0
1492

Пътят

За една седмица, от 7-и до 13–и октомври, София ще бъде столица на православната култура. Инициативата, която вече има своето конкретно разписание, е начинание на издателството за православна литература „ОМОФОР“. В програмата на седмицата са включени представяния на книги, прожекции на филми, изпълнения на църковни песнопения, фотоизложби и, както се подразбира, срещи между хора, които виждат един в другиго братя и сестри.

Получих покана да представя на 7-и октомври в Софийската художествена галерия една книга, впечатленията от която бих искал да споделя. Заглавието е „Царството вътре в нас“, а автор е Диоклийският митрополит Калистос (Уеър).

Митрополит Калистос е роден във Великобритания през 1934 година. След като завършва Оксфордския университет като богослов и класически филолог, Тимоти Уеър стъпва на пътя си към Православието, който го отвежда до общението с Православната църква през 1958 година.

„Царството вътре в нас“ съдържа текстове на митрополит Калистос (провъзгласен за такъв през 2007 година), които разкриват изумителната духовна дълбина на този човек. Поднесена с пастирско внимание и грижа, които съблюдават отговорностите на големия духовник, книгата в същото време не спестява интелектуалното раздвижване, което трябва да извади вярващия от мнимия покой на неговата самоувереност и да го върне в автентичното духовно търсене. „Истинската вяра е непрестанен диалог със съмнението – Бог е несравнимо по-високо от всичките наши предварителни представи за Него; мисловните ни представи са идоли, които трябва да бъдат съборени. Така че, за да бъде напълно жива, нашата вяра трябва непрестанно да умира.“ 

В същото време обаче изобщо не мислете, че Диоклийският митрополит Калистос ни предлага някаква осъвременена версия на философски скептицизъм, някак попаднал под православно благословение, за да бъде осветен. Напротив, монашеското дерзание на Калистос ще ви въведе в невероятно проникновение и размишление за природата на покаянието като метаноя (μετάνοια), като преобръщане, което е не само тъга, съжаление и униние, а радост от отворения пред каещата се душа път на обновление, опрощение и спасение.

Предполагам, че на отворения за това четиво читател силно ще въздействат споделените от митрополит Калистос спомени, идещи от времето на неговото минаване в Православната църква. Спомените му за това как в Англия от края на петдесетте възникналото у него решение да напусне англиканската общност го среща както с неразбирането на неговите колеги от университета, богословски просветени англикани, така и с необяснимата за него тогава чуждост на православните спрямо искрено изпитваната нужда. Едните говорят за това, че напускането на естествената културна среда, средата на западната култура, е неразбираемо и ненужно – особено като се има предвид, че Православието по онова време издава признаци на разединение и разпокъсаност, които влизат във фронтално противоречие с претенцията за съборност, вярност към апостолското предание и католичност.

Другите, на свой ред, противно на очакванията на ентусиазирания за обръщане във вярата човек, възприемат стремежа му с някаква непонятна студенина, която няма как да не извика у него неразбиране и объркване. Объркване, което го среща с етнофилетизма, духовната инерция и прелестта на самодоволството. На този етап от пътя бъдещият митрополит Калистос получава писмо от православен свещеник – англичанин. Става дума за архимандрит Лазар (Мур), който по онова време служи в Индия. В написаното до Тимоти Уеър архимандритът пише следното: „Тук аз трябва да Ви предупредя, че външната форма на Църквата (Православната църква) е отчайващо невъзможна, с една дума разпната на кръст, при слабо съдействие или координация между различните национални общности, недостатъчно задълбочена употреба и слабо разбиране за нашите духовни съкровища, малко мисионерски и апостолски дух, слаба схватливост за ситуацията или за нуждите на нашето време, малко благородство, героизъм или действителна святост. Моят съвет е: Не гледайте към онова, което е видимо…“

Цитираните думи изразяват мнението на този православен свещеник относно състояние от края на петдесетте години на двайсетия век.

Тимоти Уеър продължава да върви към желаното от него участие в Православната църква и стига до него през 1958 година. Това става посредством мистично събитие, осъществило се във Версай още преди получаването на цитираното писмо: „Отидох до параклиса във Версай, където Литургията отслужваше главата на Западноевропейския диоцез на руската задгранична църква архиеп. Йоан (Максимович) – днес вече прославен в лика на светците. Неговият обичай беше да служи през деня и тъй като беше работен ден, присъстващите бяха съвсем малко – доколкото си спомням, един или двама монаси и една възрастна жена. Аз пристигнах почти към края на службата, малко преди той да излезе, за да причастява. Никой не пристъпи, за да приеме Причастие, но той остана прав с потира в ръка и глава, обърната настрана по неговия характерен начин, вперил поглед в моята посока (при положение, че никога преди не ме беше виждал). И едва след като кимнах с глава, той се обърна с потира към олтара.

След края на Литургията беше отслужен молебен в чест на светеца, чиято памет се честваше в този ден, след чийто край архиепископът помаза присъстващите с миро от кандилото пред иконата на светеца. Останах където си бях, тъй като не знаех уместно ли е, бидейки неправославен, да приемам помазанието. Този път обаче той не беше готов да приема никакви извинения, строго ме повика към себе си, така че аз застанах пред него и бях помазан. Тогава излязох от параклиса, твърде срамежлив да стоя и да разговарям с него (по-нататък обаче ние имахме много възможности да се срещаме и да разговаряме). Поведението на св. Йоан в момента на причастието ме озадачи. Знаех, че според практиката на Руската задгранична църква всеки, който възнамерява да приеме св. Причастие, се изисква първо да е преминал през изповед. Следователно архиепископът със сигурност щеше да е предупреден, ако има причастници. Във всеки случай един вероятен причастник – поне в руска църква – не би пристигнал толкова късно по време на богослужението. Архиепископът обаче беше дарен със сила да чете тайните на човешките сърца – получил ли беше той някакво указание за това, че аз се намирам пред прага на православието и това ли беше неговият начин да ми каже да не се бавя твърде много?“

„Царството вътре в нас“ от Диоклийския митрополит Калистос (Уеър) съдържа статии на този бележит духовник, които третират теми като идеала за постоянната молитва в източното монашество, духовното наставничество в православното християнство, юродивостта в Христа и дори въпроса за всеобщото спасение в светлината на Ориген, свети Григорий Нисийски и свети Исаак Сириец. И всичката тази проблематика е обговорена от епископ Калистос с дълбинно познаване, но и с вярност към любовта като най-голямото между Бога и човеците.

Ще завърша с тези думи на митрополит Калистос (Уеър): „Прегърнал Православието – убеден съм в това, аз не само че не станах по-малко англичанин, но дори и още повече станах такъв – преоткрих древните корени на всичко английско, защото християнската история на моя народ се простира далеч назад. Спомням си един разговор, който имах с двама гърци скоро след приемането ми в Православната църква. „Колко ли ще да Ви е било трудно – отбеляза единият от тях – да напуснете църквата на Вашите предци.“ Вторият от тях обаче каза: „Вие не напускате църквата на Вашите предци – Вие се завръщате в нея“. И той беше прав.“        

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЗагубен в космоса
Следваща статияЗа Вера