пространство – казва Путин. – Там е пълно с униформи, които приличат на нашите. Отидете в магазина и ще си купите каквато искате униформа.“

Путин не се опитва да убеди никого в постсъветския свят, че Русия не е нападнала Украйна. Всъщност той приема за даденост, че украинските лидери няма да повярват на неговата лъжа. Временното украинско правителство разбира, че страната е подложена на руска атака, и тъкмо затова настоява за реакция на международната общност, вместо да използва военна сила. Ако лидерите на Украйна бяха повярвали на Путин, те несъмнено щяха да заповядат да се окаже съпротива. Целта на Путин е не да измами украинците, а да създаде доброволно и сплотяващо неведение у руснаците, които несъмнено ще разберат, че лъже, но въпреки това ще му вярват. Както казва репортерът Чарлс Клоувър в изследването си върху Лев Гумильов: „Путин основателно предполага, че лъжите по-скоро обединяват, отколкото разделят политическата класа на Русия. Колкото по-голяма и по-очевидна е лъжата, толкова повече неговите поданици демонстрират лоялността си, като я приемат, и толкова повече участват във великата сакрална мистерия на кремълската власт“.

Директният щурм на Путин срещу фактологията може да бъде наречен неправдоподобно опровержение.[2] Отричайки това, което всеки знае, Путин създава обединяващи фикции у дома и дилеми в европейските и американските нюзруми. Западните журналисти са научени да съобщават фактите, а към 4 март фактическата очевидност, че Русия е нападнала Украйна, е непреодолима. Руските и украинските журналисти снимат руски войници, маршируващи из Крим. Украинците вече наричат руските специални сили „малки зелени човечета“, шеговит намек, че войниците с техните необозначени униформи сигурно са дошли от Космоса. Войниците не говорят украински; местните украинци също бързо забелязват жаргона, характерен за руските градове и неизползван в Украйна. Както посочва репортерката Екатерина Сергацкова, „малките зелени човечета не крият, че са от Русия“.

Западните журналисти също са научени да съобщават различни интерпретации на фактите. Сентенцията, че всяка история си има две страни, има смисъл, когато представящите съответната страна приемат фактичността на света и интерпретират една и съща група факти. Стратегията на Путин за неправдоподобно опровержение експлоатира тази сентенция, но разрушава основата ѝ. Той се поставя в позицията да бъде едната страна на историята, но същевременно осмива фактите. „Аз те лъжа откровено и ние двамата знаем това“ не е едната страна на историята. Това е капан.

Макар в края на февруари и началото на март да имат на бюрата си репортажи за руското нашествие, западните издатели решават да отделят специално място на Путиновите темпераментни опровержения. По този начин разказът за руската инвазия в Украйна се измества по едва доловим, но дълбинен начин: нещата опират не до това какво се случва на украинците, а до това какво руският президент решава да каже за Украйна. Една реална война се превръща в телевизионно риалити с Путин като главен герой. Голяма част от пресата приема, че играе поддържаща роля в драмата. И дори когато с течение на времето западните издатели стават по-критични, тяхната критика е оформена като съмнения относно твърденията на Кремъл. Когато по-късно Путин признава, че Кремъл наистина е нападнал Украйна, това само доказва, че западната преса е била участник в неговото шоу.

Втората пропагандна стратегия на Русия след неправдоподобното опровержение е оповестяването на невинност. Инвазията трябва да бъде схващана не като атака на по-силната страна срещу по-слабия съсед в момента на неговата уязвимост, а като праведен бунт на потиснат народ срещу всесилната световна конспирация.

Както казва Путин на 4 март: „Понякога ми се струва, че там, отвъд океана, някъде в Америка, в някаква лаборатория сътрудниците правят някакви експерименти, все едно над плъхове, без да разбират последиците от онова, което вършат“. Според него няма никаква война, но ако беше имало, вината за нея щяха да носят САЩ; и тъй като САЩ са свръхсила, всичко е позволено в отговор на безкрайната им злонамереност. Ако Русия беше нападнала Украйна, което тя уж не е направила, руснаците щяха да бъдат оправдани.

Изборът на тактика при нашествието служи на тази стратегия на невинността. Липсата на отличителни знаци на руските униформи и отсъствието на маркировки по руските оръжия, по бронетанковата техника, екипировката и транспортните средства не убеждава никого в Украйна. Въпросът е да се създаде атмосфера на телевизионна драма за героични местни хора, предприемащи необичайни мерки срещу титаничната американска сила. Може да се очаква, че руснаците ще повярват на абсурда: че войниците, които виждат на телевизионните си екрани, не са от собствената им армия, а банда несретници, ентусиазирани украински бунтовници, защитаващи честта на своя народ срещу един нацистки режим, подкрепян от безграничната американска мощ. Отсъствието на отличителни знаци се приема не за свидетелство, а за намек как руските зрители трябва да следват сценария. Идеята е не да се постигне убеждение във фактологичен смисъл, а да се навлезе в наратива.

Реалните войници, преструващи се на местни партизани, могат да използват партизанска тактика, застрашавайки по този начин реални цивилни. Като военна тактика това може да бъде наречено обратна асиметрия. В нормален смисъл „асиметричната война“ означава използването на неконвенционална тактика от партизански сили или терористични групи срещу превъзхождаща ги редовна армия. По време на руското нашествие силните използват оръжието на слабите – партизанска и терористична тактика, – за да се правят на слаби. По време на нелегалното си нахлуване руската армия нарушава основните закони на войната – напълно съзнателно и от самото начало. Путин одобрява този начин на воюване, макар да отрича, че е в ход руско нашествие. На 4 март той предсказва, че руски войници ще се крият сред цивилните. „И нека някой от тези [украински] военни се опита да стреля по своите хора, зад които ще стоим ние. Нека се опита да стреля по жените и децата!“.

Битката за Крим е лесно спечелена през март 2014 г. Последвалата руска интервенция в Югоизточна Украйна продължава. По време на тази втора кампания неправдоподобното опровержение отново ще тества верността на руснаците и смелостта на журналистите; а обратната асиметрия отново ще прикрива нелегалната война зад ореола на жертвеността. Двете тактики потвърждават политиката на вечността, при която фактите изчезват сред твърденията, че нищо никога не се случва освен чужда злонамереност и легитимна съпротива. Подпомаган от Сурков, Путин въвлича руснаците в цикъл на вечността, в който Русия защитава себе си, както винаги го е правила.

Вечността взема определени точки от миналото и ги изобразява като моменти на праведност, пренебрегвайки времето между тях. В тази война руските лидери вече споменават две такива точки: покръстването на Володимир/Валдемар през 988 г., което според тях прави от Украйна и Русия завинаги единна нация; и германското нашествие срещу Съветския съюз през 1941 г., което по някакъв начин превръща украинското протестно движение във фашистка заплаха. За да се оправдае интервенцията, разгърната в украинския Югоизток, през април 2014 г. Путин добавя и трето позоваване на миналото: 1774 г. Това е годината, в която Руската империя нанася поражение на Османската империя и анексира територии по северното крайбрежие на Черно море, някои от които днес са част от Украйна. Тези територии са известни през ХVІІІ в. като Новорусия. Използването на това име пренебрегва съществуващата руска и украинска държава, измествайки разговора към темата за древни права. Според логиката на „Новорусия“ Украйна е агресор, защото включва територии, които някога са били наречени руски и следователно са вечно руски. Радикалната смяна на фокуса по този въпрос позволява на руснаците и наблюдателите да забравят баналните факти на настоящето – като например, че никога през двайсет и трите години общо съществуване на РФ и Украйна Москва не се е оплаквала официално от неправомерно отношение към руснаците в Украйна.

Повечето граждани на Руската федерация не са чували за Новорусия в този смисъл преди март и април 2014 г., когато Сурков и Дугин я пропагандират за пръв път, а после Путин я превръща в политика. Имперската територия от ХVІІІ в. е по-различна от регионите, дефинирани от Путин и после от руските медии: деветте украински области – Кримска, Донецка, Луганска, Харковска, Днепропетровска, Запорожка, Николаевска, Одеска и Херсонска. Интерпретиран исторически, терминът има по-различни импликации от тези, които има предвид Путин. Императрица Екатерина II говори за Новорусия до голяма степен по начина, по който британските колонизатори говорят за Нова Англия или Нов Южен Уелс. В тази имперска епоха регионите, населени от хора, различни от колонизаторите, са „нови“ от колониална гледна точка. „Нов“ означава, че регионът невинаги е принадлежал на империята. Подобни места не са части от Великобритания, също както Новорусия не е част от Русия.

Докато Сурков и Глазев се опитват да организират въоръжени бунтове в Югоизточна Украйна през март 2014 г., картите на „Новорусия“ наводняват руските телевизионни екрани. Те показват част от територия, която, ако бъде завзета от Русия, ще откъсне Украйна от нейните пристанища на Черно море и ще обедини окупирания Крим (който няма сухопътна връзка с Русия) с територията на Руската федерация.

Руската армия се събира през март в две руски области, които граничат с Украйна – Белгородска и Ростовска. Основната идея, съответстваща на руските планове от февруари същата година, е да се организира насилствено завземане на сградите на областните администрации в още осем украински области, проруските бунтовници да обявят от тези сгради отцепване и да допринесат за разпада на Украйна отвътре.

И така, през пролетта на 2014 г. руските политически технолози заминават за Украйна на втора мисия: след Крим следва утвърждаването на много по-амбициозното и мъгляво дефинирано господство над украинския Югоизток. Александър Бородай е отговорен за политическите структури, които Русия ще субсидира. Както обяснява той, навлизайки в Украйна, „ние се борим за глобалната руска идея“. Неговият приятел Гиркин се заема с военната операция на югоизток; през април 2014 г. той се появява в град Славянск. Москва отрича, че Бородай и Гиркин са нейни хора или че са в Украйна, или и двете. За колегите на Гиркин от ГРУ на украинска територия е досадно да отричат това, а в крайна сметка става и прекалено. След като разполагат щабквартирите в Славянск на 17 април, руските войници се дразнят на местните хора, които вярват на руската пропаганда, че са доброволци: „Ние сме спецназовци от ГРУ“.

Междувременно украинската държава е под огромен натиск. Крим е окупиран от Русия; руските войници са в Югоизтока; някои граждани имат големи очаквания след една революция, на която пък други се противопоставят; трябва да се организират президентски избори. Но и при това положение към лятото руският опит за завземането на „Новорусия“ се проваля. Като цяло, когато руснаците и местните привърженици на конфедерацията се опитват да инсценират окупация на сградите на областните администрации, не се случва нищо особено. Разбира се, украинските граждани в тези югоизточни области най-вероятно биха посочили руския, а не украинския като свой пръв език, по-вероятно е да са гласували за Янукович през 2010 г. и е по-малко вероятно да са били представени на Майдана. Това обаче не означава, че подкрепят руско управление или промяна на режима от чужди сили.

След анексирането на Крим кампанията за „Новорусия“ има успех само в две от осем области: Луганска и Донецка. Известни под общото име Донбас, тези области са богати на въглища, от които Русия няма нужда. Регионът обаче граничи с Руската федерация и местните олигарси се колебаят в решаващите моменти. Русия не успява да стъпи в региони от много по-голям интерес за нея, каквито са Харковска, Одеска и Днепропетровска област. Харков и Одеса са места, които Русия смята за центрове на руската култура, а в Днепропетровска област има огромен военнопромишлен комплекс. Тя става център на съпротивата срещу руското нашествие под ръководството на своя нов губернатор Игор Коломойски, който обявява 10 000 долара награда за главата на всеки руски войник. Макар руското знаме да се развява за кратко над Харков, издигнато от млад руснак, който обича да се катери по стени и да си прави селфита, още същия ден сградата на областната администрация е върната под украински контрол. В Одеса щурмът на сградата на областната администрация също търпи провал.

През март и април жителите на Одеска област се готвят за евентуално руско нашествие. Видни местни граждани изпращат апел до Путин, в който казват, че нямат нужда от руска протекция. Други вземат участие в паравоенно обучение, за да могат да се противопоставят на руските спецчасти, ако те дойдат. Руската телевизия обявява ден след ден, че украинските националисти ще щурмуват провинцията и ще предизвикат хаос, макар че нищо такова не се случва, нито ще се случи. Някои граждани на областта (заедно с някои руски граждани) манифестират на 1 май, изразявайки подкрепата си за „Новорусия“. На следващия ден проруски и проукраински групи водят боеве по улиците, като и едните, и другите са въоръжени, но проукраинската група е по-многобройна. И от двете страни хвърлят коктейли „Молотов“. Когато някои от сепаратистите се оттеглят в Дома на профсъюзите, битката продължава вътре. Сградата избухва в пламъци и няколко проруски активисти загиват в пожара. Така приключва този руски опит да се инспирира бунт в Украйна.

Проханов сравнява провала на преврата в Одеса с Холокоста – един антисемит се позовава на масовото избиване на евреите, за да оправдае руската агресия. Политиката на вечността сдъвква миналото, оставяйки единствено безграничната си невинност, която оправдава всичко.

Към май 2014 г. Русия е изправена пред поражение дори в регионите от Луганска и Донецка област, които са под руски контрол. Малката украинска армия е повече от достатъчна да унизи мисията на Гиркиновото ГРУ в Славянск и да победи руските доброволци и украинските сепаратисти, които той успява да събере. Гиркин апелира за местна подкрепа: „Признавам, че никога не съм очаквал да установя, че в цялата област няма да се намерят и хиляда души, готови да рискуват живота си за собствения си град“. Изглежда, че много скоро Луганска и Донецка област ще бъдат върнати под украински контрол. За да се даде сериозен отпор на украинското настъпление, очевидно е необходима по-значителна руска помощ. Така батальонът „Восток“, съставен предимно от чеченци, влиза в Украйна. На 26 май той заедно с руски доброволци щурмува летището на Донецк. Те са отблъснати от украинската отбрана и претърпяват значителни загуби.

Най-малко 31 руски доброволци загиват при неуспешната атака. Те оставят своите приятели и семейства в Русия заради медийните фикции „фашизъм“ и „геноцид“ в „Новорусия“. Смъртта им остава неотбелязана от големите руски медии. Мария Турченкова, руска журналистка, която съпровожда телата от Украйна до Русия, отбелязва: „Нито един от нашите телевизионни канали, които месеци наред формираха публична представа за геноцид срещу руснаците в Източна Украйна, не съобщи, че 31 руснаци бяха убити в Донецк на 26 май“.

Един от тези 31 души е Евгений Короленко. Той се нуждае от пари и казва на жена си, че в Донбас има „перспективи“. После тя вижда снимка на трупа му в интернет. Нейната първа и естествена реакция е да отрече пред себе си, че това е той. Не прилича на него, мисли си тя. След това поглежда отново. Верижката, която носи. Формата на носа му. Неговият труп заедно с тези на другите е докаран в Ростов. Един собственик на погребално бюро отказва да вземе ковчега, защото се страхува, че това ще се приеме за провокация. „Моля ви, разберете: това е гражданин на Русия, който е загинал в битка. А нашата страна не е във война“. Съпругата чува от властите следната характеристика на собствената си ситуация: „Вие сте зрял човек. Русия не провежда каквито и да било организирани военни действия. Вашият съпруг се е изложил доброволно на обстрел на онази улица“.

Към края на юни 2014 г. властите в Москва престават да говорят за „Новорусия“ и превключват на стратегията да превърнат окупираните от тях части на Донбас в постоянен източник на нестабилност за украинската държава. Убитите чеченци от батальона „Восток“ са заменени с осетинци, които, както изглежда, си мислят, че са изпратени да се бият със САЩ. Името „Восток“ се запазва и когато батальонът приема местни украински граждани, намерили причини да се бият срещу украинската държава. Някои от тях са бивши офицери от украинските тайни служби и са идеологически мотивирани като Александър Ходаковски, който казва: „В действителност ние тук се сражаваме не за себе си, а за Русия“. Но вероятно повечето украински граждани, които воюват на страната на Русия, са въвлечени в конфликта заради преживяното насилие в резултат от решението на Русия да се води партизанска война.

На 5 юли, изправен пред поражение, Гиркин прави препоръчания от Путин ход: изтегля хората си от Донецка област, както правят и другите офицери от ГРУ. Това гарантира, както отбелязва Гиркин, че цивилните ще станат основните жертви на войната. Украинската страна воюва с руснаците и с местните им съюзници, като обстрелва градовете със снаряди, което правят и руснаците. Според терминологията на партизанската война това е превключване от „позитивна“ към „негативна“ мобилизация: ако никой не иска да се бори за партизанската кауза (позитивна мотивация), тогава партизанският командир създава условия, при които врагът избива цивилни (негативна мотивация). Това е избраната от Гиркин тактика, както посочва самият той. Един руски репортер го описва вярно като човек, който с готовност би жертвал живота на жени и деца, за да постигне определена военна цел. Разрушаването на градовете, за да се привлекат местни доброволци, е всъщност знаковото постижение на Гиркин.

Естествено, когато започва обстрелът, украинските граждани в Донбас не си дават сметка за всички измерения на ситуацията. Много от тях обвиняват украинската армия за използването на тежко въоръжение срещу украинските градове. В интервюта родители разказват как учат децата си да различават видовете артилерия по звука на взривовете. Една майка се присъединява към руската битка срещу украинската армия, след като дворът, в който детето ѝ обикновено играело, бил ударен от снаряд. Един след друг украинските граждани, присъединили се към сепаратистите през лятото на 2014 г., казват, че смъртта на жени, деца и възрастни хора, причинена от артилерийските снаряди, ги е накарала да вземат оръжие в ръце. Едно изследване показва, че това преживяване (а не идеология от рода на „сепаратизъм“ или „руски национализъм“) е основният мотив на украинските граждани, избрали да се сражават срещу своята армия.

Гледката на насилствена смърт прави хората уязвими за разкази, които придават по-голям смисъл на съответната смърт. Тези разкази се разпространяват по руската телевизия. Невъзможно е да се установи кой е изстрелял снаряда, взривил се в един или друг квартал, но руската телевизия, достъпна в частите от Украйна, които се контролират от Русия, обвинява украинската страна. Както си спомня един украински гражданин, сражавал се на страната на руснаците, обяснението, че украинската армия е геноцидна организация, те кара да приемеш, че отделните украински войници са „същества в човешки образ“, които могат и трябва да бъдат убивани. След като сепаратистите причиняват същата смърт, на която са станали свидетели, разказите за невинността се превръщат в несъмнена истина. Трудно е да се устои на лъжи, заради които вече си убивал.

След като довежда Донбас до тази критична точка, Гиркин е отзован в Русия. Новият шеф на сигурността Владимир Антюфеев е водещ руски специалист в геополитическия театър, известен като „замразен конфликт“. В даден замразен конфликт Русия окупира малки части от съседна страна (Молдова след 1991 г., Грузия след 2008 г., Украйна след 2014 г.) и представя собствената си окупация като вътрешен проблем, който не позволява на нейните съседи да поддържат по-тесни отношения с ЕС и НАТО.

При един замразен конфликт чувствата на местните хора имат значение само като политически ресурс. Местните могат да бъдат поощрявани да убиват и да умират, но собствените им претенции не могат да бъдат изпълнени, тъй като смисълът на замразяването на един конфликт е да се предотврати всякакво решение. Антюфеев прекарва предишния етап от кариерата си в Приднестровието, част от Молдова, окупирана от руски войници, където той отговаря за сигурността в непризнатата минидържава. Пристигането му в Донецк вещае подобно бъдеще за „Донецката народна република“. Тя ще живее, обявява Антюфеев, в постоянна изолация. Той нарича това „независима държава“, макар да твърди, че никой (включително и Русия) няма да я признае за такава. Обединението с Русия също така „не е въпрос на днешния ден“.

За Антюфеев желанията на хората от Донбас са подчинени на прерогативите на много по-голямата битка срещу ЕС и САЩ, които той описва като „сатанинския Запад“. И обещава офанзива, която ще обърне хода на тази глобална война. Съветският съюз, твърди той, не се е разпаднал заради собствените си проблеми, а защото Западът е използвал подмолни „разрушителни технологии“ – тази фраза, както и в случая с манифеста на Изборския клуб, означава „факти“. Руското нашествие в Украйна, заявява Антюфеев, трябва да се схваща като самоотбрана на невинните руснаци срещу алианс между „масоните от Европа и Америка“ и „фашистите от Украйна“. Антюфеев очевидно добре владее шизофашизма. Русия води борба с „фашистите“, но тези фашисти са по някакъв начин в съюз с международните „масони“. Идеята за световна конспирация на масоните е фашистка. Антюфеев използва това фашистко изобразяване на света, за да представи себе си за антифашист.

Тъй като Украйна е прицелна точка на усилията на световната антируска конспирация, победата там, смята Антюфеев, може да промени света. Руската интервенция в Украйна, обяснява той, е защита на руския природен газ и на чистата вода от алчните Съединени щати. Всичко това е една и съща битка и тя може да бъде спечелена. Според Антюфеев „Украйна е разпадаща се държава. Също както и САЩ“. Разрушаването на Щатите е колкото желано, толкова и неизбежно, смята той. „Ако светът бъде избавен от такава демонична конструкция като Съединените щати, ще му е по-лесно да живее. И някой ден това ще се случи.“

Руската контраатака срещу украинската армия стартира през юли 2014 г. от територията на Руската федерация. Тя започва с масиран артилерийски обстрел, осъществяван от руската страна на границата. Евгений Жуков, един от украинските войници, защитаващи Луганска област, си спомня за последиците от първия руски артилерийски преграден огън на 11 юли. Пишейки в страницата си във Фейсбук същата вечер, той иска да коригира информацията, че неговите хора са участвали в битка. Това не е така. Те са били прицелна точка, както той основателно се изразява, на „внимателно подготвен, прецизно упражняван и успешен артилерийски удар срещу нашата военна база“. Жуков се опитва да изброи всички 79 души, които загиват тогава. В края на своя пост слага емотикон, означаващ дълбок поклон.

Жуков описва първия удар в хода на масирана руска артилерийска кампания, насочена срещу украинската армия. До 8 август руската артилерия непрестанно нанася удари от най-малко шейсет и шест позиции в руска територия. Бойните единици като тази на Жуков са безпомощни. Украйна е в постоянно неблагоприятно положение в информационната война – някои европейски и американски наблюдатели все още не са сигурни, че се води война или че Русия е агресорът. В тази притъпяваща сетивата мъгла една украинска атака на руска територия би била политическа катастрофа. Така информационната война определя условията на бойното поле. Русия може да нанася удари върху Украйна от собствената си територия без последици, но Украйна не бива и да си помисля да отговори по същия начин. Някои украински войници, попаднали под артилерийски обстрел, дори прекосяват границата и навлизат в Русия, защото знаят, че на руска територия е по-безопасно. Междувременно руските журналисти на границата могат лесно да видят, че Русия обстрелва Украйна от руска територия. Руски граждани от пограничната зона снимат видеоклипове с техни войници в действие. Вадим Григориев, дислоциран в Матвеев Курган в Русия, гордо поства: „цяла нощ обстрелвахме Украйна“.

Армиите обикновено евакуират цивилните от зоната на артилерийски обстрел, за да не бъдат убити от ответния огън на противника. Руските власти не издават такива заповеди вероятно защото са сигурни, че не се очаква ответен удар. Децата от руската страна на границата за разлика от децата от украинската се научават да спят по време на обстрел: огънят не е насочен към тях. Някои местни хора се чувстват некомфортно от тази еднопосочна война, в която техните стопански постройки се използват за сеене на смърт сред хора, неособено различни от тях. Но чувството за сигурност в комбинация с телевизионната пропаганда помагат да се преодолее вината: „Това е ужасно, но ние вече разбрахме, че стрелбата не е срещу нас, а от нас. А щом е от нас, каузата трябва да е справедлива и добра: нашите хора прочистват границата от фашисти“. В края на краищата, казва един местен руснак, щом „нацистите извършват геноцид“ на украинска територия, тогава тези необичайни мерки трябва да са оправдани.

Руските журналисти, които информират за обстрела, сами са подложени на риск. Една от тях, Елена Рачева, разговаря с офицери от ФСБ в Куйбишево, когато започва всекидневната канонада. „Това „Град“ ли е?“, пита тя, когато всички се заслушват в грохота, характерен за артилерийската система „Град“. Хората от ФСБ избухват в смях. „Не е град, а гръмотевица“, казва един от тях. „Аз не чувам нищо“, казва втори. „Жена ми ме вика“, шегува се трети. „Това е военен салют“, твърди четвърти. „Нали разбирате – казва Рачева, – че мога да напиша за това.“ Следва заплашителната реплика: „И тогава ще дойде друг мой колега и ще ви обясни по-убедително от мен, че това е салют“.

Украинската армия не може да обстрелва Русия, но може да обстрелва руските войници и съюзниците им на територията на Украйна. Руската артилерийска кампания започва само шест дни след като Гиркин се оттегля с хората си към град Донецк, и продължава още три седмици. След като украинските войници са разкъсвани на парчета от руските системи „Град“ на територията на Русия, техните другари не се колебаят да насочат собствените си установки „Град“ срещу украинските градове, където се крият руски войници, руски доброволци и техните местни съюзници. „За обстрела на Донецк досега – признава Гиркин – съм отговорен аз.“ Руската журналистка Наталия Телегина разграничава баснята от телевизията, според която героични войници защитават цивилни от артилерийската война, на която тя е свидетел: „Но това риалити го има само на телевизионните екрани, а не около вас. Около вас има просто война, в която и двете страни стрелят и никой не щади цивилното население“.
Това е факт.
Един ден след като Русия започва да обстрелва Украйна, руската телевизия предлага завладяваща ескалация в надпреварата за невинност. На 12 юли 2014 г. Първи канал разказа вълнуваща, изцяло измислена история за тригодишно русначе, разпънато на кръст от украински войници в Славянск. Не са представени никакви доказателства, а независимите руски журналисти отбелязват проблемите в историята: никой от хората в нея не съществува, нито площад „Ленин“, където се твърди, че се случва това зверство. Изправен пред тези факти, заместник-министърът на комуникациите Алексей Волин просто заявява, че рейтингите са всичко, което има значение. Хората виждат разпъване на кръст, така че всичко е наред.

Както изглежда, Александър Дугин лично е измислил историята с разпятието, версия на която междувременно се е появила в личната му социална медия. Образът на разпнатия младенец превръща Русия в Христос на нациите, а нейната агресивна война – в отговор на дяволската жестокост. Привидно целта на руската интервенция е да бъде защитено рускоезичното население, или, както казва Путин, „руският свят“. Но тъй като всеки от всички страни на конфликта говори руски, тя по-скоро убива рускоезичните, вместо да ги защитава. Неудобството на фактите е преодоляно с онова, което Дугин обича да нарича „архетип“: убийството на Исус. Кървавата и смущаваща война, започната от руските лидери, сe превръща в измъчване на невинното руско тяло.

Руската телевизия е инструмент за неправдоподобно опровержение. Тя отрича присъствието на руски спецчасти, тайни служби, командири, доброволци и оръжие. Видни руски граждани като Гиркин, Бородай и Антюфеев се появяват на екрана, представяни за активисти на „Новорусия“ или за администратори на „Донецката народна република“. Същите тези руски телевизионни канали, които твърдят, че руските войници са украински доброволци, пускат видео на хора, воюващи в Украйна, с безпогрешно разпознаваеми модерни руски оръжейни системи. Най-модерните руски танкове, недостъпни за продажба в чужбина, се появяват на украинска територия. Не се предполага руснаците да решават фактическия въпрос дали тази армия е в Украйна, какъвто очевидно е случаят. Предполага се да долавят внушенията на телевизионната драма: щом гласът зад кадър казва на руснаците, че оръжията са местни, то значи трябва да се следва тъкмо тази история.

Следващите оръжейни системи, доставени от Русия, са противосамолетните батареи. Те променят хода на войната през май и юни 2014 г. Колкото и да е малка, украинската армия нанася поражение след поражение на руснаците, докато има контрол над въздуха. През май Русия започва да изпраща противосамолетни установки и екипи, които да боравят с тях, и украинските въздушни сили бързо намаляват. Свалени са четири техни хеликоптера. През юни са свалени два самолета, през юли – четири. Украинското командване е принудено да преустанови облитането на Донбас и това дава шанс на руснаците.

Един от множеството руски военни конвои напуска базата си в Курск на 23 юни 2014 г. Това е военно подразделение от руската 53-та противовъздушна бригада, въоръжено с противосамолетната система „Бук“, носеща маркировка 332. Сутринта на 17 юли тя е транспортирана от Донецк в Снежно, а после на собствен ход достига до стопанска постройка на юг от това градче. Междувременно полет MH17 на „Малайзия Еърлайнс“ от Амстердам за Куала Лумпур пресича Югоизточна Украйна. Самолетът лети по разрешен маршрут на нормална височина и е в постоянен контакт с авиодиспечерите, докато внезапно не го улучва ракета земя-въздух.

В 13:20 ч. самолетът на „Малайзия Еърлайнс“ е взривен при експлозията на бойна глава 9N314M на ракета, изстреляна от руската установка „Бук“ в Снежно. Самолетът се разпада десет километра над земята, а пътниците и техният багаж се разпръскват в радиус от 50 километра. Гиркин се хвали, че неговите хора са свалили самолет над „нашето небе“, като подобни изявления правят и други командири. Александър Ходаковски заявява пред пресата, че по това време в театъра на събитията е бил активен руски „Бук“. Достатъчно ясно е какво се е случило. Установката е бързо изтеглена в Русия и е снимана по обратния ѝ път с празен ракетен силоз.

Както изглежда, поне за няколко часа на 17 юли 2014 г. законът за гравитацията отправя предизвикателство към законите на вечността. Разбира се, жертви са загиналите пътници, а не руските войници, изстреляли ракетата. Дори руският посланик в ООН за момент губи присъствие на духа, като използва оправданието „объркване“, за да обясни как руското оръжие е свалило граждански самолет. Апаратът на Сурков обаче действа светкавично, за да възстанови руското усещане за невинност. Руската телевизия никога не отрича директно действителното събитие: че малайзийски самолет е свален от руско оръжие, изстреляно от руски войници, участващи в нападението над Украйна. Отричането на очевидното само го подчертава, така че то трябва да се победи с офанзива откъм фланговете. Дори в тази стресова ситуация медийните експерти запазват самообладание и се опитват да променят темата, като измислят фиктивни версии на инцидента.

В самия ден, когато самолетът е свален, всички руски телевизионни канали стоварват вината за взривяването му върху „украинска ракета“ и твърдят, че действителната мишена е бил президентът на Русия. Украинското правителство е планирало да убие Путин, но погрешка свалило друг самолет. Нищо от това не е дори частично правдоподобно. Двата самолета не са били на едно и също място. Историята за провалилото се убийство е толкова нелепа, че след като я изпробва върху чужди аудитории, RT се отказва да я поддържа. Вътре в самата Русия обаче моралната равносметка е различна: в края на един ден, в който руските войници са убили 298 чужди граждани по време на нашествие в Украйна, се установява, че жертвата е Русия.

На следващия ден, 18 юли 2014 г., руската телевизия разпространява нови версии за събитието. Множество измислици са добавени към поредица от фикции с цел не толкова да се придаде убедителност на която и да било от тях, колкото да се насадят още съмнения относно по-простите и по-достоверни обяснения. Три руски телевизионни канала твърдят, че украинските авиодиспечери са помолили пилотите на MH17 да снижат височината на полета. Това е лъжа. После една от телевизиите разпространява твърдението, че Игор Коломойски, украинският олигарх евреин, който по това време е губернатор на Днепропетровска област, е персонално отговорен за издаване на (фиктивна) заповед към ръководството на въздушния трафик. Като ехо от нацисткото расово профилиране друга телевизия по-късно кани „експерт“ по „физиогномика“, който твърди, че лицето на Коломойски разкрива неговата вина.

Междувременно пет руски телевизии, включително някои от онези, които разпространяват историята за авиодиспечерите, твърдят, че по това време във въздуха е имало украински изтребител. Те не могат да уточнят какъв вид е той, показвайки снимки на различни бойни самолети (направени на различни места по различно време) и оповестявайки височина на полета, невъзможна за въпросния изтребител. Информацията за присъствието на изтребители е фалшива. Седмица след катастрофата руската телевизия създава трета версия на историята: украинските сили са взривили малайзийския боинг по време на учение. Тази версия също не се основава на никакви факти. Тогава Гиркин добавя четвърта, твърдейки, че Русия наистина е свалила MH17, но не е извършила никакво престъпление, тъй като ЦРУ е натъпкало самолета с трупове и го е изпратило над Украйна, за да провокира руснаците.

Тези фикции са издигнати до ранга на руска външна политика. Когато го питат за MH17, руският външен министър Лавров повтаря измислиците на руските медии за авиодиспечерите и оказалите се в близост украински изтребители. Никое от неговите твърдения не е подкрепено с доказателства, като и двете са неистинни.

Обясненията на руските медии са невъзможни не само като журналистика, но и като литература. Ако човек се опита да приеме едно след друго твърденията на руската телевизия, то така конструираният фиктивен свят би бил невъзможен, тъй като различните му елементи не могат да съществуват едновременно. Няма как самолетът да е бил взривен едновременно от земята и от въздуха. Ако той е бил свален от въздуха, то не би могъл да бъде свален едновременно от МиГ и от Су-25. Ако пък е бил свален от земята, това не би могло да бъде резултат едновременно от тренировъчен инцидент по време на учение и от опит за убийство. Всъщност историята за убийството на Путин противоречи на всичко друго, което руската телевизия разпространява. Няма никакъв смисъл да се каже, че украинските авиодиспечери са контактували с пилотите на MH17 като част от заговора да бъде взривен самолетът на руския президент.

Но макар всички тези лъжи да не могат да изградят свързан разказ, те могат поне да разрушат една друга история – тази, която е истинна. Макар несъмнено да има отделни руснаци, които разбират какво се е случило и поднасят извиненията си, руското население като цяло отхвърля възможността да размишлява върху отговорността си за войната и нейните престъпления. Според проучванията на един от надеждните социологически институти в Русия през септември 2014 г. 86% от руснаците обвиняват Украйна за взривяването на MH17, а 85% продължават да го правят и през юли 2015 г., когато действителният ход на събитията е бил разследван и изяснен. Руските медии подтикват руснаците да изразяват гнева си, че страната им е обвинена за тази катастрофа.
Неведението ражда невинност, а политиката на вечността продължава хода си.
Руснаците, които гледат телевизия през лятото на 2014 г., не научават нищо за руската артилерия, която продължава да обстрелва украинските позиции, нито за руската военна част, която се организира на украинската граница, за да нахлуе в страната. Както и в Крим през февруари, лицето на Русия във войната по време на лятната кампания ще бъде рокерската банда. На 9 август 2014 г., деня, след като украинската армия напуска границата под руски обстрел, „Нощните вълци“ организират мотоциклетно шоу в Севастопол, украински град, който Русия анексира заедно с Крим. RT го описва за европейците и американците като епична демонстрация на „Нощните вълци“. Всъщност мотоциклетните трикове са посредствени и имат вторично значение. Най-важната част е телевизионното въведение, което насажда фашистки теми в съзнанието на милиони руснаци.

„Мотоциклетното шоу“ в Севастопол е предшествано от речи на огромно открито пространство. Прожекторът осветява Александър Залдостанов, лидера на „Нощните вълци“, който е издигнат на платформа над публиката. С бандана на главата, облечен с кожен черен елек и черен панталон, той започва напевно да декламира: „Моята родина нанесе десет сталински удара по косматото туловище на фашизма. Докато още земята не беше се слегнала под гробовете на трийсет милиона герои, докато още не бяха угаснали въглените от изгорените села, Сталин даде заповед да се садят градини. А сред цъфтящите градини ние възстановихме нашите разорени градове и ни се струваше, че цъфтежът няма да има край“. Всъщност Залдостанов рецитира манифеста на Проханов отпреди няколко месеца – „Нашият нов Ден на победата“.

В този текст Проханов реабилитира сталинизма, асоциирайки го с победата във Втората световна война и оправдавайки руската инвазия в Украйна, като заявява, че тя е един вид отбрана на Съветския съюз срещу нацистка Германия. Вместо съветска република, нападната от Германия, вместо прицелна точка на Хитлеровите колониални планове, вместо голямо бойно поле по време на Втората световна война, вместо страна, изгубила три милиона войници и още три милиона цивилни по време на германската окупация, Украйна внезапно се оказва военен враг на Русия. Проханов обвинява за руските проблеми чужденците, които се намесват през 90-те години, наречени от него „кошмарни“. Неговият текст призовава руснаците да игнорират заобикалящите ги факти и вместо това да изпаднат в „транс“ пред „иконата на червеното цвете“. Той иска да каже, че съветската победа през Втората световна война прави руснаците невинни за всички извършени от тях злини. Руснаците, раздробяващи Украйна, трябва да се преклонят пред това цвете. „И на тази икона отново започна да се разпуква алената пъпка, показа се чудно алено цвете. Ние вдишвахме неговия аромат, пиехме вълшебните му сокове“.

Нашествието в Крим е кулминацията. „И като дар за нашето търпение и стоицизъм, за нашия труд и вяра Господ ни изпрати Крим. Руският народ, навремето разделен от враговете, отново се сля в победни обятия“.

След това Проханов (в рецитацията на мотоциклетиста Залдостанов пред жива аудитория от десетки хиляди и пред телевизионна аудитория от милиони) уточнява страха си от проникване. Врагът на руската идилия е гигантският черен пенис на Сатаната. (Барак Обама по това време е президент на САЩ.) Приемайки за очевидно, че Киев е мястото на руското непорочно зачатие, Проханов си представя неговата катедрала като руска светая светих. Тогава той започва да фантазира за дяволския оргазъм: „Черната сперма на фашизма се изля върху Киев – майката на всички руски градове. В златната апсида на „Св. София Киевска“, сред светините и параклисите, започна да расте уродлив ембрион с космато лице и черни рогца, както изобразяват дявола на черковните стенописи“.

По такъв начин във фантазията на Проханов фашизмът не е идеология или естетика. Ако фашизмът беше всичко това, то спектакълът на човек, облечен в черна кожа и рецитиращ послание за национална непогрешимост и необходимата война, би бил неговото съвършено въплъщение. За шизофашистите фашизмът е субстанция, изхвърляна от развратния външен свят, и тя заплашва девствения руски организъм. „Като гнило отровно тесто той препълни киевските си нощви и започна да се разтича по цяла Украйна“. В крайна сметка виновните за тази отвратителна агресия са Барак Обама и Ангела Меркел, които „вонят на изгоряла човешка плът“. Този последен жест на Проханов е естествената финална бравура на шизофашистката проза. Фашистки текст, написан от антисемит, като оправдание на агресивна война, експлоатира символите на Холокоста – тук пещите на Освиенцим–Биркенау, – за да се хвърли вината върху другите. Това е съвсем целенасочено: споменаването на „черната сперма“ от Проханов е пародия на безусловно най-известната поема за Холокоста – „Фугата на смъртта“ на Паул Целан.

Украинското общество и история са отхвърлени или потъпкани във всеки ред на манифеста на Проханов, рецитиран от Залдостанов, докато снарядите на руската артилерия избухват в Украйна и докато руските войници предават мобилните си телефони и проверяват оръжието си, подготвяйки се да прекосят украинската граница. За Проханов Киев не е украински град, макар да е столица на Украйна; Украйна е враг, макар украинците да са страдали повече от руснаците по време на Втората световна война; Майданът не е граждански протест, а демонично копеле, родено от изнасилването на девствената Русия от черния Сатана. Драстичните образи трябва да смажат прозаичната реалност на хората, които искат бъдеще с върховенство на закона.

Политическото встъпление към „мотоциклетното шоу“ продължава: „Новата битка с фашизма е неизбежна“, декламира Залдостанов. „Единайсетият сталински удар е неизбежен“, произнася той. След това от високоговорителите проехтяват записаните гласове на Обама, Меркел и… Хитлер. На сцената, под насмолено платнище, започва да се движи фигура, поощрявана от гласовете на тримата. Тестото препълва нощвите. Изпод платнището изникват черни фигури, които танцуват, оформяйки свастика. Тогава над сцената увисва гигантска механична ръка, като на единия пръст има пръстен с орел: това е американският кукловод. Черните фигури се превръщат в украинските протестиращи, които атакуват беззащитната полиция за борба с безредиците. Залдостанов заклеймява „вечните лакеи на Европа, нейните духовни роби“. След това лидерът на черните демонстранти е линчуван.

Всичко това дава време на руската група „13-о съзвездие“ да се подготви за своята националистична песен: „Защо украинците искат да убиват украинци?“. В текста се пита защо Рус е продадена на Европа: странен въпрос, тъй като Рус е средновековна държава. Както показва „13-о съзвездие“, популярната култура може да внушава политика на вечността: Русия е Рус, историята никога не е съществувала, инвазията е самоотбрана. В изпълнената с решимост, макар и бездарна, песен на бандата днешните украинци не биха могли да изберат Европа, защото Украйна е Рус, а Рус е Русия. Украинците трябва да са били манипулирани: „Кой днес те излъга, Украйна?“. Подсказани от песента, две бронирани машини с украинска маркировка се появяват в центъра на сцената и обгарят хората. Героичните руски доброволци изстрелват по машините хиляди откоси с автомати, спускайки се по въжета, завързани за платформата. Победоносните руски доброволци завземат машините и развяват знамената на „Донецката народна република“.

След това Залдостанов продължава словото си. Той свързва съществуването на Украйна с германското нашествие в Съветския съюз, молейки за прошка, „почиващите в масовите гробове“ войници на Червената армия, които, в отговор на апелите, „покриват Рус със сърцата си“. Няма никакво значение, че много от тези войници на Червената армия са били украинци. Русия се нуждае от монопол над мъченичеството. За да го съхрани, тя води война срещу нация с много по-голяма история на страданието (украинците), оскърбявайки същевременно паметта на народ с още по-голяма история на преследването (евреите). Както ни обяснява по време на шоуто една рап група в песента си „Донбас“, украинците се нуждаят от „братската помощ“ на големия брат Русия. „Братска помощ“ е термин, с който Брежнев обозначава военната интервенция за поддържане на комунистическите режими в други страни.

Когато свършва песента, Залдостанов апелира за завладяването на още украинска територия от Русия. Най-после мотодемонстрациите започват. Както и рапът отпреди това, фигурите, които мотоциклетистите изпълняват, са типично северноамериканско изкуство. „Байк шоуто“ е изключително единствено с реабилитацията на една отдавна дискредитирана форма на европейско изкуство: нацистката Gesamtkunstwerk, тоталната творба на изкуството, която е била предназначена да замени света със светоглед, а историята – с вечност.

Разпятието (10 юли), какофонията около MH17 (17 юли) и мотоциклетното шоу (9 август) са само три примера за телевизионната пропаганда, на която руснаците са подложени през лятото на 2014 г. Креативното неведение приканва руснаците да съхранят чувството си за невинност. Какъвто и ефект да е имало всичко това върху руските граждани, несъмнено е убедило някои мъже да отидат да се бият в Украйна.

След като руската артилерия прочиства гранични региони от украински войски (към 8 август), пътят е отворен за още по-голямо присъствие на руски доброволци (и руско оръжие). Както казват някои руски войници (макар руските говорители да го отричат навън), руското правителство използва немаркирани бели камиони (които то определя като „хуманитарни“) за транспортиране на бойците. Руските доброволци започват своето пътешествие, подбудени от онова, което са видели на екраните на телевизорите за войната в Украйна. Един наемник, ветеран от специалните сили, обяснява: „Нашата преса и телевизия показват драматичните факти“.

Някои от тези руски доброволци приемат, че Украйна не съществува. Един руснак от далечна Азия – от мястото, където Русия граничи с Китай, Монголия и Казахстан – заявява, че руснаците и украинците са един народ. Тези хора смятат „Новорусия“ за реалност. Някои доброволци си въобразяват, че предотвратяват започването на световна война, предизвикана от САЩ, други – че възпират глобалния Содом. Когато ги питат защо воюват, руските доброволци говорят за „фашизъм“ и „геноцид“. Разпятието се оказва незабравимо. Младежите говорят за „повика на сърцето“ да бъдат спасени децата.

Редовните руски войски значително превъзхождат по численост доброволците, които идват на границата. През юли и август 2014 г. руските офицери раздават заповеди на руски войници в двайсет и три лагера, разположени по границата с Украйна. В началото на август подразделения от около трийсет различни формирования на руските въоръжени сили се установяват край границата и се подготвят за нахлуване в Украйна. Руските селяни свикват с присъствието на млади наемници от цяла Русия, също както вече са свикнали с грохота на артилерийския огън.

От време на време войниците привличат вниманието на околните. Млади хора, на които им предстои да попаднат под вражески огън, могат да се държат необичайно в дните преди битката. През нощта на 11 август например селяните от пограничното Куйбишево наблюдават необичайни танци. Танцьорите са войници от 136-а моторизирана пехотна бригада, базирана в Буйнаск, Дагестан – област в Руската федерация, населена предимно с мюсюлмани, в която руското население е под 5%. Подобно на смъртта на войниците от РФ, изпратени да убиват и да умират в Украйна, и смъртта на тези членове на неруски етнически малцинства няма да бъде регистрирана на медийните пазари. Малко преди 11 август 136-а моторизирана бригада пресича руско-украинската граница и влиза в битка с украинската армия. На 22 август труповете на танцьорите пристигат в Дагестан.

Осемнайсета отделна мотострелкова бригада, базирана в Чечения, е една от първите, които пресичат границата по време на лятната инвазия. Тя е съставена предимно от бежанци от руската война в Чечения и току-що е била свидетел на акцията в Крим. На 23 юли, шест дни след като Русия сваля MH17, войниците от тази бригада получават заповед да се явят в базата си в Чечения. Три дни по-късно те вече пътуват към лагера на руско-украинската граница. На 10 август един от войниците, Антон Туманов, пише на майка си, че ги „изпращат в Украйна“. На следващия ден той получава патрони и гранати. Поства във ВКонтакте, руския еквивалент на Фейсбук: „Взеха ми телефона и заминах за Украйна“. Туманов е един от 1200 войници от 18-а отделна мотострелкова бригада, които влизат в Украйна на 12 август.

На 13 август 18-а отделна мотострелкова бригада е в Снежно, където четири седмици по-рано руските войници са свалили MH17. Огънят на украинската артилерия взривява склада с муниции, убива 120 души и ранява още 450. Семейството на Антон Туманов получава известие, че той е загинал. В графата „място на смъртта“ е записано „мястото на временната дислокация“, срещу „време на смъртта“ пише „по време на изпълнение на задълженията на военната служба“, срещу „причина за смъртта“ – „масивна кръвозагуба след загуба на краката“. Майката научава повече за това как е загинал синът ѝ, защото един от неговите другари рискува да ѝ разкаже. „Това, което не разбирам – казва майката на Туманов, – е за какво умря той. Защо не оставим хората в Украйна да си живеят както искат?“. Нейната болка е, че синът ѝ е убит във война, която официално не се води. „След като са изпратили наши войници там, нека да си признаят.“ Когато тя поства в социалните медии факти за смъртта на сина си, я обвиняват в предателство.

Константин Кузмин, друг войник от 18-а отделна мотострелкова бригада, вероятно загива по същото време. Той се обажда припряно на родителите си на 8 август: „Мамо, татко, обичам ви. Поздравете всички! Целунете дъщеря ми от мен“. Девет дни по-късно емисар на руската армия съобщава на майка му, че нейният син е загинал по време на учения на украинската граница. Когато тя пита: „Вярвате ли на това, което ми казвате?“, той има доблестта да отговори: „Не“.

Един от другарите на Кузмин, танкистът Руфат Орониязов, оцелява при артилерийския удар на 13 август. Неговата приятелка проследява движението на войсковата му част в социалните медии и знае за артилерийския удар и за фаталните последици от него. На другия ден той ѝ се обажда и казва: „Много от нашите умряха пред очите ми“. След 14 август не се обажда повече.

На 17 август части от 76-а десантно-щурмова дивизия, базирана в Псков, пресича руско-украинската граница. От две хиляди войници от тази дивизия в сражения с украинската армия загиват около сто. Погребенията в Псков започват на 24 август. Хората, които се опитват да снимат гробовете, са прогонени. На 19 август 137-и парашутнодесантен полк от 106-а гвардейска въздушнодесантна дивизия, базирана в Рязан, се включва в инвазията. Сергей Андрианов е убит малко след това. „Прости ми, сине – пише неговата майка, – че не успях да те опазя от тази ужасна война“. Негов приятел поства във ВКонтакте: „Проклет да е този, който те изпрати да воюваш на чужда земя“.

Трийсет и първа десантно-щурмова бригада, базирана в Уляновск, е свикана на учение на 3 август. Войниците знаят, че ще бъдат изпратени в Украйна: всичко повтаря модела на тяхната скорошна дислокация в Крим. Един от тях, Николай Козлов, прекарва времето си в Крим, облечен в украинска полицейска униформа, очевидно като част от заблуждаващата кампания на Русия. На 24 август 31-ва бригада влиза на украинска територия. Същия ден Козлов губи крака си след атака на украинците. Най-малко двама от неговите другари, Николай Бушин и Илнур Килченбаев, са убити по време на сражението. Украинската армия взема в плен десет войници от тази част, включително Руслан Ахмедов и Арсени Илмитов.

Приблизително по същото време руската 6-а отделна танкова бригада, базирана в Нижегородска област, се включва във войната. Войниците позират за снимки пред украински пътни знаци. Владислав Бараков е убит по време на сражение в танка си, а най-малко двама от другарите му са пленени от украинската армия.

Някъде през август 2014 г. 200-на моторизирана пехотна бригада, базирана в Печенга, влиза в боя за Луганск, втория по големина град в Донбас. Младите хора от тази бригада изписват За Сталин! по танковете си и Смърт на фашизма! по гаубиците си. Самоходна артилерийска установка е наречена „Юмрукът на Сталин“ – препратка към единайсетия сталински удар, който Проханов обещава. На една установка „Град“ войниците изписват За майките и децата, а на друга – За децата на Донецк. Съвсем реални цивилни са станали жертва на обстрел на градовете от украинската армия със същото това оръжие. Руските установки „Град“ с надписи за децата и майките вероятно на свой ред са убили деца и майки.

Евгений Трундаев от 200-на пехотна бригада е убит в акция в Украйна, а след това посмъртно е награден със званието „Герой на Русия“. Неговите другари вземат участие в победоносна кампания по завземането на летището в Луганск, а после се присъединяват към други руски подразделения, за да се включат в решителната битка за Иловайск, където голяма част от украинската армия е обкръжена и унищожена от руските танкове. Въпреки обещанията за безопасен коридор украинските войници, опитали се да излязат от „котела“, са убити.

Тази руска победа довежда до Минското примирие от 5 септември. То уточнява единствено че „чуждите сили“ се оттеглят. Тъй като Москва отрича нейни войски да са били в Украйна, примирието интерпретира тази клауза като изискване да не се водят бойни действия. Руските войници остават в Украйна след Споразумението от Минск, дори там са разположени и нови части. Някои подразделения, участвали в сражения по време на августовската инвазия, са върнати в лагери по руско-украинската граница или в базите си само за да бъдат хвърлени отново във войната в Украйна няколко месеца по-късно.

В началото на 2015 г. руските въоръжени сили провеждат трета голяма офанзива на територията на Украйна. Първоначалната цел е летището в Днепропетровск. След осем месеца битки и обсада летището вече не съществува. Но продължителната му отбрана от украинските войници (и от членове на паравоенните милиции) е символична и за двете страни на границата. Украинците наричат защитниците „киборги“, тъй като те въпреки всичко успяват да оживяват. Така че в Москва се взема решение тези хора да умрат. След като летището най-после е завзето от по-мощните руски сили в средата на февруари, украинските военнопленници са екзекутирани.

Втората цел на руската офанзива от януари 2015 г. е Дебалцево, железопътен възел, който свързва Донецка и Луганска област. Той е важен за функционирането на подкрепяните от Русия псевдодържави, известни като „Донецка народна република“ и „Луганска народна република“. Между руските военни части, сражаващи се в Дебалцево, е 200-на отделна мотострелкова бригада, взела участие в инвазията през август 2014 г. Към нея се присъединяват две подразделения, базирани в Бурятия, регион, населен от етнически буряти (повечето от които са будисти), по руско-монголската граница, на около шест хиляди километра от Украйна. Те са части от 37-а моторизирана пехотна бригада, базирана в Кяхта, и 5-а отделна танкова бригада, базирана в Улан-Уде.

Бато Дамбаев, войник от 37-а моторизирана бригада, поства снимки в социалните медии за пътуването на частта от Бурятия до Украйна и обратно. Жителите на Донецк се шегуват с „местните буряти от Донбас“. Всеки в Донбас, независимо какво мисли за войната, знае, че в нея се е включила руската армия; хората, които си правят такива шеги, може да са за руснаците или да са привърженици на украинската държава, или да са индиферентни. Широкоразпространени в социалните мрежи са снимки, на които бурятите прегръщат кученца или играят футбол. От своя страна, бурятите се надсмиват над руската пропаганда, която отрича присъствието им в Украйна. Останалата пропаганда приемат за истинна. Те схващат мисията си така, както им е представена в руските медии: да нанесат поражение на „убийците на деца“.

Макар че на 12 февруари 2015 г. в Минск е подписано второ споразумение за прекратяване на огъня, руските атаки срещу Дебалцево продължават. И отново в споразумението се говори за „чужди сили“, а Русия отрича да има нейни войници в Украйна. Сраженията продължават, докато градът е разрушен, а украинската армия е разгромена. Както си спомня един руски танкист: „Те се опитваха да излязат от котела, искаха да си направят коридор и да избягат, но ние трябваше да ги унищожим“. Тези думи са изречени от Доржи Батомункуев, един от танкистите от 5-а отделна танкова бригада, който получава тежки изгаряния, когато танкът му е улучен по време на битката. И други руски и украински граждани, биещи се на страната на руснаците, са убити или ранени в битката за Дебалцево. Но огромното мнозинство от жертвите са на обкръжените украински войници. По такъв начин приключва последната голяма руска интервенция в Донбас – с военна победа. Което едва ли е изненадващо.

Подразделения от руската армия остават в Украйна, за да обучават местните и да участват в сражения. Шестнайсета отделна бригада от специалните сили на ГРУ например е разположена в Украйна през 2015 г. Най-малко трима войници от нея – Антон Савелиев, Тимур Мамаюсупов и Иван Кардополов – са убити в акция в Украйна на 5 май. Ето как представя ситуацията една жена от родния град на Кардополов: „Не знам, по телевизията казват, че не сме във война, а момчетата продължават да се връщат в ковчези у дома“.

Тази жена може да противопостави това, което вижда със собствените си очи, на онова, което показват по телевизията. За повечето руснаци през повечето време основните моменти на войната са от замъгленото огледало на Сурков. Собствените им медии им казват, че „Донецката народна република“ и „Луганската народна република“ са независими единици, макар сепаратистите да признават, че са зависими от руския данъкоплатец. Медиите в двете „републики“ следват инструкциите на Москва да изобразяват Америка като източник на фашисткото зло, да се консултират с Дугин и Глазев и да дават на пресата свидетелства за европейските фашисти. Страданието на украинските граждани продължава – десет хиляди души са убити, а около два милиона са разселени.

Войната на Русия срещу Украйна е наречена „хибридна война“. Проблемът на формулировки, в които съществителното „война“ се определя от прилагателно като „хибридна“, е, че те звучат като „по-малко война“, макар в действителност да означават „повече война“. Руското нахлуване в Украйна е редовна война, както и партизанска кампания, за да бъдат предизвикани украинските граждани да се бият срещу украинската армия. Освен това руската кампания срещу Украйна е най-мащабната киберофанзива в историята.

През май 2014 г. уебсайтът на украинската ЦИК е обект на хакерска атака с намерение да бъде обявено, че един националист (който в действителност получава по-малко от 1% от гласовете) е спечелил президентските избори. Украинските власти я предотвратяват в последния момент. Без да знае това, руската телевизия излъчва графиката, обявяваща погрешно, че националистът е избран за президент на Украйна. През есента на 2015 г. хакери атакуват украински медии и железопътната система. През декември същата година хакери поразяват три станции на украинската електропреносна мрежа, изваждайки от строя петдесет подстанции и лишавайки от електричество четвърт милион души. През есента на 2016 г. хакери атакуват украинските железници, пристанища, украинската хазна, както и министерствата на финансите, инфраструктурата и отбраната.

По това време кибервойната не е първа новина в западните медии, но тя показва бъдещето на войната. От края на 2014 г. Русия системно прониква в имейл мрежата на Белия дом, Държавния департамент, Комитета на обединените началник-щабове и различни американски неправителствени организации. Зловредният софтуер, причинил прекъсванията на тока в Украйна, е вкаран в американската електрическа мрежа. Едва през 2016 г., когато руските хакерски нападения влизат в американската президентска политика, американците започнаха да им обръщат внимание.

Най-забележителният елемент от руската инвазия в Украйна през 2014 г. е информационната война, която, настоявайки на невинността, е предназначена да подкопае фактите. Тя също така продължава и в САЩ по още по-изтънчен начин и с по-внушителни резултати, отколкото в Украйна. Украйна губи информационната война с Русия, в смисъл че другите не разбират тежкото положение на страната. Но като цяло украинците си дават сметка за това. Същото не може да се каже за американците.

По време на войната в Украйна руското ръководство се ангажира с политиката на неправдоподобно опровержение, казвайки очевидни лъжи и предизвиквайки западните медии да търсят фактите. На 17 април 2014 г. Путин категорично отрича каквото и да било руско присъствие в Югоизточна Украйна по следния начин: „Това са глупости. На изток в Украйна няма никакви руски подразделения, няма специални служби, няма инструктори. Това са все местни граждани. И най-доброто доказателство за това е, че хората, както се казва, в прекия смисъл на думата свалиха маските“. Куриозното в това твърдение е, че 17 април е денят, в който руските специални сили в Славянск действително свалят маските си и казват точно обратното: „Ние сме специални сили на ГРУ“. На 23 август, в самия разгар на лятната кампания, когато руските подразделения започват да затягат обръча около украинските войници в Иловайск, Лавров заявява: „Ние разглеждаме всички такива истории [за присъствието на руски войски] като част от информационна война“. На 29 август той казва, че снимките на руски войници са „кадри от компютърни игри“.

Лавров в действителност не смята, че фактите са по-различни от начина, по който изглеждат. Той иска да каже, че фактологията е враг. Това е каузата, която защитават манифестът на Изборския клуб и руският командир Антюфеев преди лятната инвазия: фактите са „информационни технологии“ от Запада, а да се разрушат те, означава да се разруши Западът. Проучванията на общественото мнение показват, че отричането на фактите потиска чувството за отговорност у руснаците. В края на 2014 г. само 8% от руснаците чувстват някаква отговорност за събитията в Украйна. Огромното мнозинство, 79%, е съгласно с твърдението, че „Западът ще бъде нещастен, независимо какво прави Русия, поради което не бива да се обръща внимание на изявленията на западните страни“.

След всички настойчиви опити руснаците да бъдат стимулирани да се бият в Украйна, мълчалив ужас посреща връщащите се трупове. На семействата на мъртвите и ранените се казва, че няма да получат помощи от държавата, ако разговарят с журналистите. Санктпетербургският клон на комитета „Войнишки майки“, който води списък на загиналите във войната руснаци, е обявен от руската държава за „чужд агент“. Ръководителката на същия комитет в Пятигорск, седемдесет и три годишна диабетичка, е арестувана. Повечето от журналистите, съобщаващи за жертви от руска страна, са бити. Към края на 2014 г. руските журналисти не отразяват, или по-скоро, не могат да отразяват събитието. Списъците на мъртвите постепенно изчезват. Войната продължава, но светлините угасват.

Логиката, лежаща в основата на руската война срещу Украйна, Европа и Америка, е стратегическият релативизъм. Като се имат предвид присъщата ѝ клептокрация и зависимост от експорта на стоки, руската държавна сила не може да нарасне, нито пък руската технология е в състояние да затвори ножицата между Русия и Европа и Америка. Може да бъде спечелена обаче относителна сила чрез отслабване на други сили: например чрез нахлуване в Украйна тази страна може да бъде държана настрани от Европа. Успоредно протичащата информационна война е замислена да отслаби ЕС и САЩ. Нещо, с което европейците и американците разполагат, а на Русия ѝ липсва, са интегрираните търговски зони и предвидимата политика с радващ се на почит принцип на приемственост. Ако тези неща могат да бъдат накърнени, руските загуби биха били приемливи, тъй като загубите на врага ще са още по-големи. При стратегическия релативизъм въпросът е международната политика да се трансформира в игра с отрицателен резултат, в която умелият играч ще изгуби по-малко от всеки друг.

В някои отношения Русия изгуби във войната с Украйна. Никакъв запомнящ се аргумент в полза на руската култура не беше предложен от народите на Кавказ и Сибир, чиито войници изминават стотици или хиляди километри да избиват украинци, които говорят руски по-добре от тях. Анексирането на Крим от Русия и подпомагането на „Луганската народна република“ и „Донецката народна република“ усложняват международните отношения на Украйна. Но дори и при това положение замразеният конфликт е много далече от обсъжданата в руските политически документи „дезинтеграция“ на Украйна и от масовата експанзия, която идеята за „Новорусия“ предполага. Украйна хвърля армия на бойното поле, докато провежда свободни и честни избори; Русия хвърля армия на бойното поле като заместител на такива избори.

Украинското общество се консолидира от руското нашествие. Както подчертава главният равин на Украйна: „Ние сме изправени пред външна заплаха, наречена Русия. Тя сплотява всички ни“. Това преувеличение крие в себе си важна истина. За пръв път в украинската история общественото мнение става антируско. При преброяването в Украйна от 2001 г. 17,3% от гражданите на страната се определят като етнически руснаци; към 2017 г. това число спада до 5,5%. Част от това понижение е резултат от недостъпността на Крим и на региони от Донбас за изследването, но основната му част се дължи на руската инвазия. Инвазията в защита на рускоезичните граждани уби хиляди от тях и накара милиони да се идентифицират като украинци.

Нападайки Украйна, анексирайки Крим и сваляйки MH17, Русия принуждава Европейския съюз и Съединените щати да реагират. Санкциите от страна на ЕС и САЩ са по-скоро мек отговор на заявения стремеж на Русия да преобразува „световния ред“, както казва Лавров; но те изолират Русия от големите ѝ партньори и задълбочават руската икономическа криза. Путин заявява, че Китай е алтернатива; Пекин прави видима руската слабост, плащайки по-малко за руските въглеводороди. Руската сила се основава на способността ѝ да балансира между Запада и Изтока, а нашествието в Украйна я прави зависима от Китай, без да принуждава Китай да прави каквото и да било.

Евразийските идеолози на Русия твърдят, че Америка планира да открадне ресурсите на Русия. Антюфеев например представя войната на Русия в Украйна като отбранителна кампания за предотвратяване на кражбата на руски природен газ и прясна вода от страна на САЩ. Това демонстрира по-скоро живо въображение, отколкото запознатост с производството на енергия в Америка. Всъщност вниманието към ресурсите прилича на изместване на проблема. Тъкмо съседът на Русия, Китай, а не Америка изпитва дефицит на природен газ и прясна вода. Заявявайки, че международното право не защитава международните граници, Москва отваря пътя за Пекин да изтъкне, ако пожелае, сходен аргумент относно китайско-руската граница. Почти всички губят в руско-украинската война: Русия, Украйна, ЕС, САЩ. Единственият победител е Китай…

[1] Из „Фуга на смъртта“. Прев. от немски Венцеслав Константинов. – Б.пр
[2] Старата идея за правдоподобно опровержение, конструирана от американците през 80-те години на ХХ в., предполага изказването на недостатъчно определени твърдения, които позволяват да се избегне обвинението в расизъм. Тази идея е формулирана по забележителен начин от стратега Лий Атуотър: „През 1954 г. спокойно можехте да си говорите „негър, негър, негър“. През 1968 г. вече не можете да кажете „негър“ – това ще ви навреди. Но можете да говорите за неща като насилствено транспортиране в интегрирани училища, права на щатите и други подобни. Вече ставате толкова абстрактен, че започвате да говорите за намаляване на данъци и други такива икономически неща, а страничен ефект от това говорене е, че чернокожите биват наранявани по-зле, отколкото белите“. Ако някой, който говори по този начин, бъде обвинен в расизъм, той спокойно би могъл да каже, че не говори за чернокожите.