0
1750

Радой Ралин и сатиричният театър „Стършел“

В. Андреев, в. „Стършел“, бр. 361, 9 януари 1953 г.

Нашият опит за създаване на пръв сатиричен театър остави дълбоки следи. Искахме не само да показваме зрелище, искахме да критикуваме съществуващите порядки. Точно от това се изплашиха догматиците.

Откъс от непубликуваната и подготвяна за печат литературна анкета с Радой Ралин на Вихрен Чернокожев, който почина през 2018 г. Текстът ни е предоставен от съпругата на литературния историк.

Тук си спомням друга история.

Когато бях в Чехословакия, при пътуването ми из различните градове ми подаряваха по един голям албум дългосвирещи плочи с речите на Клемент Готвалд „За дружба със Съветския съюз!”. Трупах ги вкъщи.

Бях си поканил едно момиче, съзря ги: „Откъде ги имаш тези глупости?”. Разказах ѝ. За щастие момичето било продавачка в магазин за грамофонни плочи. Предложи ми да ги смени срещу други плочи: джазова музика, забранена вкъщи тогава, песните на Верих и Восковиц – тогава за пръв път узнах имената им, – двама актьори и поети от „Освободения театър”, който е съществувал от 1929 г. нататък и в чийто художествен съвет са били Фучик, Незвал и други видни техни поети, карикатуристът А. Хофмайстор. Верих и Восковиц са написали много пиеси-ревюта, шоу-пиеси с песни. След немската окупация били силно политически, остри и с много импровизации. Емигранти в САЩ, но през Втората световна война изнасяли концерти в полза на Червената армия. Тези плочи, забранени в Чехословакия, успях да внеса у нас. Не събудих подозрение у политическите митничари. Пусках на Захари често тия плочи и уж ги превеждах, а всъщност импровизирах. Да, каква сатира са правили хората. А ние стъкмявахме агитационни песни за изборите.

Така възникна идеята да направим сатиричен театър. Отидохме в редакцията на „Стършел”. Там беше Борис Априлов или Ахото, както нежно го наричахме. Дошъл от Бургас и живееше доста притеснено, с тъща, жена и две деца, можеше да пише само в редакцията и ходеше там в неделен ден. Споделихме му идеята и заговорихме да основем Сатиричен театър „Стършел”.

Това беше 1952 г., октомври! Тогава към Народния театър съществуваше група артисти „Елате да се смеем”, драматизираха Елин Пелин, Чудомир, Чехови разкази. Обаче те нямаха новото, съвременното, актуалното. Никаква политическа заостреност, каквато ние искахме да създадем.

Споделих тази мисъл със Захари Петров-Харкин и ние да имаме един освободен театър. Двамата спечелихме Ахото! И тръгнахме по мъките. Обърнахме се към тази трупа в Народния театър. Те бяха хора добри професионалисти – Петко Карлуковски, Георги Раданов, Лео Конфорти, Стоянка Мутафова. Поставиха въпроса ребром: „Напишете репертоара, ако го харесаме, ще го играем!”

Чували бяхме за театъра на Райкин, но театър трябва да се види. И аз не бях виждал в Прага нищо. Там вече не играеха такава сатира. Всички, до които се обръщахме, като че си бяха плюли в устата: „Напишете, ние ще го играем”.

Тогава ние тримата отидохме при студентите от ВИТИЗ. Аврам Пинкас доведе Нейчо Попов, Гришата Вачков, Петър Бурунсузов. Те помежду си са знаели кои имат чувство за хумор, а пък и често пъти излизали по разни забави.

Дойдоха те и един неделен ден аз попитах Бенадов (Челкаш го нямаше). Бенадов, стар читалищен деятел, който и сега уреждаше от името на „Стършел” литературно-артистични гостувания по софийските заводи, бързо се съгласи и дойде на първото събрание, което стана един неделен предиобед през месец ноември. Както говореха слуховете после, тези младежи, опирайки се на авторитета, който имаше в. „Стършел”, са вярвали, че театърът като стане, тях няма да ги пращат в провинцията. Направихме събрание, избрахме репертоарна комисия… Обаче, когато докладвах във вторника пред редколегията, всички скочиха срещу мен. И Валери Петров: „Лудньо такъв! Това са глупости!” И Христо Ганев, който скептично клатеше глава: „Бе, как така се прави театър? Това е щат най-напред, голяма машина, трябват много дадености!” Аз обаче развивах тезата, че по-важно е да създадем колектив, а не щат. Така си мислех аз, не забелязвайки още зъбите на култа. Казаха ми да не се занимавам с такива работи.

Бенадов веднага се отдръпна.

Ние обаче решихме работата да си я вършим, пък каквото ще да става. Челкаш не ми пречеше, но и не ни подкрепяше. Ние продължавахме репетициите, макар че нямахме още репертоар.

– Какво се репетираше тогава?

– Ще обясня. Тези младежи от ВИТИЗ до 19 часа имаха лекции. Оттам отиваха във „филиала” (сегашния „Сълза и смях”), който представяше драматизацията на Никола Икономов по Кр. Велков „Село Борово”. Взимаха по 10 лв. тогавашни, един днешен лев. В 22 и 30 като свършат, тогава изтърчаваха до редакцията и всяка вечер до два часа репетираха. Най-трудното беше, когато нямаше, нямаше какво да се репетира…

Тука пак ще се върна съзнателно назад и пак ще разкажа за Велчо Чанков. Той в ученическите години пишеше хубави разкази. Живееше със свой съученик-художник – Георги Куманов. Велчо Чанков завърши заедно с Петър Семерджиев и Атанас Стойков, записа да следва право. Когато започна войната срещу Съветския съюз и се образува партизанската зона в нашия край, той стана на Димитър Димов щабен куриер за окръга. Знаеш ли какво значи да бъдеш куриер на един окръг, който обхващаше Сливенски, Ямболски и Бургаски сегашни окръзи? А неговата любима Тенчето още от гимназиалните години, която у всички ни събуждаше влечение, но ние, както след много години си го признахме, като ремсисти го сподавяхме, беше немислимо, тя имаше дълга на градски куриер. След време, с течение на годините, ние изяснявахме нещата, но аз сега ги сгъстявам.

Още в началото Велчо Чанков го спипват, арестуват го и той в полицията издава немалцина от ятаците. Както и на тях, така и на него искат смъртна присъда. Неговият баща – селянин от с. Мокрен, Еленско. От същото село бил министър-председателят Добри Божилов, който в предишната война е бил ранен. Неговият земляк, Велчовият баща, го пренася до санитарния пункт и така му спасява живота. Между двамата се завързва едно трайно приятелство. И сега той го намира и го моли да помогне на застрашения му син. Поне да не го осъждат на смърт! Велчо не го осъждат на смърт, но останалите смъртни присъди ги изпълняват.

В затвора Велчо го считат като предател.

– Не го приехте в колектива.

– Срещу 9.IX.1944 пускат всички политзатворници. Велчо го нямаше по митингите, успял да се измъкне тихо, знаейки какво го очаква, като е незачитан от другарите си, и да се прибере в село. Внезапно пристига от Бургас мотоциклет с кош и шофьорът му наредил: По заповед на областния директор веднага да се явите в Бургас!

Велчо ни жив, ни умрял, се качва и през цялото време си мисли, че ще му търсят отговорност, ще го разстрелят. Обаче мотоциклетистът го завежда в една къща и там Велчо намира бай Даньо и жена му заедно с Тенчето. Бай Даньо му казва, че той вече е заел поста областен директор, а Велчо ще бъде секретар на областта. Скоро Велчо и Тенчето се ожениха. Кумува им бай Даньо. После бай Даньо го изтеглят в ЦК като завеждащ „Кадри” на партията. Една съвсем ключова позиция в онези години. Идва и Велчо като началник на следствения отдел в КДС.

Ние се виждаме тогава с Дучо, със Скубарев, с Велчо… Срещне ни Тенчето и се оплаква: „Велчо е почнал да пие ракия, напива се, бие ме… Ама да не смеете да му кажете!” Търсехме начин да разберем дали наистина пие. Тя се оплакваше, че той я биел, но не ни споменаваше, че тя не скъсва връзката си с човека, покровител от партизанско време. В същото време на нас пък Велчо ни казва, че му дали да разглежда процеса на Трайчо Костов. Той вижда от всичко, че Трайчо Костов е невинен. Споделяше пред мен и пред Дучо, че Трайчо Костов е невинен. Дучо му се кара: „Ами няма само на нас да разправяш, защото ние не можем нищо да направим, ами ще искаш среща с Коларов, с Червенков и ще им кажеш истината”.

Той поискал среща. Първо го приема Коларов и му заявил: „Я се погледни, бе, хлапак такъв! Съветското контраразузнаване с цялата си досегашна практика не може да сбърка! Ще ми разправяте, че бил невинен! Некадърник такъв!” И го изпъжда.

Дойде съкрушен при нас. Вече се беше отказал да иска среща с Червенков. Но Червенков го приема: „Знам за какво ме търсиш. Трайчо Костов е агент на английското разузнаване и всеки, който става адвокат на Трайчо Костов, също е агент на английското разузнаване”.

Тогава Велчо Чанков почва той сам да изтезава Трайчо Костов. Превръща се на звяр, но за това на нас нищо не ни казва. Велчо Чанков, когато е бил процесът (говореше се след това, аз не съм сигурен, нито пък той ни го е признавал), е бил при обесването. Трайчо Костов бил толкова отслабнал и хъркал страшно при бесенето… Велчо, уж да го облекчи при това хъркане, увиснал на него и така ускорил кончината.

– Кой разказваше това?

– Говореше се между нашите приятели. Дали е верно, аз не знам. По време не бесенето аз бях в Чехия, нищо не знам. Пращам на Велчо картички, той ми праща. Когато се върнах и работех в „Стършел”, той вече работеше във в. „Кооперативно земеделие”, заместник-главен редактор. След като го изконсумираха в КДС, вече им стана неудобен, пратиха го на тоя пост.

Утешавахме го: „Всяко зло за добро, ще почнеш пак да пишеш”. Даде за „Стършел” някои фейлетони, всички излязоха. Дучо, вече завършил в Съветския съюз кинорежисура, търсеше сценарий, накара Велчо да му напише и Велчо се зае да пише сценария „Командирът на отряда”. Аз съм му помагал и със ситуации, и с диалог, и с всичко…

Разказвам този случай (пак ще се върна на него) да видиш, че за процеса срещу Трайчо Костов ние сме си говорили. И колкото и да е парадоксално, едни от антидогматичните ми настроения ги е насаждал и Велчо Чанков. Още преди да замина за Чехия. Затуй се върнах на този случай.

– След като вече не работеше в КДС, споменаваше ли за процеса?

– Не! Ще кажа след туй защо ни се скъса приятелството. Едновременно си поддържах приятелство с Атанас Стойков. Неочаквано беше станал главен редактор на „Работническо дело”. Съвпадна с дните, когато движехме нещата за Стършеловия театър. Драматизирахме немски фейлетон, печатан в „Стършел”, и Нейчо Попов го разработи фантастично. Сюжетът показваше един голям бюрократ, зает с много телефони и говори едновременно на пет. Влиза негов посетител, изчаква го да довърши, но всеки момент звъни нов телефон. И най-после влезлият, за да предизвика шефа да му обърне внимание, се свързва по телефона от бюрото му и говорят двамата  – в телефонна връзка от една и съща стая. Получи се много ефектен номер.

Преработвахме и стари наши фейлетони. Взехме един фейлетон за снабдителя, който пълни с всякакви безполезни стоки склада, за да запасява. Увлечен, купува 50000 календара. Нека за десет години да има.

Една вечер вече репетициите доскучаха… Намирахме се пред скарване, защото и ние не можехме да им дадем опит! Делото ще рухне, нервите едва стигат. Събирахме от колеги-поети по десет лева. Захари Петров, когото изкарваха криминален тип, всичко отчиташе до стотинка, нарязваше сандвичи, сваряваше кренвиршите, поднасяше чай. Страшна грижа полагахме към тез младежи. Но тази вечер нищо не помагаше.

Тогава позвъних на Константин Кисимов: „Няколко души от „Стършел” сме се събрали да направим един сатиричен театър…”. „Сатиричен ли? Ами че то много хубаво, бе! Ако знаеше др. Димитров, лично щеше да ви поздрави”. Взе да изказва своите благословии, но когато го помолихме да дойде и ни види, извини се, че е болен от грип. След десет-петнайсет дни, когато колективът вече нямаше да съществува, моята надежда рухна изцяло. Но не се минаха и десет минути, вънка се звъни продължително. Отваряме, с три шала увит самият Константин Кисимов.

„Я, покажете сега, момчета! Хайде, че аз нямам много време, болен съм, пък утре имам представление”. Видя единия номер и взе веднага да показва как да се направи. В другия номер със снабдителя и двете роли, изпълнявани от Досю Досев и Григор Вачков, игра едновременно.

Обнадеждихме се вече, тогава обеща, че ще ни помага всяка вечер и заедно написахме едно писмо до Челкаш в Хисаря. „Обещавам да стоя при момчетата…”

Вечер канехме Илия Бешков, който страдаше страшно от самота. Тука започна приятелството ни. Той не пропускаше вечер. Гостуваха ни композиторите Панайот Пипков и Георги Димитров. Поканих и Атанас Стойков и той не отказа да дойде. Като се чу, че главният редактор на „Дело” ни е посетил, о-о-о, то беше голяма работа. Вече и Челкаш, и Валери си измениха отношението. На Незнакомов репетирахме стария фейлетон „Къщен лъв”, привлякохме и неговата съпруга Люба Алексиева от същия клас на Нейчо Попов.

Захари Петров и Борис Априлов се заловиха с големия скеч „Мисия в Европа” за спешните усилия на Риджуей, министър на САЩ в Италия, Франция, Германия и Турция.

Вече поналучкахме стила на театъра.

Авторите написваха идеята си, обсъждаше се от артистите, оставяхме ги да импровизират и се получаваше нещо много приятно.

Някой от слушателите подхвърляше виц или каламбур, ако се възприеме, веднага се вмъкваше.

Беше привлечен и най-младият първокурсник на ВИТИЗ Ицко Финци. Неговият блестящ талант беше най-напред забелязан и оценен от Илия Бешков, който при затворения Руски клуб или кръчмата, където е бил, веднага се явяваше като благороден дух-закрилник.

Ицко взе немалката роля – лакея на Риджуей.

Бешков така се увлече в скеча, че го режисираше неуморно, изпъстряйки забележките си ту с бликнали в момента афоризми, ту с благ или сардонически смях.

По инерция Ицко Финци третираше лакея като нашенски или балкански слуга.

– Запомни, Ицко, ти не си в Ориента, а си в Америка. Ти не си жалък гавазин, а си вечният лакей. Той е временният бос – утре, като го изхабят, ще го изметат господарите. Ти, лакеят, можеш без него, той без тебе не може. Играй сериозно, отмерено, ценейки всяка своя секунда срещу парите, които ти се плащат”.

Бешков не се появяваше вече в никое издание и се изявяваше като атински мъдрец по кръчмите. Режисурата страшно го увлече. На всеки актьор казваше нещо относно техниката на говора, пластиката в движението, концептивни, плодоносни открития, които слагаха началото на една нова школа. Ако Кисимов хвърли усилия върху остротата на образа, то пък Бешков даваше нова насока на сатиричната острота, даде философско осмисляне на артистичните стремежи. Бяхме готови да направим пробна репетиция във ВИТИЗ, който заемаше същото помещение на сегашната Художествена гимназия.

Освен редколегията на „Стършел” се отзоваха всички поканени гости: Атанас Стойков, доскоро репресираният Владимир Топенчаров, чиято сестра бе съпруга на ликвидирания Трайчо Костов, режисьорът и преподавател във ВИТИЗ Стефан Сърчаджиев, Илия Бешков, Константин Кисимов, композиторите Любомир Пипков и Георги Димитров.

Челкаш много ценеше Владимир Топенчаров, защото в 1946 година като главен редактор на „Отечествен фронт” е дал хартия, за да започне излизането на в. „Стършел”, винаги му е помагал в тежките моменти.

– Какво представихте тогава?

– Отделни парчета от „Мисия в Европа”, няколкото готови миниатюри.

„Инициаторите” стояхме не на себе си в очакване дали всичко ще отиде по дяволите. При всички други пиеси успехът личеше най-накрая. А хуморът и сатирата не предизвикат ли още в първите минути смях, заразителен смях, съмнението започва, самообладанието свършва.

А нашите колеги и „неприятели” не можаха да се сдържат, първият смях се понесе и подхвана и до последната реплика акомпанираше играта на артистите.

Валери това му дай, да се запали само. Иначе е постоянно колеблив спрямо всеки свой стих, непрекъснато търси нови варианти, все се съмнява дали се е домогнал до съвършенството. Той и Христо Ганев седнаха и представиха знаменити поетични текстове за интермедии към „Мисия в Европа”.

Стефан Гечев, репресиран дипломат, а сега отговарящ за документацията и библиотеката, ни представи едноактната пиеска „Композиторът”, Незнакомов, Челкаш, Хр. Ганев и Валери като колектив написаха четири-пет много свежи миниатюри.

И аз участвах с две пародии, Сърчаджиев пое общото художествено ръководство на постановката.

– А музиката кой написа?

– Да, спектакълът бе немислим без музика и пак енергичният Захари ни доведе своя съученик Емил Георгиев, студент в консерваторията и работещ като репетитор в Ансамбъла на Народната милиция. Той от своя страна привлече своя колега Атанас Бояджиев.

Така започна оживена подготовка. Отпусна и хонорари Челкаш, а тримата служители в администрацията и шофьорът Гошо се въвлякоха в работата, според възможностите си.

На репетициите почнаха да идват семействата на редакторите, както и общи приятели.

Първите композиции на „Риджуей в дома си има”, „Това е мостът на въздишките”, „Ту ва тре биен”, „Елховий лес” и „Яде порът къшей хляб” веднага се наизустиха и нашите деца дори от предучилищна възраст ги запяха.

Тогава в Народния театър сечаха цели борове за горски сцени, та да изглежда на истински лес, и цялото ни изкуство тънеше в натурализъм.

Режисьорът Стефан Сърчаджиев бил в Париж. Темпераментен и модерен, той имаше склонност към вариететното. Докато Кисимов внесе психологическата заостреност, житейската реалност, жизненост, докато Бешков одухотвори, даде философски концептуалната сатирична острота, Сърчаджиев – вариететното, веселото, което да люлее публиката в смях и настроение. Той беше ярко талантлив режисьор със страшни инвенции.

Оставаше да се започне декорът. Предоставихме го на карикатуристите. Но те останаха само изпълнители, защото пак Бешков даде всичките идеи и ги щрихова върху картони. Те бяха така окончателни, че никой не можеше да възрази.

За американската сцена редакционните карикатуристи бяха нарисували огромен прозорец и зад него небостъргач. Бешков възрази: небостъргачите ги има вече и в Париж, и в Бон, и в Москва, и в Бразилия. Това не изненадва вече. Декорът трябва да се състои в макетна огромна каса, отстрани ще щръкнат като комини небостъргачи, по-ниски от касата, а банкерите да изглеждат като джуджета. Всичко алегорично. За Франция предлагаше будоар или писоар. Тогава кабинетите се сменяха през ден.

– Как Бешков създаваше тези декори?

– С думи ги разправяше. За Италия: „Ще вземете от склада на Народния театър статуята на Венера Милоска и върху генитала ѝ ще закачите с гвоздеи „Пийте кока кола!”. За Германия – един рицар просто изправен и едно перо. За Турция – един бордей.

Работата вървеше плавно и организирано, всичко вещаеше един сигурен успех и тъкмо тогава Незнакомов, със своя офицерски нрав, почна да се меси всекиму и да му дава команди. Влязохме в сериозен конфликт, който предизвика едно събрание, траещо до сутринта. Поставих въпроса: „Или ти, или аз!” Време за сантиментализъм нямаше и аз не му допуснах да разстройва започнатото и още недовършено дело.

Естествено, по това време насажданата отгоре сладникава съветска песен с виенски оперетен привкус беше неподходяща за нашия театър с нови задачи. Емил Георгиев защити достойно куража си на джазов талант. Намери – а те доскоро бяха затворени по лагерите – бившия шеф на „Джаз Овчаров”, Сашо Сладура – един чудесен цигулар. Когато ги извикахме, предупреждават: „Чакайте, недейте, ние сме хора компрометирани, знаете къде сме били”. Но ние сложихме имената им на програмите заедно с артистите. След всяка репетиция спектакълът зрееше все по-хубав и все по-хубав и всички се запалваха около него.

В това време Атанас Стойков от главен редактор на „Дело” го изпратиха в Сливен за заместник-завеждащ „Агитация и пропаганда” на Градския комитет. Заради едно зачеркнато ръкопляскане в реч на Червенков! Такова главоломно сваляне не беше ставало! Аз все пак не скъсах с него приятелството си. Пращах му писма, списания, книги. А много от бившите му приятели веднага го изоставиха и злословиха около името му.

Трябва да кажа, при образуването на Стършеловия театър ние знаехме, че на нас ще ни трябва и обществена опора. Помолих моя съгражданин Богомил Стоилов, студент по театроведство, да напише една статийка: „Крайно време е и у нас да се направи сатиричен театър като този в Ленинград”. Щом излезе тази бележка, и се появи в „Труд”, взимайки цитат от нея: „Крайно време е…”, Пиндарев нарисувал такава карикатура: Бюрократът чете в. „Труд” и е в паника: „Оле, искат да ми отворят втори фронт”.

Пиндарев, в. „Стършел“, бр. 361, 9 януари 1953 г.

На една от първите репетиции поканихме Емил Манов. Приятел на Валери, той страшно хареса скеча и като зам.-министър на културата, който отговаряше за художествената самодейност, обеща да помогне. В същото време Рубен Аврамов – тогавашният председател на Комитета – беше викал ректора на ВИТИЗ проф. Любомир Тенев да го строява. Така или иначе, Р. Аврамов страшно ехидно се беше настроил срещу нашия театър. Пък и Емил Манов със своята самостоятелност го беше разлютил.

– Бешков продължи ли да следи работата ви?

– През цялото време, макар че беше иначе обиден от „Стършел”, в който през 1948 г. Никола Мирчев нарисува гаври срещу Бешков. Той сега се запали. Макар че казваше: „А бе, момчета, не виждате ли, че сатиричен театър не може да стане, не може да стане, бе! Нашето време не иска, не търпи сатира”. Но когато видя последната главна репетиция, призна: „Момчета, наистина вие ме опровергахте”.

Премиерата на спектакъла беше насрочена за март месец, за 6 март. Отложи се с три дена, защото Сталин умря, следваше траур.

Трябваше да се напише марш на спектакъла и Валери ми предложи да го напишем двамата. Свити зад едно бюро за пет минути го изготвихме, не забави музиката и Атанас Бояджиев.

Кой там твърди, че в наште среди
хуморът бил се привършил.
С първа пиеса
свойта завеса
вдига театърът „Стършел”.
Кой си ти там печален и сам?
Чуваш ли нашата песен…

…………….

Здраво жилаем, другари от всички страни.
Здраво жилаем, тъй както си знаем.

Публиката, натъпкала театъра на младежта, бе шокирана от артистите: Галина Ненова, Люба Алексиева, Жени Филипова и Жана Стоянович. Последната беше момиче с невероятна усмивка, която красеше София.

Още неосъзнала джазовата мелодия, последва втора, след нея се разлюля ритъмът на първата интермедия и призова: „Янки Дудъл” и „Риджуей в дома си има карта на света любима”.

Затова, затова,
че по нея днеска той
със моливче броди,
че по нея утре бой
готви се да води.
Бой да води…

Вълнува се о кей, окейана.
Върви за среща Риджуей с Мариана.
Върви, върви, върви, върви,
ала не му върви, не му върви, не му върви.
Не му върви със пакта, пакта, пак тъпак.
Таз грешка, май че лош е знак.

Втората интермедия бе по джазирания шансон „Мадам де ла Маркиз”.

След това италианската песен, тя беше най-хубава. Пееше ги актьорът от Младежкия театър Иван Тонев:

Това е моста на въздишките,
той рядкост е неповторима.
Таквиз мостове, както виждате,
във всеки град сега ги има.
Вижте надясно и вижте наляво,
и вижте надире, и вижте направо

Рефрен:
И вижте надолу, и вижте нагоре –
вие сте в Италия, сеньори!

Това Везувий е над залива.
Не пуши той, не пуща пари.
И той не иска да запали от
американските цигари.

Рефрен:
Помпей е от читанките –
историята е позната.
А този град разбиха янките,
донасяйки ни свободата.

Премиерата беше посрещната с необикновен интерес. Същата седмица „Литературен фронт” излезе със статия от Веселин Андреев, тогава негов главен редактор, отдъхнахме си!… След това писаха Боян Дановски, Никола Ланков, други… Обади се Христо Радевски да поздрави Челкаш. Всички даваха най-възторжени отзиви. Бяха доволни и артистите, и оркестрантите – вече имахме приходи, плащахме им неделен ден. Правехме по три представления дневно. Артистите лудееха, импровизираха постоянно нови свои реплики. Публиката умираше да се смее. Какво нещо – вече се впрегнаха всеки да помага, всеки да прави нещо. Особено беше трогнат Евгени Коцев, брат на Челкаш. Играл е навремето в „Опитния театър”, а след девети всички негови колеги израснали – Ф. Филипов, Гриша Островски, Моис Бениеш – а той най-ниска категория в Младежкия театър… Този човек се беше пропил и му даваха най-малките роли. При нас той направи един монолог, който Челкаш специално му го написа. Публиката беснееше, сякаш се намираше в друга свободна страна!

Канехме на всяко представление да дойде Червенков, но той не дойде. Но спектакъла го гледаха министри, членове на Политбюро, харесваха го всички.

Театърът имаше такъв голям успех, че нас ни извика зам.-министърът на културата Славчо Васев на едно заседание, където обеща, че театърът ще стане държавен! Предложих за спомен да направим един протокол. Протокола го изготвих аз, подписаха го всичките. Въпреки това отгоре нас пак ни удариха. Смениха и Славчо Васев.

Вместо да дойде Червенков, извикаха нас в Политбюро.

– Кого извикаха?

– Цялата редколегия на „Стършел”. Ние отидохме с настроение, че ще браним театъра, защото не сме направили нищо лошо. В същото време стои там, чака да бъде повикан и ехидно ни се усмихва с изкуствените си зъби Рубен Аврамов. А преди него, гледаме, министърът на народната отбрана генерал Иванчевски стои на тръни. Челкаш каза: „Щом той стои на тръни, а ние се кикотим тука, не е на хубаво”.

Извикаха ни. Червенков го нямаше. Енчо Стайков стоеше вътре и беше главната фигура в „Заговора”. Събранието ръководеше Георги Чанков. Почна Рубен Аврамов да хули спектакъла. Не било задача на вестника да прави свой театър. За тая цел имало КНИК. Валери направи едно доста плачливо верноподаническо изказване, изтърва работата… Нахвърлиха се още по-силно върху нас. Енчо Стайков заяви, че е минало времето на самодейните колективи. Сега си има държава, наша, социалистическа… Станах и аз да възразя нещо и в това време Георги Чанков извика: „Марш!” Излизаме вече и аз казах: „И все пак, рано или късно, Сатиричен театър ще стане дело, ще се осъществи”. „А бе, гледай, ние ги пъдим, а те така говорят!” Чанков беше един доста невъзпитан човек. По-късно, ще стане дума, как му го върнах на едно събрание в 1965 г.

Кольо Мирчев, който беше с нас, уплашено предложи: „Да вземем да си направим една самокритика”. Всички смятахме, че след това изпъждане нас ни чака арестуване. И – лагер! Възразих: „Като искате да правите самокритика, ще я направите поименно, а не за сметка на цялата редколегия. Аз не съм съгласен, смятам, че ние нищо лошо, нищо антипартийно не сме направили”.

Такива бяхме тогава. Смятахме, че Червенков, ако научи, той – справедливият, той – мъдрият, ще разреши всичко. Нали се обръщаше към цял народ: „Критикувайте смело и безпощадно!” Просто другите около него са го подвели. Такава беше силна вярата ни.

В това време артистите играеха спектакъла в Профсъюзния дом „Георги Димитров” и ме чакаха да кажа какво е решението. Казах им:

„Другари, това беше последното представление”.

След което в една близка кръчма всички се изпонапиха. Театърът престана да дава свои спектакли, но в цяла София се чуваше за него. До такава степен се говореше за този театър, че от различни заводи пращаха писма: „Моля да дойдат ваши артисти. Пратете ни репертоара на вашия театър”. А в това време Нейчо Попов, който тогава се изяви като ярък талант, и други тръгнаха из провинцията да дават същите пиески. Взеха ги и някои самодейни групи и така у нас се създаде естрадно-сатиричната дейност.

Нашият опит за създаване на пръв сатиричен театър остави дълбоки следи. Проф. Любомир Тенев каза: „Това е една малка, но златна страница в историята на българския театър”. Ние искахме не само да показваме зрелище, ние искахме да критикуваме съществуващите порядки. Точно от това се изплашиха догматиците.

За пръв път тука почувствах обида от нашата власт. Как може, вместо да ни се радват, да ни наградят, да ни посочат за пример… Ами половината програма се състоеше от външни теми. По-късно и аз имах вече други възгледи за сатирата…

– Какви?

– Сега считам, че сатирата трябва да бъде като свободата – дело на самите народи. Не е етично ти да критикуваш друг народ, преди да си изправил и решил своите конфликти вътре, своята кухня и своя двор да си изчистил. Та, както и да е, този сатиричен театър ми отвори очите за много неща. И аз видях, че има нещо гнило, ами гнилото го носи върхушката.

© Росица Чернокожева

Още по темата:
Вихрен Чернокожев, Радой Ралин за „Люти чушки”