През 2018 г. се навършват 50 години от появата на книгата „Люти чушки“ с епиграми от Радой Ралин и карикатури на Борис Димовски. Поводът за огромния скандал, който тя предизвиква, е опашката на прасето, нарисувано към една от епиграмите, тя е възприета като имитация на подписа Тодор Живков. Книгата е оценена като „диверсия против ръководството на партията“, тиражът ѝ е иззет от книжарниците и изгорен.
Откъс от непубликуваната литературна анкета с Радой Ралин на Вихрен Чернокожев, който почина през 2018 г. Текстът ни е предоставен от съпругата на литературния историк.
Р. Ралин: Изобщо, почнаха още по-тежки години. Дойде паметната 1968! Стачкуваха и във Франция, и навсякъде… Аз давах и в „Стършел“, и другаде… Дам пет неща – едно отпечатат, дам осем неща – две отпечатат. Изобщо с голяма мъка успявах. Работата ми в издателството минаваше доста конфликтно. От „Стършел“ бяха дали един сатиричен сборник, който аз изцяло преработих, включих нови автори. Направихме го „Будилник“ по името на Ботевия „Будилник“. Стана хубав, но Султанов го спря заради чешките събития.Помолих да ми направи Невена Коканова илюстрациите. Имах от нея подарявани картини. Макар в тях да личеше несръчност, неовладяна форма, пърхаше настроение, точна психологическа обосновка. Спомняш ли си как е нарисувала онова момиче, макар с идеални рамена, но с изхабени устни и очи на 50-годишна жена. Всичко сочеше, че Невена Коканова е един мислещ художник. Иван Давидков не ги хареса, искаше да ги маха. Трябваше дълго и упорито да се боря.
Книжката [„Късни свидетели“] тъкмо беше под печат, ето че ме удариха за „Люти чушки“. В края на 1968 г. През това време с Милчо, с Васил Чертовенски, с други доста говорехме за фолклора. Занимавах се с народните поговорки, издирвах ги. Исках да ги актуализирам.
Тази обработка на фолклора не носи ли рискове?
Защо? Да постигне П. Р. Славейковото съвършенство, както „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“. Най-идеално да бъде като алитерация, като звучене. Да стигне най-стегнатия си вид.
Все пак не се ли губеше автентичността на фолклора?
Не, не се загубваше нищо. Мога да ти дам примери. Някои пословици и поговорки, които са доведени до съвършенство, ги оставях същите, но им давах друго заглавие, което да влезе в спор, да влезе в полемика с техния подтекст. Всички знаят, че „хитрата сврака – с двата крака“ е една насмешка срещу хитреците, които рано или късно попадат в капана. А пък ние го направихме обратно. На Димовски аз не съм му казвал какво да нарисува. И той е човек с ужасно богати идеи. „Хитрата сврака – с двата крака“ – взела две власти, стъпила върху две бюра, не само съвместител, нали! Така то става вече друго.
Рисунката тука помага много категорично.
С това заглавие и с тази рисунка то става нещо съвсем ново! Някои ги направих по-ритмични. Или: „Дето брада заповядва – там народа се не радва“. Това „брада“ го тълкували или като цар, или като поп. Ама римата я нямаше. Аз го направих с рима, като поправих „дето брадва заповядва“. Ясно е, че става дума тук за насилието.
Как възникна тази идея у вас да обновите стари фолклорни традиции?
Исках да разбера откъде са дошли нашите поговорки. Мисля, че не чрез Франция, не чрез Русия, а са дошли чрез Турция. За себе си бях убеден, че в народното творчество, както има народна лирическа песен, народна балада, юнашки епос, така има и епиграма. Епиграмата не е римувана поговорка, защото има римувани поговорки без виц. Те не са епиграма. Но където има критично отношение, подигравка, смях – това е фолклорната епиграма. Исках да покажа, че епиграмата не е нещо, внесено отвънка. Васил Иванов, директор на радиото, писа, че епиграмата получила развитие, несъвместимо с ръста ѝ.
Не се е чак толкова развила. От епиграма до епиграма има разлика.
Е, да. Но искам да кажа, че народната поговорка, народният афоризъм – то е едно, но друго е „Брада сива, глава дива“. То е друго вече, има оценъчен момент.
Скандално известната епиграма „Сит търбух/ за наука глух“ наистина за Живков ли беше, както се говореше?
Тя беше за Тодор Павлов, а те го изкараха, че е за Живков. Но всички бяха народни поговорки. И понеже вече те са били народни поговорки, народът ги знае, вижда тук-там само някоя поправка, той му се радва, както когато чуе в някоя чужда музика нещо национално. Редакторите с мъка, с нежелание ги приемаха. Книжката, която приготвих и занесох на Милтенов, тя цялата беше вече публикувана.
Покрай чешките събития почна и у нас стягане и кого ще ударят – естествено моя милост! Пуснаха книгата в 40000 тираж. След това я изземаха от книжарниците и се стигна до там, че я изгориха.
По чие нареждане стана това?
Доносът беше го направил Анастас Стоянов. Той беше секретар на Съюза. Станал да говори пред Живков, че работата не върви, защото имаме хора, които ни пречат: Блага Димитрова, Христо Ганев, Валери Петров, Емил Манов, Радой Ралин.
Просто трябвало тогава да се удари, за да не станат и тук чешки събития. Иззеха книгата, уволниха ме, а точно есента почваха моите стомашни кръвоизливи.
Целия тираж ли изгориха?
Не, не успяха. Доста хора си бяха взели вече книжката. Едната половина от тиража продадоха, а другата половина по пряко нареждане на Павел Матев изгориха в пещите на комбината. После приятели ми дадоха листчета с обгорени краища, отхвърчали от тягата. Сега да спрем.
Мнозина приятели ми казваха, че голяма част от епиграмите ми се превръщали вече във фолклор. Чували ги и хора, които никога не отварят книга. Какви ли недоизкусурени опити не ми приписваха.
На какво смятате, че се дължи това фолклоризиране?
Сигурно са съвпаднали с настроенията на народа. И поради тяхната краткост и звучност, схванали са ги лесно. Тогава си казах, че трябва сериозно да се задълбоча във фолклора. Прочетох всички пословици и поговорки от нашите „Сборници за народни умотворения“, Славейковите пословици и сборниците „Народно творчество“ на „Български писател“. Забелязах, че някои от поговорките са римувани, вероятно влияние от турските, които почти всички са римувани. Но в „Лика прилика като два стръка иглика“ имаме сравнение, имаме олицетворение, може и метафора да имаме, но сатира няма. (Па може и да има, ако им вложиш сатирична интонация. Например, ако имаш карикатура, двама мошеници.)
Почнах да подбирам поговорките по смисъл още в 1963 г. Ставах рано, ходех да пазарувам. Трябваше да нахраня децата. Ох, ще бъдеш и ти жив и здрав да имаш деца, да видиш как се хранят малки деца от мъж… Плюят, всички стени наоколо бяха ги напръскали, с лъжичката замахват. Отивах до стола, взимах храна. Все така ме бяха запомнили – в тъмнокафяв шлифер, един слаб, да мъкна котелките и мрежите. Вечер, след като ги навечерям, майка ми ги слагаше рано да спят. Към осем и половина те вече са заспали. Тогава изчиствам печката (нямаше още парно), измитам цялата къща. Запалвам печката, то стане вече 10-11 часа. И тогава се занимавах с пословиците и поговорките.
Сменях думи, за да станат по-двусмислени епиграмите. Исках да докажа, че един и същи израз може с друго заглавие да придобие коренно различно съдържание. Петко Тотев още тогава писа статия, която извадиха от сборника и го претопиха.
Става дума за сборника „Фолклор и литература“.
Да, след като извършиха погрома върху „Люти чушки“ и махнаха статията.
В 1968 г. главните усилия на властта бяха да не се предизвикат чешки събития и у нас. Не могат да разберат, че когато съдбоносните събития назреят, никой не може да ги спре. Най-малкото някакви си епиграми и литературни творбици могат да бъдат в състояние да завъртят колелото на историята. Книгата беше предадена на издателството и илюстрирана, готова, още в 1964 г. Все я чаках да излезе.
Защо бе предложена в „Български художник“?
В нея своето участие го считах много по-скромно. Това са народни епиграми. Всичко беше пуснато. Само за една епиграма: „Не е Тодора за пред хора“ не се съгласиха, да не намеквала името на Живков.
Вдигна се голям шум и един ден, без да повикат мен, без да повикат Димовски, в ЦК свикват партийните секретари на всички културни институти, говорят им за тази „груба диверсия“, която сме извършили. Там са съдиите, там са и прокурорите, а нас никой не ни пита. Николай Зидаров, партийният секретар, даже и не попита как стои работата. Това ми беше най-обидно. Като че ли ние сега специално за събитията в Чехословакия сме избързали да я направим. Затуй е пусната и в масов тираж – да създава настроения срещу държавата. Глупости!
На 2 декември 1968 г. ни извикаха в Градския комитет. Явявам се по тяхно искане рано сутринта, в 7 часа. И ми дават да прочета обвиненията. Прибраха ми листа веднага, не ми го оставиха в ръцете, а го заключиха. Оставиха ме сам в стаята, която също заключиха. Минава 8, минава 9. Към девет и половина ме викат. В това време, после разбрах, гледали „Фокус“-ите[1]. Болно ми е сега да си спомням всичките най-гадни обвинения. Приписваха ми епиграми, писани напр. от Иван Коларов: „За няколко дена, тайно и полека/ цените пораснаха с няколко века“. Отговорих, че това ми се приписва! Стана Делчо Чолаков, касапин по нрав, и казва: „Ами, на теб ще ги приписват, я, няма на мен да ги приписват, я!“ Ужасна работа!
Излезе и неподписаната статия на Богомил Райнов в „Литературен фронт“. Тя се препечата и в „Работническо дело“. И в цяла София пуснаха слуха, че съм интерниран. Борис Манов ме заплаши с интерниране.
Не се ли намери тогава човек, който да Ви защити?
Никой. А, на събранието в Съюза[2] се обади Невена Стефанова, благодаря ѝ, стана Радевски и той ме защити. Цял живот ще го помня! Христо Ганев попита Джагаров чел ли е „Люти чушки“ и съвсем го смути, а после направи най-логичната защита. Христо е неповторим, не ти дава дори да му кажеш „Благодаря!”. Аз отговорих така: „Намирам наказанието за жестоко и несправедливо“. Т.е. не го приемам. Обяснявах чисто научно защо съм се занимавал с тези поговорки.
Сашо Геров отправи до ЦК едно писмо. Ще ти дам да го прочетеш. Някои хора бяха пратили писма до ЦК, до „Работническо дело“.
Аз тогава заминах за Хисаря. Тук заварих Челкаш, вече пенсиониран. Посрещна ме много сърдечно: „Душо, страдална, успокой се, зарежи я тази сатира. Виждаш, че в нашето време не може да се прави сатира“. Същото, което и Бешков казваше. Тогава написах стихотворението „Най-после“, което го бях посветил на него. „Искам и аз да стана на себе си добър баща“. След време разбрах, че Хаим Бенадов е пратил писмо до Давид Елазар[3].
Всъщност Димовски наистина ли е използвал подписа на Живков за опашка на прасето?
Един карикатурист, ако иска да осмее коя да е персона, той има други средства. Има хиляди начини, та ще взема да фалшифицира подписи. Хайде сега! Нелеп аргумент, просто търсеха под вола теле, за да ни ударят. Георги Марков разправяше от кафене на кафене за „Люти чушки“[4]. Из цяла София се разпространи, взе колосални размери този слух. Тогава двамата с Димовски пратихме едно писмо до Живков, че всичко това не е вярно. Искахме да ни приеме. Той ни отговори с едно писмо, което ще прочетеш. Щях да забравя одеве да го кажа: писмото беше преди да ме накажат още.
Дойдох в Хисаря да превеждам Пушкин. Казах си, че докато ми тече и тежи наказанието, няма да публикувам нито ред сатира. Но пишех в един бележник каквото ми хрумне – афоризъм, сюжетче и после, като ги обработя вече, ги зачерквам. Тук написах стихотворението за Пилат. Написах доста лирически стихотворения. В това време вървяха из София слухове, че аз съм интерниран. Е, те ме предупредиха много в София да не се мяркам. После научих, че когато случаят се разглеждал в Политбюро и всички били за моето изключване, Живков заявил: „Не, не бива, много е крайна мярката“. Наричаха ме враг, обвиняваха ме в диверсия, шпионаж. В какво ли не ме обвиняваха. Извикаха ме в 7 часа, към обяд те един по един излизат, а мене ме държаха до 5 часа. Бяха свикали целия Градски комитет, трийсет души. Те са всички заедно, но нас с Димовски ни викат поотделно. Всички искаха изключването ми, но накрая Борис Манов каза: „Ние няма да го дадем на враговете“. И ми дадоха последно предупреждение.
Оставиха ли ви да се изкажете?
Накараха ме да се изкажа, но непрекъснато ме апострофираха, че лъжа. Цяла книга може да се напише за тези десет часа. А на Димовски са казали: „Ний макар да го наказваме, той е многодетен и живее в една стая и… ще му дадем квартира“. Разбира се, излъгаха.
Превеждането на Пушкин ми даде едно успокоение. „Я помню чудное мгновение“ Л. Стоянов беше превел „Аз помня онзи миг чудесен“, Джагаров – „Аз помня чуден миг над мене“. Аз го направих „То беше чудно мигновение. „Мигновение“ означава пиетет, обожествяване на обичаната жена. Може всяка друга дума да пропусна, до думата „мигновение“, без нея стихът не може. Всеки преводач предпочита по-кратките думи, за да може да се вложат останалите. Преводът на това стихотворение ми помогна да си изработя някои принципи при превеждането и по-нататък.
Пращаха ми окуражителни писма Далчев, Муратов, който винаги е бил като брат над мен. Ние с него по характер някога не сме се разбирали, заради идейни възгледи сме влизали в противоречие. Но тука той постъпи много човешки. Бай Хаим мълчеше, че е пратил това писмо. В ИСУЛ ме гледа моят лекар д-р Васил Янчев и добре, че ми даде медицинско свидетелство. Без него лагерът ми ставаше сигурен. Това е истината.
Дотам ли щяха да стигнат нещата?
Те бяха стигнали вече. Без медицинско свидетелство на професор Васил Янчев щяха да ме пратят в лагер и аз щях там да си умра. Д-р Янчев почна да ме лекува. Беше много сериозно, навремето искаха да ме оперират, но тогава не се съгласих заради бременността на жена ми.
В Хисаря прекарах декември, януари, февруари. Връщам се през март. Бяха ме уволнили от работа и от фонда ми предложиха по 160 лева на месец. Най-малкото! Аз отказах. Знаех следното нещо: взема ли пари от фонда, ще минавам като техен храненик и няма да ми дават работа дълго. Мина година…
С какво живеехте тогава?
Ами с преводи. „Късни свидетели“ макар и на втора коректура, пак я спряха. Да видиш каква изглеждаше атмосферата: преди да замина, бяха ми препечатали едно от старите войнишки стихотворения „Новата значка“. Не съм го слагал в никоя своя стихосбирка, значи не съм му дал цена. То е било една агитка, един плакат. Тази значка представляваше обикновен хералдически знак отгоре с една петолъчка и пишеше „Първа българска армия“, давана на всеки войник като доказателство за обикновено участие. И това страшно много зарадва войниците. Същото стихотворение, когато го четях из окопите, пред батареите, имаше голям успех. А редакторите не избраха друго по-добро, примерно за онзи войник, който спи и сякаш ще възкръсне, ами взимат това.
Отивам да си получа хонорара, казват няма вписан. А главен редактор на вестника беше Иван Узунов, който ми е бил съученик и секретар на РМС в гимназията. Та той казва: „А, сега ли ние ще го подпомагаме?“. Казвам: „Какво вие ме подпомагате, бе, аз вас подпомагам, защото вие сте го взели, не съм ви го натрапил“. Дадоха ми най-малкия хонорар – 15 лева.
В „Стършел“ даже и не ходех. И Димовски беше уволнен, но него го пратиха във в. „Труд“. Но рядко му даваха да публикува карикатури и той доста мизерно я караше с четирите си деца.
Но бях много доволен, че пред Джагаровия и пред Людмил-Стояновия превод одобриха за многотомното издание на Пушкин моя превод. В такъв момент ти създават упование подобни факти.
От нужда сте превеждали, вдъхновението идва после с работата.
Е, да, от нужда. Във „Всичко ми говори“ имам едно стихотворение „О, не по собствена задача,/ а просто за парчето хляб…“ Това беше за мен много правилно решение. И си спомням за една Нова година писах на Валери[5], който уволнен от работа, започна да превежда Шекспир: „Валери, нали това са най-щастливите ни години?…“
Беше немислимо тогава да изляза със свои работи. Дадох за хумористичната страница на в. „Труд“ няколко Пушкинови епиграми. Ако дам нещо мое, ще кажат слабо е. А преводът е най-сигурното нещо, където качествата могат да проличат. Мирон Иванов ги въртя сума време, прати ми едно доста обидно писмо. От десетте души, които партийното бюро беше накарало да се изкажат против мен, взеха думата 4-5. И Мирон Иванов „разчувствано“ против мен.
Мина една година. Случаят като че ли взе да позатихва. Само никъде не ми пускаха да печатам. Вкъщи си слагам всичко, печатано през годините, в папки. За 1969, 70, 71, 72 и 73 има една-единствена папка. И то – тънка! За пет години! Не липсват и комични случки. Беше 15 декември 1968 в Хисаря, като ходех да ми правят процедури, военните до един сталинисти, ме гледат с големи симпатии, те не обичаха Живков. Идва един полковник и ми казва: „Другарю Ралин, хайде честито! Вие сте реабилитиран!“ Казвам, няма такова нещо. „А, не видяхте ли в. „Поглед“, Вие сте реабилитиран вече.“ Аз вестници не чета, слушам радио, но вестници не чета. Гледам „Поглед“ от край до край – никъде такова нещо няма. Срещам полковника след пет дена пак, казвам няма такова нещо. „А, ами в ребуса не видяхте ли? „Наш сатирик…“ Обясних му, че това не е реабилитация. Сигурно ребусът им е останал от… стар брой, случайно е останал. „А-а, казва, нищо не е случайно. Всичко у нас се преглежда и преценява основно, преди да излезе в печата“. От което можеш да видиш какъв беше тоталитаристичният дух… Идва Цветан Пешев при мен и казва: „Братко, дал съм една кръстословица, сложил съм ти името. Ама, ако редакторката го спре, имам и друго. От „Ралин“ става „Талин“ – балтийска столица“.
Още същия ден, когато ме разследваха, един човек – кой е той, не знам – ми пъхнал обвинителния въпросник в кутията. Страшен, кошмарен документ е това нещо. Карахме вкъщи незапомнено мизерно. Бях си казал, че докато съм безработен, в клуб, в ресторант аз няма да се отбивам. Вместо да изям едни кебапчета, с тези пари ще купя половин килограм месо и ще нахраня цялото си семейство. Поддържах строгост във всичко, за да не се огъна, за да не проплача.
В това време различни хора ми предлагаха пари.
Даже Михаил Арнаудов ви е предлагал пари.
Да, и той, обаче аз отказвах. Взема ли аз от един, ами аз няма да смея една боза да изпия. Това ще ми смачква самочувствието навсякъде, а аз трябва да бъда свободен…
© Росица Чернокожева
[1] За киносатирите „Фокус“: Вихрен Чернокожев, Портал Култура, 22.04.2017.
[2] Съюз на българските писатели.
[3] Давид Елазар, партизанин, след 9 септември – партиен функционер, през 1966 г. завежда отдел „Пропаганда и агитация“ при ЦК на БКП. В докладна записка до Секретариата на ЦК той пише първата унищожителна критика срещу „Люти чушки“.
[4] Този спомен на Георги Марков е в главата „Срещи с Тодор Живков“ от „Задочни репортажи“, в самия ѝ край.
[5] Валери Петров, б.р.
