0
2977

Раждането
на Сеяча

Откакто съм колумнист в Портал Култура, всяка година около Рождество Христово пиша текст на тази тема. Старая се да не се повтарям. В това старание откривам колко неизчерпаема е темата.

Всяка година ние празнуваме този празник. Възпоменаваме събитията, случили се преди две хилядолетия. Песнопенията в храмовете са едни и същи. Празничните украси са почти едни и същи. Ала в радостното изживяване на празника ние не усещаме тази еднаквост, защото когато се вглъбим в събитията, ние пронизваме времето и ставаме техни съвременници. Или по точно Христос става наш съвременник, Христос отново и отново се ражда тук и сега. Този е смисълът на апостолските думи, че „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“.

Същият Го видяха пророците, предсказали Неговото раждане на земята преди хилядолетия. Не съществува феномен, подобен на библейските пророчества в никое друго общество, в никоя друга религия, никъде в историята – десетки пророци да са изрекли стотици пророчества, насочени към една личност. Тези пророчества са изричани и записвани едно след друго в течение на столетия и като пиксели рисуват, изграждат образа на обещания и очакван Месия. „И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си между хилядите Иудини? от тебе ще Ми излезе Оня, Който трябва да бъде Владика в Израиля и Чийто произход е от крайвреме, от вечни дни. Затова Той ще ги остави до време, докле роди оная, която има да роди“ – написал е пророк Михей осем века по-рано и всички са се доверявали на неговото пророчество. Когато дошли мъдреците от Изток да се поклонят на родилия се Цар Юдейски, те отишли най-напред при цар Ирод да попитат за точното място, а Ирод повикал първосвещениците, които цитирали именно това пророчество и напътили мъдреците към Витлеем. Древните пророчества свидетелстват и днес, те ни изумяват с яснотата, с която са описани събитията, които има да се случат векове по-късно. Когато ние днес, още двайсет века по-късно ги четем, предизвикват в нас същия трепет. Същите пророчества водят и нас да се поклоним пред Младенеца, положен в ясли.

И така запътили се към Рождественските ясли, в навечерието на Рождество, ние чуваме една притча на Христос, в която Той оприличава царството Божие на синапово зърно. Така започват великите събития в историята – като едно малко зрънце, от което пониква голямо дърво. Така нараства царството Божие и в нашите души, наистина започва като малко зрънце, от което пораства голямо дърво, в чиято сянка душите ни намират прохлада и мир.

Преди години ме помолиха да напиша коледен разказ за едно списание. Отначало се смутих и не приех веднага, отговорих, че ще помисля. Замислих се, седнах да пиша. За празника изпратих разказа. Но темата ме завладя, започнах де чета, да търся литература, да събирам зрънце по зрънце и да разширявам разказа. Интересът ми се засилваше и задълбочаваше от ден на ден, в продължение на месеци, и така се появи повестта „Първият рожден ден“. Стараех се да пиша максимално точно по евангелските разкази, по пророчествата, по свещеното предание и повествованието нарастваше точно както пораства малкото синапово зърно.

Като препрочитах наскоро една книга на отец Александър Шмеман, една много точна мисъл фиксира вниманието ми: „Ако днес за толкова много хора богослужението на Църквата е престанало да бъде най-дълбоката потребност и радост на техния живот, причината е, че те са забравили или никога не са знаели основното литургично правило на подготовката и изпълнението. Те не чувстват изпълнението, защото пренебрегват подготовката, а пренебрегват подготовката, защото не се стремят към изпълнение. Тогава наистина богослужението изглежда като нелепо възкресяване на архаични форми, които трябва да се „съживят“ с някой концерт или с изкуствена и безвкусна тържественост“. Ето го цялото описание на днешната „празничност“ с нейните базари и фойерверки, ето го цялото обяснение за днешната нелепа безвкусица, суета и скука. Няма го синаповото зърно, няма какво да порасне, защото нищо не е посято. Повечето хора очакват някой да ги забавлява, те само да си платят входния билет, а друг да се погрижи да си прекарат приятно и весело. Подготовката не е само литургично правило. То е валидно във всяка една област на живота – разбираш и възприемаш толкова, колкото си подготвен. За да покълне и порасне синаповото зърно е необходима грижа.

Когато го няма синаповото зърно, няма го и царството Божие, няма я радостта, няма го смисълът. Христос говори за синапово зърно, за да ни покаже колко малко е нужно, колко малко се иска от нас – малко желание, малко старание, малко усилие.

В навечерието на празника в предаването „Вяра и общество“ гледах трогателния репортаж „Бездомният Бог и бездомниците с Бог“. Бездомниците от приюта говореха като богослови, защото говореха с жива вяра, говореха с топлота, със смирение и кротост, с любов, говореха просто и покъртително. Без да изричат и най-малко обвинение, думите им бяха обвинение към нас. Те бяха точно толкова бездомни, колкото е бил Синът Човечески, Който няма де глава да подслони.

Синът Божи се роди на земята като Син Човечески, за да посее в нашите души онова малко синапово семенце. Той го посява когато разтворим Евангелието и прочетем думите Му, когато прочетем някое древно пророчество и видим колко удивително то се е сбъднало, когато застанем на колене да се помолим за някого, който се нуждае от нашата молитва и също, когато гледаме и слушаме тези трогателни бездомници и в техните лица разпознаваме лицето на Христос.

Всичко, което ни говори Христос, се отнася за всеки от нас лично. Той не е казал нито една ненужна дума. В Евангелието няма нищо неконкретно, отвлечено, нереално и неактуално. Всяка дума там е синапово зърно, което може да бъде посято, но може да бъде и изхвърлено или стъпкано.

Новините ни информират какво става във всеки момент на всяка точка на земята. Новинарският поток тече неспирно като пълноводна река, която не се събира в коритото си. Съзнанието ни е задръстено от катастрофи, катаклизми, измами, разстрели, бомбардировки, заседания, пресконференции, избори, оставки, стачки, протести, арести, атентати… Това ни предлага светът. Това върши светът. Онези бездомници нямат време да гледат телевизия. Те гледат да не разплискат супата в пластмасовата си кофичка. И носят в сърцето си Христос. И ни говорят за Него. Те са мъдреците, които са Го намерили и ни казват, че всеки, който Го търси, ще го намери.

Трябва ли да станем бездомници, за да се роди в сърцата ни бездомният Иисус? Толкова ли е враждебен светът на Иисус, че не Му дава подслон и днес, както тогава, когато беше положен в ясли? Някои обвиняват именно Христос за световното зло. А Христос говори за едно малко синапово зърно и казва, че от него започва всичко…

Всяка година празнуваме Рождество Христово, макар че „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“. Всяка година Христос се ражда отново, защото Неговото раждане не е само историческо събитие. Христос е център на толкова много пророчества, защото е центърът на света. Сбъдването на пророчествата Го прави център на нашия живот.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияРождество и „историческите“ събития
Следваща статияУчителите на художниците