Разговор с Деница Лафчиева – кларинетистка, и Александър Земцов – виолист и диригент
Срещаме се с двамата при поредното им завръщане в България. Заедно с тях е и синът им, осемгодишният Алексис. Детето разбира и говори няколко езика – български от майка си, руски от баща си, немски, защото живее във Виена, и английски, защото е роден в Лондон. Разбирам, че предпочита да общува на английски. Когато е в България, бързо преминава на български. Така се случило и с руския преди няколко седмици, когато родители му имаха концерти в Москва. Дори открил колко близки са двата езика. Попитал и защо не живеят в Москва, толкова бил очарован. Често пътува с тях, но това става все по-трудно, защото трябва да се иска разрешение от министерството на образованието, за да отсъства от училище. „След това учим заедно, за да наваксаме. Като постоянно мобилно училище сме – казва Деница Лафчиева. – Прояви големи способности в математиката, но скоро го приеха и в оперното училище на Виенската опера. Свири на цигулка и на пиано, и на кларинет. Малък е още, но му доставя удоволствие всяко нещо, с което се занимава.“
Александър Земцов владее чудесен български, а Деница се шегува, че го научил, за да си говори с близките ѝ.
Кога и как се запознахте и кога разбрахте, че трябва да сте заедно?
Д.Л.: Настана смут, защото трябва да представим и двете версии.
Ал.З.: Може би моята история е по-истинска, но все пак започни ти.
Д.Л.: Имах дебютен рецитал в Уигмор Хол, Лондон, с известната пианистка Виктория Постникова. След концерта тя си забрави очилата. Носеше няколко чифта очила, за всяко произведение в зависимост от шрифта. Беше си забравила очилата за Берг. Обади се и ме помоли да предам очилата ѝ на Борис Гарлицки, който по това време беше концертмайстор на Лондонска филхармония, но преподаваше в Парижката консерватория. Тя тогава живееше с маестро Рождественски в Париж. Следва нова ситуация. Влакът закъснява и Гарлицки ми звъни, за да ми каже, че не може да дойде навреме, а за да вземе очилата, ще дойде неговият колега Александър Земцов. Така се срещнахме на гара Ватерло. Мислехме, че е за първи път, но май че не е било, но за това ще разкаже Саша. Запознахме се, имахме много концерти.
Ал.З.: Днес кафенето „Бонапарт“ вече го няма, а и влакът „Евростар“ спира на друга гара. За мен беше интересно обяснението на Гарлицки: „Ще дойде една много хубава българка, а и на кларинет много хубаво свири“. След подобно представяне аз, разбира се, отидох. Поговорихме и след като знаех, че свири и хубаво, започнахме с концертите. Да не говорим, че изглежда невероятно, което можах да оценя сам. Бяхме приятели две години. Споделяхме си всичко, дори и от личния живот. Отношенията ни бяха много доверителни и след това естествено стигнахме до сватба. А когато се запознах със семейството и разглеждахме фотографии, видях, че Деница е живяла в Грозни, където живееха моите баба и дядо. Аз всяко лято прекарвах при тях три, четири месеца. Говорих и с леля, тя си спомни за семейство българи с момиченце. Имаме и снимки от тези места. Имаше детска площадка, на която играеха всички деца от района. Така че със сигурност сме играли заедно. Приятно ни е да си мислим, че сме заедно повече от тридесет години (смеят се).
Прегледах биографиите ви. Имате толкова много постоянни ангажименти, но все на различни места в Европа. Кога успявате да сте заедно?
Ал.З.: Преди пандемията европейският живот беше такъв, че ползвахме самолетите като трамваи или автобуси. Аз имам две професорски позиции в Лозана и Кьолн и освен това концерти като диригент. Това значи, че отсъствам поне петнадесет дни всеки месец. Сега се опитваме да свирим повече заедно, защото с моята диригентска професия репертоарът ни се разширява. Освен триата на Моцарт и Шуман, имаме и концерти и можем да направим по-голям репертоар, а това е добре. Ето сега бяхме в Москва.
Имахте няколко концерта там.
Ал.З.: Да, на фестивала Виварте, който се провежда в Третяковската галерия. Негов артистичен директор е Борис Андрианов, много добър виолончелист и добър човек, който прави и много медийни проекти за най-различни слушатели – и за такива, които идват за първи път на концерт, и за най-големите музикални специалисти. Ние сме учили с него в едно училище, но той е по-голям от мен. Беше много вълнуващо, защото и преди това съм ходил в Москва да свиря с чужденци. След като завърших Гнесинското училище, никога не свирих там повече с руснаци. Сега свирихме с различни приятели, съученици – невероятните пианисти Катя Сканави и Кирил Герщайн. Сканави дълги години свиреше с Башмет, а Герщайн записа два диска с моята преподавателка, виолистката Табеа Цимерман, и много свири с нея.
Деница, защо избрахте кларинета? По времето, когато сте започнали да учите, имаше убеждение, че е мъжки инструмент.
Д.Л.: Да, особено в България. Наистина бях първа и единствена. Защо кларинет? Сърцето ми винаги е принадлежало освен на кларинета и на пианото. Както всички започнах с пиано, но после се разболях и се оказа, че не мога да продължа. Заради Валса на цветятата от „Лешникотрошачката“ на Чайковски бях влюбена в кларинета. Изглеждаше и много интересно с тези блестящи клапи, които контрастираха с черния фон. Имах предложения за флейта, арфа. Беше много трудно, защото всички учители, при които отидохме, казваха: „Абсурд, ти си момиче. Забрави“. Дори един от тях ми каза: „Ето вижте, в стаята до мен има преподавател по валдхорна“. Майка веднага почука, посрещна ни един човек, който много се зарадва и дори ми определи час още в понеделник. Аз харесах валдхорната, този златен охлюв, но изтръпнах, защото майка ми се съгласи, а на сърцето ми беше кларинетът. Тогава братът на дядо ми, Марко Георгиев, който беше фаготист в Софийска филхармония, каза, че Петко Радев се е върнал от Милано и трябва да отидем при него. Няма да забравя този момент. Срещнахме се на артистичния вход на зала „България“ и той се зададе с една прекрасна усмивка. Толкова се впечатлих. Бях седемгодишна. А той каза: „Разбира се, има толкова много жени кларинетисти“. Изпрати ме при сина си Радислав Радев, който преподаваше в Двореца на пионерите. Така започнах. Радислав беше толкова мек, приятен. Той ме подготви за изпита в Музикалното училище, а след девети клас проф. Радев ме взе при себе си. После нещата се оправиха, особено когато отидох във Виена. Но все пак е трудно. Аз също имам талантливи студентки, но проблемът продължава. Затова виждаме толкова малко кларинетистки в оркестрите, малко солистки. Член съм на женската организация на кларинетистките, борим се сериозно. Всяка година има много конкурси за кларинетисти, но в журито няма жени.
А какъв е вашият инструмент?
Д.Л.: Имам кларинети от две различни фирми. Едните са френски, изцяло обработени от майстор, както и от производителя на кларинети Мори Бакун. Аз съм и артист на „Бакун“ – канадска фирма. Френските кларинети са тунинговани. В зависимост от репертоара избирам с кой да свиря.
А вашата виола?
Ал.З.: Аз исках да свиря на виолончело, но майка ми каза, че няма добри преподаватели. Така започнах с цигулка. Нямах никакъв интерес. Разбира се, че една стандартна съветска фабрична цигулка не се отличаваше с кой знае какъв звук особено във високия регистър. На осем години се преместихме в Москва. Брат ми, Михаил Земцов, свиреше на виола. Той сега преподава в Утрехт, Холандия – беше водач на виолите в Хага.
Да споменем, че сте фамилия виолисти.
Ал.З.: Да, вече станахме повече от осем… В Москва отидох при преподавателката на брат ми да ме чуе. А тя каза, че от мен ще стане такъв виолист, че всички ще забравят цигуларите. За първи път някой каза нещо добро за моето свирене. А и майка ми каза, че виолата е награда за добре свирещите цигулари (смее се). С тази мисъл започнах да свиря на виола, а и винаги съм обичал ниските инструменти. За кратко свирих на фагот. Дори и композирах, но всичките ми клавирни пиеси бяха на басовия ключ – и двете ръце. Така го чувах. Писах и за ударни, но пак за ниски. Така с виолата се появи и моят интерес. Елена Озол беше преподавателката ми в Гнесинското училище. Много добра. Свиреше в Руския струнен квартет – само от жени, а беше и асистентка в класа по камерна музика на легендарния виолончелист Валентин Берлински от квартет „Бородин“. Цялата представа за звука и за начина как трябва да се развива един виолист дължа на нея. Започнах да усещам, че мога да намеря себе си с виолата, инструмента, който много наподобява човешкия глас. А когато започнах да свиря в оркестър, разбрах, че мястото на виолите в средата на състава е много добро за баланса и чуваш всичко. Освен това не трябва да свириш толкова много ноти (смее се).
А към дирижирането кога се обърнахте?
Ал.З.: Започнах да свиря в Лондонската филхармония като водач на виолите. Бях на двадесет и три години. Тогава беше разрешено да пушиш в кафенето на оркестъра. Компанията беше голяма, аз бях най-младият. Възхищавам се от някой диригент и казвам: „О, той е невероятен, гениален“. А останалите: „Чакай, ти си много млад. Ние сме тук отдавна. Диригентите изглеждат много сериозни, но не правят нищо. Ние правим всичко. Ние трябва да свирим чисто и заедно. А диригентът излиза и получава всичко, пари и слава“.
Така че се запитах: наистина ли може да е толкова лесно? Но аз много се възхищавах на големите диригенти. Така започнах да се интересувам. Първо взимах частни уроци, след това ходих на майсторски класове, завърших и дирижиране. Започнах по-често да дирижирам. Мисля, че за мен идеалният вариант е 80% дирижиране и 20 % свирене на виола. Много е важно за един диригент да знае какво струва да бъдеш на високо ниво и когато изискваш от оркестрантите, трябва да усещаш колко време и усилия са им необходими за подготовка. Какво е нужно, за да изсвириш една фраза хубаво, балансирано и чисто.
Свиря на модерна виола на Пиетро Гаджини, която е от частната колекция на много добър мой приятел, цигуларя Михаил Зубер от Швейцария. Той се познаваше с този лютиер. Невероятен инструмент! Аз вярвам, че модерните виоли са по-добри от старите. От старите има гениални инструменти, които идват от Бреша – преди Страдивариус, преди Кремона. Много голямо име от този период е Гаспаро да Сало. Той измислил този модел на инструмента, но виолите му са толкова големи, че съвременни пиеси не можеш да изсвириш на тях. Има все пак един или два инструмента с подходящи размери. Няколко години свирех на такъв колекционерски инструмент, но притесненията са големи. Когато пътуваш във влака, той трябва да е винаги с теб. Слагаш върху него глава и въпреки това не можеш да заспиш, защото струва шест милиона. Много известни виолисти свирят на съвременни инструменти, като моята учителка Табеа Цимерман. Тя свири през цялото време на инструмент, който получава като награда от конкурс, когато е на осемнадесет години, от Етиен Ватло – един френски лютиер. Днес майсторите правят инструменти за всеки вкус. Но все пак старите инструменти са за колекционерите.
Сега и на двамата ви предстои да водите майсторски класове в Лятната музикална aкадемия и освен това ще имате концерти.
Д.Л.: Това е шестнадесетото издание на Лятната академия на изкуствата. Много години се провеждаше изцяло в Созопол, а от две, три години и в Бургас. От две години аз съм артистичен директор. Работим заедно с основателката и нейна президентка Петя Великова. Отново сме поканили прекрасни музиканти, наши и от чужбина. Това са Юлиан Рахлин, който за първи път ще преподава в България, Сергей Редкин, който наскоро стана втори на конкурса „Кралица Елизабет“ в Белгия, Виктория Василенко, Александър Земцов, разбира се. Семейство Кръстеви – Анатоли, Атанас и Калина, пак ще се съберат. Проф. Георги Спасов на флейта, Боби Йоцов – кларинет, Марио Николов – режисура, Бинка Добрева – народно пеене. Благодарни сме и на нашите спонсори. Интересът към всички класове е огромен. Освен това ще имаме концерт на „Варненско лято“ на 4 юли, а на 6 юли ще свирим на концерт, организиран от община Бургас. Ще изпълним кларинетния квинтет на Брамс заедно с Юлиан Рахлин, Сара МакEлрейви – цигулка, Александър Земцов – виола, Петер Шомодари – виолончело, и Деница Лафчиева – кларинет.
За съжаление, в Академията има малко българи. Проблемът не е само финансов, защото ние имаме много стипендии, а и българските участници плащат по-малко. Ако можехме да намерим повече спонсори, щеше да е безплатно. Идват музиканти от Китай, Африка, Латинска Америка, Русия, въпреки проблемите с пътуването. Освен това нямаме прослушване. Защо не идват българи? Защото се страхуват да се покажат пред такива големи имена. Те не отиват да се научат, да се усъвършенстват, да станат по-добри, те отиват с нагласата да се покажат. Смятат, че трябва да зашеметят професора. И това е възможно, защото нашите деца са много талантливи. Но какво е важно за един преподавател? Той не иска да чуе един Ойстрах на 15 години. Е, ако появи такъв, ще бъде чудесно. Но един преподавател иска да види за тези няколко дни колко гъвкав и схватлив е студентът, дали може да приеме и разбере новите знания и дали може да се работи с него в бъдеще. Защото има много талантливи деца, които изобщо не могат да се променят за три дни. Свикнали са да свирят цяла година първата част от един концерт и не можеш да ги помръднеш. Обръщам се към родителите, учителите и към българските млади музиканти – да не се страхуват от майсторските класове. Това са контакти, полезни за бъдещето. Учи се нещо ново. Чувала съм и коментари от учителите, когато съм се обаждала да поканя учениците им. Те казват: „А, не, само ще ме излагат“. Това също е много погрешно и тъжно, защото детето има необходимост от нещо различно. Сякаш няма глад за информация и развитие.
Ал.З.: Мисля, че е много полезно за учениците, които са в последните класове и трябва да изберат къде да учат, да се запознаят с различни музиканти, които могат да им дадат съвет. Помня, че като отидох в Германия, търсех да избера най-доброто от немската традиция. Така минах през няколко преподаватели, видях различен стил на преподаване. Освен това се учех и как аз бих могъл да преподавам. Така стигнах до Табеа Цимерман. И другите бяха добри, но тя беше тази, от която можех да науча максимално. Разбира се, има я и другата крайност, която често се случва на Запад. Младежите правят толкова много майсторски класове, че се объркват. Майсторските класове трябва да ти помогнат да избереш посоката, в която да се развиваш.
Д.Л.: Случва се професорите да говорят за едно и също нещо, но по различен начин, и чрез възможността да контактуваш с такива музиканти намираш правилния път за себе си. През лятото съм ходила и на двадесет майсторски класа. Цяла година работя, събирам пари и след това ходя на майсторски класове. А и създаваш познанства, приятелства.
Освен това участниците в Лятната академия имат и възможност за концерт с Бургаската филхармония, както и за концерт във Виена, в Българския културен институт, който поема нощувката им там. Ще има и подаръци – мундщуци за кларинет от австрийска фирма. Предвиждаме и конкурс за най-добро изпълнение на творба от нашата композиторка Добринка Табакова. Заради пандемията не сме сложили краен срок за записване. Могат да дойдат и в последния момент, ще ги приемем, ако има свободни места. Освен класовете всеки ден по време на академията от 6 до 12 юли ще има и концерти – камерни и един симфоничен.
Александър Земцов гостува като диригент на Софийската филхармония на 10 март, солист беше Миша Майски. Бяха изпълнени части от операта „Алеко“ на Рахманинов, Ноктюрно за виолончело и оркестър, оп.19, №4 от Чайковски, „Кол Нидрей“ за виолончело и оркестър, оп. 47 от Брух, Концерт за виолончело и оркестър №1 в ла минор оп.35 от Сен-Санс, както и много бисове, като за един от тях самият Земцов свири с виолата си. През 2017 г. отново двамата, Майски и Земцов, гостуваха и на Симфоничния оркестър на БНР, тогава представиха „Рококо“ вариациите на Чайковски.
