Начало Идеи Гледна точка Пътят на зародиша
Гледна точка

Пътят на зародиша

2791

В Стара Загора в рамките на 13-ия Международен куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ в Градската художествена галерия бе открита изложбата „Отвътре-отвън“ на художничката и сценографка Мариета Голомехова и плакатистката Люба Томова. Мариета Голомехова е добре позната от тандема ѝ с Веселка Кунчева – двете са авторки на знаменити спектакли, трайно запомнени от любителите на театралното изкуство. Но – виждайки изложбата (това, между другото, е първата ѝ изложба), си дадох сметка за онова, което преследва тя като художник и което е не просто отделни сценични несвързани актове, а е разказ, цялостен разказ…

Винаги ми е правило впечатление, че в сценографските си постройки Мариета Голомехова почти всеки път използва едни тесни затворени пространства, от които героите на постановката трябва да се измъкват – с труд да се измъкват, с труд и усилие. Всъщност това е своеобразно мъчително излюпване: те са едни безпомощни зародиши, които трябва да се появят на бял свят и да се вклинят в него. Но пък са нахъсани, нямат търпение да се удостоверят, да се покажат. Хич не им е лесно, мъчително е излизането – гърчат се, във всякакви невъзможни пози се въртят и изместват, само и само да се окажат извън тази притискаща ги със стягащите си стени незначителна и миниатюрна територийка, вътре в която не само не могат да мърдат, ами и едва дишат. Желанието им обаче е неистово, безудържно, буйно: не се оставят на затвореността, а я разцепват, разкъсват, разрушават, разбиват, размазват… И се появяват пред нас голи, беззащитни, нищи – едва-едва поемащи дъх, но все пак измъкнали се, все пак родили се. Зародишът се е измътил, сега го очаква животът навън, за който той е копнял и който идилично си е представял…

Само че! Само че, оказва се, животът навън съвсем не е розова идилия, напротив – суров е и безжалостен. Стоварва се той с цялата си неприкрита жестокост върху горкия излюпил се зародиш и му оставя една-едничка възможност: ако не иска да бъде смачкан, разпльоскан, разчегъртан, трябва да заприлича на всичките сиви, еднакви, безлични същества, които го призовават – не, не, не го призовават, слаба е думата – налагат му да бъде като тях. Той се включва в техните стройни, но невзрачни редици, в които всички са едни и същи, всички си приличат до степен на неразличимост. Глави без лице, тела в униформи… Зародишът не е очаквал това, той си е представял, че ще бъде посрещнат с овации, че всички ще ахнат от изумление и възторг, когато го видят, защото той е единствен, защото той е неповторим, обаче уви! – нищо такова няма: казват му просто, заповядват му, че трябва да се влее в тяхното еднообразие, да стане „по-малко от единица“, както пише Йосиф Бродски. Излюпилият се зародиш не си е мислел, че ще бъде така притиснат – почти толкова непоносимо, колкото когато е бил затворен между четирите стени на предродилното си пространство – друго си е въобразявал, иначе се е възприемал: силен, млад, успешен, неустоим. Победител! Но никакъв победител не е, ами е просто същият сред другите същи, които също като него също са победени и поразени. Повалени! И трябва да пълзят, да се огъват, да са прилепени към земята и да не вдигат поглед към небето, защото ако го сторят – ще бъдат наказани: бичът плющи, веригата не жали, тоягата млати… Само че той не иска да е такъв, не иска да бъде като другите, които, вярно, изглеждат сравнително добре, но отвътре са опустошени, празни, никакви. Вътрешно разложени и гнили. Затова на него му остава едничък изход – да не бъде като тях пригладен и вчесан, ами да се оразличи, да се изтръгне от тяхната зализана еднаквост. И зародишът започва да се променя, да се трансформира като в „Метаморфозите“ на Овидий. Как обаче? Ами така: те изглеждат красиви, той ще бъде грозен, те изглеждат вчесани, той ще бъде рошав, те изглеждат изрядно, той ще бъде неизряден, те изглеждат оформени, той ще бъде безформен, те изглеждат блестящо, той ще бъде неугледен. За да бъде себе си, зародишът трябва да е грозен, много грозен, колкото се може повече грозен…

И тук вече стигаме до ролята на грозното в естетиката на Мариета Голомехова като театрален художник. Разбира се, нейните кукли, които виждаме в спектаклите ѝ в тандем с Веселка Кунчева, са безобразни, противни, чак изродни. Потрисаш се, разтреперваш се, погнусяваш се… Но това е единственият начин на зародиша-кукла, дошъл на този свят с грамадни очаквания и големи надежди, да бъде себе си, да не бъде като общата маса. Той, сиреч, сам и доброволно избира този си вид, стреми се нарочно към него, но не заради друго, а за да бъде индивидуален, да бъде личност. ЛИЧНОСТ! Грозното в естетиката на Мариета Голомехова е грозно наистина, много грозно, но заедно с това то е и много личностно; запомнящо се. Нейните квазимодовци са такива, за да бъдат разпознавани, да ги сочим с пръст и да крещим: „Гледай го, гледай го тоя, на нищо не прилича! На нищо и на никого!“. Та тъкмо това „на никого“ целят нейните зародиши, тъкмо към това ги води избраният от тях път – на никого да не приличат, единствено на себе си. Те са не просто уроди, те са фигури, които не забравяме, няма как да забравим. Защото в грозното са намерили своята самоличност, своята уникална и оригинална самоличност каквато няма никъде по света. Грозното, казано накратко, е не просто грозно, грозното е акт на себеутвърждаване…

Сценографските проекти на Мариета Голомехова изграждат разказ, строен разказ със строен сюжет за трудното и мъчително израстването на зародиша в личност…

P.S. С Мариета Голомехова си имаме отколешна закачка – аз изобщо не ѝ признавам фамилията, това толкова невярно звучащата и неподхождаща ѝ Голомехова. За мен тя е не Голомехова – с празни и голи мехове, сбърчени, кухи, сухи и спаружени, а е Големехова – артист с големи мехове – обтегнати и лъщящи, и винаги препълнени с превъзходно съдържание. Че е така, творчеството ѝ го доказва… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора