0
1153

Радикалният избор

 DEnev

Всеки истински писател в кариерата си застава пред онова, което може да се нарече „радикален избор”. Това е изборът между високата литература и ширпотребата, при всичките възможни (и задължителни) нюанси в значенията на тези две понятия спрямо литературната практика. Примерите за радикален избор са особено забележими в условията на тоталитарните режими. Съпоставката между двама привидно далечни писатели, унгареца Шандор Мараи и българина Георги Божинов, би могла да фокусира същността на проблема. Чрез схемата за литературното поле на Пиер Бурдийо, техният житейски и творчески пример добива точния контур. Да не забравяме едно – във времето с ореола на шедьовър остава онази литература, която най-често е родена след явния или таен акт на радикален избор от страна на твореца.

Ще започна с цитат от книгата на Шандор Мараи „Четирите сезона”. Ето цитата: Да, описвай истината с преданост; но същевременно знай, че не тази обективна достоверност е най-важната. Бъди верен не на обекта; а по-скоро и по-неумолимо на самия себе си.

Това „самия себе си” може да носи различни имена. Аз ще го нарека „вътрешния глас” на писателя. В дългата верига – от замисъла на едно произведение през написването му, публикуването му и достигането до читателя, „вътрешният глас” присъства през цялото време. Той се проявява още на ниво идея и реализация, но е забележим и в следващите две фази: отстояване на текста във времената на цензура; и като избор на житейско поведение от страна на автора след появата на самата книга.

Няма спор – най-разпознаваем, най-благодатен за разкриване, най-отгоре на повърхността е „вътрешният глас” на писателя в жанра на дневника. Но и в дневника, и в жанр на романа, голямата цел пред истинския писател е, ако цитираме пак Мараи, моментите, в които тишината – в нас и около нас – става толкова силна, че ни се струва как чуваме тайното тиктакане на световния механизъм.

Тъкмо това, в крайна сметка, е успял да постигне в романа си „Калуня-каля” Георги Божинов. Както и в дневниците си Шандор Мараи. Ето как завършва текста си в Дойче Веле за тези дневници Стоян Гяуров: В един американски интернет форум с мнения за дневниците на Шандор Мараи прочетох: „Купете, измолете, заемете или откраднете, но прочетете тази книга!” Аз нямам какво повече да добавя.

И двамата писатели се стремят да уловят главното, „тайното тиктакане на световния механизъм”, движението на голямото време през човешкия живот, но вървят към тази цел от двата различни края на моста.

Възрастово ги делят 24 години.

Единият, унгарецът Шандор Мараи, връстник на Хемингуей, прочут и добре печелещ преди Втората световна война журналист и писател, още в средата на живота си изтъква ограниченията, които чувства от романовия жанр, и на практика през втората половина от живота си все по-явно се оставя на течението на единствената белетристична форма, която приема без остатък – дневниковите записки, фрагмента.

Или както изповядва в „Стачка”:

Вече нямам желание да пиша „творби”. Вече ми се иска просто да пиша, така както дишат растенията, както пулсира човешкото сърце, така леко и с такава готовност, редове, които не са части от някаква чужда конструкция, от „творбата”, а живеят сами по себе си, като съвсем скромни живи същества, на които право на съществуване дава вътрешната им форма.

Нещо в мен стачкува. Нямам повече желание да стоя пред поточната линия на литературата. А да пиша в кафенето или в трамвая по три реда – сякаш някой ми диктува. Да чакам заповедта кога трябва да се пише, неотложно, както трябва да се диша. Да чакам мига, в който животът ще се издаде. Да пиша тихо и силно; така както израстват растенията. В даден момент на човек му се иска да описва морето, по-късно, обиден, капчицата вода, но така, че тя да побере в себе си морето; след това идва моментът, когато с еднакво внимание пише за морето и за капката. Една фраза побира всичко; дори и водната капка.

Започва се с желанието да се пише за големи неща. После с желанието да се пише за хубави. Още по-късно – за огромни, морални, съразмерни. След това идва времето за стачката и моментът, когато вече искаш да пишеш само истината. И забелязваш, че истината е и голяма, и хубава, огромна, морална и съразмерна. Толкова ли е просто? Толкова ужасно просто е.

Житейското му поведение също е белязано от крайна резигнация към статуквото – и обществено-политическо, и писателско. Така на практика той гарантира своята неизвестност, но запазва с цената на тоталното си отдръпване устоите на „вътрешния си глас”. За да бъде широко преоткрит като един от най-значимите европейски писатели няколко години след смъртта си през 1989 г.

Георги Божинов завършва философия и руска филология в Софийския университет след войната. Компенсира невъзможността за пътуване в Европа, на което се е радвал по-старият от него Мараи, със задълбочено изучаване на основните европейски езици – френски, английски, немски, италиански, освен руския и запознаване в оригинал с основополагащите философски и художествени произведения на съответните страни. След кратък стаж като учител по руски език и литература в Пазарджик, се ориентира към журналистиката. Става кореспондент на централни издания в провинцията, Благоевград и Стара Заагора, и дарбата му бързо блясва в областта на пътеписа, очерка и репортажа – жанрове, особено ценени от социалистическата преса на фона на строителството на „новия живот”. Също е добре платен, един от първите в Благоевградски окръг например успява да си купи лек автомобил. Кариерата му върви нагоре.

Но многобройните журналистически скиталчества го срещат с природата и с хората – големите идоли на писателското му любопитство. Той усеща в себе си силата да ги описва правдиво и това се превръща в непоклатима част от писателското му верую.

Скоро успява да издаде и първата си книга, „Вдън гората Дикчам”(Изд. „Български писател”, 1960). Сред 22-та текста, разположени жанрово в диапазона между разказа, очерка, пътеписа и зарисовката, личи вече големият талант – способен да предаде и вейването на вятъра, и ромона на чучура, и усмивката на човека. Тук е например очеркът „Из Бабяк”, който впоследствие ще послужи за сюжетната канава на „Калуня-каля”. Но в съдържанието личат и текстове, с които е платен данък на времето – за невидимия героизъм на миньорския труд, на селскостопанските труженици. Макар и много сръчно направени, тези повече или по-малко „поръчкови” текстове са много под нивото като художествено внушение от текстовете, където писателят се е вслушал във „вътрешния си глас” и го е отстоял. И няма как Георги Божинов да не си е дал ясна сметка за това.

Втората му книга, „Юлень” (Изд. „Български писател”, 1967), не внася нещо кардинално ново в творчеството му, освен географско разширяване на взирането в градовете, селата и планините на България. Художественото усвояване на суровия журналистически материал отново издава голямата дарба, но и компромисите остават същите.

Тук някъде е вододелът. Да не забравяме, че на следващата година се разгръщат събитията в Прага. А Георги Божинов със сигурност е знаел и помнел евангелското „Който има очи – да гледа. Който има уши – да слуша”.

„Вътрешният му глас” някъде по това време се вкаменява. Учи се как да устои. Оттук-насетне писателят не допуска никакъв компромис със съвестта си на художник. Той трескаво търси достоен излаз в заблатеното литературно пространство. Предлага на изд. „Народна младеж” да напише романизован очерк за бойния път на четатата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в тяхната многотиражна поредица „България в образи”. Чувства сили за това, още повече, че познава до последното камъче и съчка пътеките, по които минават преди един век хайдутите. От издателството го осведомяват, че вездесъщият Слав Караславов вече е произвел и депозирал в издателството ръкопис за Хаджи Димитър. За Георги Божинов остава образът на Караджата. Той се справя блестящо със задачата. Книгата излиза през 1972 г. и беше преиздадена от „Хермес” в края на 2015 г.

С днешна дата историческата повест „Караджата” би могла да се разглежда като генерална репетиция за романа-шедьовър „Калуня-каля” по отношение на изковаването на неповторимия свръхобразен езиков слог, твърде сложната като конструктивно майсторство смяна на гледната точка и съвършено прецизното и заедно с това поетично описание на природата.

Радикалният избор на Георги Божинов предстои. Остават само няколко години.

Нека да припомним накратко обстоятелствата около него.

Георги Божинов дава за публикуване в редакцията на списание „Септември” 50-тина страници пътепис. Както си му е редът по онова време, ръкописът отлежава няколко години. Най-сетне е разписан за печат. Дни преди списанието да тръгне за печатницата Георги Божинов предава на редактора Николай Кирилов още няколко странички и Кирилов ги подпъхва в папчицата. Дали самият Кирилов е чел тези странички, или не ги е чел, това не е уточнено. Пътеписът, озаглавен „Гора зелена, вода студена”, излиза в книжка 3 на сп. „Септември” от 1975 г.

И после избухва скандалът – огромен, нечуван за онова време. Защото в допълнително добавените странички е описана орисията на петима българи, лежали в сталинските лагери в Сибир.

Съветският посланик се свързва с Тодор Живков. Тодор Живков нарежда да се уволни ръководството на списанието начело с Камен Калчев, по това време и зам.-председател на СБП.

Тиражът на списанието е иззет и претопен.

Георги Божинов веднага също е уволнен като кореспондент на „Труд” в Благоевград и 3-4 години остава без  препитание.

Твърдя, че той е направил своя радикален избор, заставащ челно не само срещу литературното, а директно срещу много по-страшното, политическото статукво, вслушан и отстояващ тъкмо „вътрешния си глас”. Рискувал е битието си, неговото и на семейството му, за да опази този глас жив в себе си. И плодът е бил стократен. През лятото на същата тази 1975 г., скрит в малката си колиба в местността Предела, където е имал пчелин, Георги Божинов е започнал да пише „Калуня-каля”. В конформистки план вече е нямал какво да губи. Единственото му предизвикателство са били родните и световните литературни шедьоври, които познавал добре; и вечността. Стоял край огъня и изострял слуха си за моментите, в които тишината – в нас и около нас – става толкова силна, че ни се струва как чуваме тайното тиктакане на световния механизъм.

Външното, задгранично изгнание на Мараи, отвратен от смяната на кафявата с червената чума в любимата му Унгария и от продажността на част от унгарските псевдоинтелектуалци, Божинов е усилил още повече, превръщайки го в акт на истинско отшелничество. На едната страна на везните са отхвърчали високо в небето осигуреният бит и кариерата на вече припознатия като много талантливо перо, макар и доста чепат, творец, но другата страна на везните се приземила в малкия пчелин на Предела, където единствено можело да се чуе онова „тайно тиктакане”.

Или, ако се опитаме да наложим върху живота и творчеството на Шандор Мараи и Георги Божинов схемата на Пиер Бурдийо от „Полета на духа” за литературното поле, ще установим, че и двамата писатели постъпват удивително сходно, напускайки в зенита на творческите си сили културното подполе на широкото, индустриално литературно производство, лишавайки се от икономическия капитал, но съсредоточавайки в житейското си поведение и литературно дело свръхизобилие от културен и символен капитал.

Това е голямата печалба от радикалния избор. Тя, уви, се реализира обикновено след смъртта на автора. Големият печеливш е читателят, който винаги разпознава творбите, родени след радикален избор. Разбира се, това може да отнеме десетилетия. Но винаги се случва. Справка – вторият живот на „Калуня-каля”, най-продаваната книга на българския книжен пазар за 2015 г.

За финал – като илюстрация на казаното и като доказателство – ще публикувам писмото на един 19-годишен българин за романа „Калуня-каля”.

Калуньо

Йордан Терзиев, 19 г.

Студент по право в Хумболтовия университет, Берлин

Като малък не разбирах уестърните. Бяха ми дълги, с недостатъчен диалог, бавно действие, накрая очи срещу очи и зад тях хармоника. Вкъщи обаче тези филми не се изпускаха. От тях ми остана музиката на Мориконе, лицето на Клинт Истууд и обясненията на баща ми (без да ги разбирам) за „уестърновата чистота”: мъжът е мъж и „на думата му може да стъпиш като на ездитен камък”.

Стигнах до „Калуня-каля” чрез портал „Култура” и колонката на Деян Енев. Прочетох я в последната си ваканция като ученик. Четях със „застъпване” на вече прочетеното, за постепенно разкриване и пълноценна наслада. Проверявах всеки турцизъм и архаизъм. Струваше си. В Калуньо разбрах онази „уестърнова чистота”. Бях я търсил несъзнателно и откривал постепенно: от Клинт, през Дюма и Марлоу, Шибил и Рандал Макмърфи. Там, където пътят между нарушената правда и отмъщението е кратък, ятаганът е следствие на обидата, а мъжката решителност не пречи на смирението, съмнението и истинските чувства. Отключена е онази непримирост на справедливата първичност, която се крие в достойния човек. Метежна образност на метежа на въстанието.

Когато говорих на приятелите си за романа, го представях като исторически. Априлското въстание в една картина на детско черепче, разсечено от „горнобродско желязо”, което „не чупи костите, а реже като бръснач”. Бях там. Нощем се събуждах и го виждах в гоблените на баба ми, по петната от по-тъмно дърво на гардероба. Сънувах горящото село, опожарените „каяурски” къщи с празни обори.

Няколко съученици прочетоха книгата. Оцениха я. Приятелката ми я сравни с „Железният светилник”. Права беше. Натурален бит, липса на патос, човешкото пред историческото, иконостасът на Клинче там, крепостта Кале тука. Нравственият камертон звъни ясно – изправен човек в снишено време, а животът като тесто в ръцете му.

 

 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЕвропейски театрални награди 2016: Матс Ек
Следваща статияИстината във фотографията