Начало Галерия Страстите Христови по Николай Майсторов
Галерия

Страстите Христови по Николай Майсторов

Аксиния Джурова
12.10.2023
5363

Още с първите си платна в началото на 70-те години Николай Майсторов се разкри като художник, който търси опорни точки на предизвикателствата от живота в книгата на света – Библията, книгата, събрала в себе си извечните истини за човека и човешкото. И с последователна упоритост – въпреки казаното от австрийския естет К. Зекел и повторено от Ницше: „Бог вече не прави човека от глина, не създава светлина и не отделя сушата от водата – Бог пресмята” – се опитва да даде отговор на днешния кризис на хуманността и постмодерното безгрижие, релативизъм, всепозволеност и лицемерие.

Каквото и да кажем за изминатия от художника път до мащабната му последна изложба „Пътят” или „Страстите Христови по Четирите евангелия”, ми се струва, че ще е непълно поради невъзможността да се обхване необхватното.

Още в началото на 70-те и особено през 80–90-те Николай Майсторов прозря в картините си настъпващия свят на насилие, отразено в неговите образи със застинали в гърлото викове и потушени стонове, в конвулсивно сгърчени тела, носещи белезите на хиперболизирана художествена деформация. Винаги съм се учудвала как този стеснителен и лесно нараним художник стига до такава откритост в картините си – до епистоларна изразност, граничеща с изповедност.

Още през 1982 г. графичните му листи по Евангелието на Лука носеха човешката драма пред дилемата добро-зло, а изложбата му през 1984 г. и особено през 1986 г. с показаните три цикъла/притчи: два живопис – „Човекът” и „Стадиони”, и трети – графика по Бодлер, го утвърди като творец, носещ тревогата за утрешния ден, настъпващ с безпокойството и страха от загубата на нравствеността. И още нещо съществено – нареди го сред най-ярките представители на неоекспресионизма в Европа като Едвард Мунк, Ото Дикс, Кете Колвиц, Ернст Кирхнер, Георг Грос, Оскар Кокошка, Френсис Бейкън, Атанас Пацев. 

Живописта му в част от неговите картини – и тогава, и сега, бе контрапункт и ярко доказателство за разминаването между романтичния герой и тълпите в градските подлези. Неговият човек задаваше основния въпрос от познатата ни притча – за какво сме създадени. След него следваше – докъде ще стигне Той, Човекът, в безконтролния прогрес, създал най-съвършените машини за самоунищожение. И картината му „ХХ век” с препускащи в зелени пламъци коне, от които бяха останали само скелети, запечата този страшен въпрос, останал и днес без отговор.

Неговата епистоларна изразност неминуемо стига и до другия извечен въпрос – този за Истината. Осъзнавайки сложността на отговора в едно мое интервю, взето от него през 2014 г., той споделя: „Абсолютната истина е много абстрактна, ако я отправим към божествената стойност – тя е последното стъпало на откровението. Но тя не топли, не ни спасява, ако ние не я преживеем като конкретно проявление и съмнение” (А. Джурова, Изчезващата памет. Срещи по пътя, София, 2019, том VII, 160).

В този разговор го попитах също дали и той като Френсис Бейкън, създателя на неоиконографията на ужаса в ХХ век, не рисува твърде много страха, ужаса и злото. Отговорът му бе: „Картините ми не са илюстрация на злото. Картината е екзистенция на същността на живота – съществуването като база на трагизъм… Преживяване на всекидневието като Апокалипсис” (А. Джурова, op.cit. 159–160).

Сегашната изложба „Пътят“ или „Страстите Христови по Четирите евангелия” включва както тези терзания на художника през годините, така и борбата между уютното негово пребиваване с Бога и експресията на четката и цвета. Наясно е също, че той не е единственият, а поредният, който се опитва да предложи своя интерпретация на евангелските текстове. Осъзнава ценността на риска и го поема. За него той е в поредната интерпретация да тръгнеш по пътя към Христос чрез своята, само на теб принадлежаща чувствителност. Път, който е освен чиста любов и примирение, но преди всичко борба, път от позицията: „Аз съм един обикновен човек, който се гърчи… не съм готов за смъртта” (А. Джурова, 2019, 162–163).

Следила съм творческия път на Николай Майсторов още от началото му през 70-те години, откривала съм голяма част от неговите изложби, имала съм и различни инциденти по време на живите предавания за него по „Всяка неделя“. В един от тях зрител от залата прекъсна предаването с упрек защо поощрявам такава ужасяваща, плашеща самотност, която се излъчва от картините му. Друг не можеше да приеме яростната му цветност и художествена деформация. В един разговор с Николай той сподели: „Самият аз се стряскам от резултата на енергията, която е втъкана в тях”.

Сравнявайки направеното преди и живописната му панорама в тази изложба, откривам, че в нея се оглежда смисълът на живота на самия художник и на всеки от нас – „смисълът на живота като смисъл”, както се изразява Николай Майсторов.

Живописният цикъл „Пътят по Четирите евангелия”,  работен над 8 години, включва общо 215 творби, от които 48 голямоформатни картини (290х210), 100 цветни проекти към тях и 65 подготвителни рисунки. Подобна панорама на евангелския цикъл у нас не е правена. Художественият живот чакаше търпеливо столетия след Новото време да се появи художникът, който чрез съвременни средства да намери пластичен еквивалент на Живота, Чудесата и Страстите Христови. И го намери.

„Вярата покрива живота ми” – казва Николай Майсторов като вярващ, но не религиозен човек, като слаб човек. „Определих страха си като първична единица на своята неопределеност, т.е. нещата от живота нямаха отговор на поставените от мен въпроси. Затова моето интимно откровение беше към Бога и неговия син Христос…Затова реших да нарисувам този „Път“ на този Човек и Бог”.

Ако проследим избраните за онагледяване пасажи от Четирите евангелия на Николай Майсторов, ще открием, че основният смисъл на неговия цикъл е в опита той да намери отговор на въпроса: „Къде отиде Богът на любовта”, т.е. на съзидателната Божествена любов. Този вълнуващ смисъл, занимаващ художника над половин столетие, е илюстриран в мащабните му платна този път без яростта на цветните контрасти. Колоритната гама е значително успокоена, на места приглушена, но изтеглянето на композициите почти en gros запълващи цялото картинно пространство, експресивните жестове, конвулсивно оплетените тела, болезнените гримаси, всичко в цяло показва, че Николай Майсторов си остава в полето на неприкритата емоция и магнетичната, стряскаща изразност, граничеща със съкровена изповедност.

Тук бих добавила и изключителната смелост на откровението.

Аксиния Джурова
12.10.2023

Свързани статии