1
4592

Раждането на ядрата и перифериите на Европа

Интересно е да се проследи как историята на стара Европа постепенно е структурирала нашия континент по начин, чиито следи остават видими в културно-политическия му пейзаж и до днес.

Всъщност в хилядолетната си история средновековна Европа постепенно оформя две политико-културни ядра – в дълбоката си основа и в изначалието си ядра на единната римо-християнска цивилизация, които още от времето на възникването си започват да се раздалечават едно от друго, за да породят в края на краищата онова, на което сме свидетели в най-ново време.

Едното, сигурно по-щастливото в исторически план, е това, което се оформя в западния край на този континент вече през IX в. и до голяма степен съвпада с териториите на онова образувание, което се нарича „Империя на Каролингите“. Тук именно, в края на късната Античност и докъм 800 г. се изгражда една цялост с: политическо единство, създадено преди всичко от франките (прадедите на днешните французи), но в което са включени и германските народи на изток от Рейн (а от средата на XI в. и скандинавските германци), но също и с религиозно единство – тъй като тази голяма политическа формация е центрирана духовно и църковно-юридически около катедрата в Рим. Поради последната причина и Италия следва да бъде включена в това ядро. Това е политическо единство (но не „държава“) на франките (французите), германците и италианците, което е също и църковно, доминирано, направлявано, одухотворявано от катедрата на папата с нейната специфична – и все по-отдалечаваща се от източната – еклезиология – т.е. ядрото на католическата европейска цивилизация. Общата юрисдикционна подчиненост на всички тези народи от „Карловото наследство” на римския епископ ги свързва в единството на „ядрото” на католицизма и същевременно позволява духовно-политическата „монархия” на папата над тях.

Около това ядро се формират две негови периферии. Едната – на юг от това ядро, включва християнските (католическите) народности от Иберийския полуостров, който за дълги векове е отнет от Christianitas, встрани е от магистралното развитие на европейската западна цивилизация поради овладяността на значителна част от него от арабите. Всъщност европейската история представлява в този край бавното и мъчително отвоюване на полуострова за християнския, католическия свят от няколко народа, които собствено и израстват в  него (за да се обединят по-късно в кралство Испания). Попътна помощ те получават и от по-силните си съседи на север от Пиринеите. Това са дългите векове на т.нар. Реконкиста.

Това, казвам, е едната, южната периферия на западното ядро в средновековна Европа. В същата тази периферия по мое убеждение следва да се включи и южната половина от Италия с остров Сицилия. Трябва да ги включим, въпреки че сме свикнали в най-ново време да възприемаме Италия като единно културно-политическо цяло – нещо, което обаче много дълги векове не е било така. Така например Сицилия за некратко време също е под властта на арабския завоевател и пребивава в единна цялост много по-скоро със света, обединяващ Близкия изток и южните, африканските брегове на Средиземно море. От друга страна, южна Италия (за разлика от северна и централна) достатъчно късно се включва в света, доминиран от западните средновековни сили – от Франция и Германия, от приемниците на Карловата империя. Тя въобще е най-многократно завоюваната и преминавалата от едни в други ръце територия на Апенините и Европа. Далеч след като каролингското „ядро” на Западна Европа е оформено (и в него е включена северната част на Италия с Рим), южните Апенини, Беневент и Калабрия са византийски. Тези части от Италия са управлявани от наместници, изпращани от Костантинопол, и имат силен елино-ориенталски привкус в културата и манталитета си до средата на Средните векове. След туй, последното преселване на норманите (наследниците на скандинавските викинги) – вече уседнали на френския бряг окончателно изтласква Византия и арабите и започва да свързва (чрез сродяването си с Хохенщауфенската немска династия) южна Италия с ядрото на западноевропейския свят едва към XII – XIII в. С други думи, южна Италия е по-скоро на южната периферия на западния католически свят и има история, близка и сходна (а след това и политически свързана) с испанската, и в този смисъл силно се различава от средна и северна Италия, които отчетливо принадлежат към света на културно-политическото образувание на Каролингите, оглавявано в религиозно отношение от Рим.

Другата периферия на западноевропейското ядро на средновековната цивилизация е на изток-североизток от парадигматичното образувание на Каролингите. Това са най-източните германци и в най-голяма степен западните славяни и прибалтийските народности. При създаването на каролингското ядро тяхната земя е територия на завоюване и мисионерство (а сетне и на специфична колонизация), които се осъществяват сравнително рано. Ето защо тази периферия е много по-успешно интегрирана към западната цивилизация и все пак е нещо, което се преживява като придатък към ядрото. Тук имаме една съвкупност от кралства (Полша, Великоморавия и частично наследилата я Чехия), които поради натиска на франко-германците от запад се принуждават да приемат християнството по римски, католически образец, но това става някак насила и „отгоре” и до голяма степен, трябва да го кажем, под натиска на германските мисионери. За да запазят своята относителна самостоятелност и етническото своеобразие на своите владения (огромна част от градовете в тях са създавани от германски колонисти), полският и особено чешкият крал налагат християнската култура в нейната вече изработена германска форма. Унгарските крале пък – Стефан и Гейза – налагат католицизма на своя дошъл от Степта народ след известно двоумение между него и византийското православие. Последната измежду тези периферни земи на западния свят – Литовското княжество (най-дълго запазило езичеството), приема християнството, като се осъществява династически брак между литовския княз Ягайло и полската принцеса Ядвига, така че се създава една дълго време съществувала двойна монархия, чиято основна цел в първите десетилетия е оказването на отпор на тевтонските кръстоносци. В края на краищата двойната монархия така и не успява да възсъедини напълно литовската с полската народност.

Тази съвкупност от владения: Полша, Литва, Чехия, Унгария, представлява североизточната периферия на западното ядро на средновековна Европа (територия, да го кажем така, на „изнесения” германизъм).

Второто ядро на средновековна Европа, създаващо един доста по-различен културно-политически свят, една „друга Европа”, много по-съхранителска, по-„антична” и затова по-малко креативна на политически и социални форми, е на Изток.

В резултат на разкъсването на общосредиземноморското романо-елинско единство това ядро се отчуждава от центровете на старата християнска цивилизация на Запад, от населилите ги „нови народи” и заживява в много по-тясна връзка с левантинските, близкоизточни културни форми. То има за свой безспорен център, разбира се, Константинопол – „Новия Рим” на Изтока. Към ядрото на тази средновековна цивилизация се числят южните крайбрежия на Балканския полуостров (днешните земи на Гърция) и до голяма степен Мала Азия (Анатолия). Следователно чисто географски то пресича границите на Европа – „придърпва” към нея до време и единния с нея през Античността Левант. Това ядро, което поради нарастващото отчуждение между западния и източния църковен център оформя една различна и по вероизповедния си характер средновековна цивилизация, също има своите две периферии.

Едната – на юг-югоизток – също се сблъсква с арабите. За нещастие на християнския свят последните успяват да отнемат тук много по-голяма територия – целия южен Ориент, т.е. принадлежалите дълги векове (като се започне от Александър Македонски) към елинизма, романизма и сетне християнството Египет, Сирия и западна Месопотамия (днешен Ирак). В тези земи, след като известно време елинистичният и романо-урбанистичният дух на културата се запазват, тежко е усвоена една съвсем чужда на европеизма „персийска” форма и те стават – от IX в. окончателно – органична част от арабо-мюсюлманския свят.

Другата периферия на това второ, източно ядро на средновековната цивилизация също е предимно славянска. Тя включва населението от почти цялата вътрешност на Балканите и се простира далеч на североизток, в земите на най-близката Степ, Прикавказието, и по-сетнешните руски княжества.

Има своеобразна ана-логичност на динамиката ядро-периферия на Запад и на Изток в Европа – при двете европейски „цивилизации”. Както славянската периферия на западния франко-германски свят включва княжества, които за да запазят частично своята автономност, приемат християнството сравнително късно, а заедно с него и културната (германска) форма, която то е придобило у мощните им съседи (тъй че запазват относително политическата си самостоятелност, но с цената на почти пълната си ментална германизация), така и славяно-степната периферия на източното, Константинополското ядро се състои от страни, от владения, които до голяма степен живеят като функция от външната политика на могъщия съсед – Византия, до края не преставаща да ги има като народи-федерати, призвани да пазят тила ѝ от Степта и да зависят от нея във взаимните си отношения. Славянската периферия на „византийското ядро” е територия на нейния изконен „дипломатически империализъм”.

Тези народи също по-късно приемат християнството, приемат го по Константинополски (православен) образец, който – понеже в културно отношение е твърде „висок” за тях – задълго си остава по-скоро духовно съкровище, което пазят и лелеят, отколкото форма на живот на духа. С приемането му обаче и народите от тази периферия започват да се интегрират към източното ядро (през цялото време пазейки се от политическо поглъщане, откъдето произтича и съзнателната „провинциалност” на тези народи). Най-рано това става, както е известно, с българското владение на св. княз Борис (втората половина на IX в.), а впоследствие и с руските княжества – първо Киев (края на X в.), а сетне и на север.

Така през Средновековието Европа съществува все по-разделена на две крила поради задълбочаването на религиозния конфликт между западното и източното християнство и враждата по повод някои територии в Италия и по западните Балкани. Тя и политико-културно се разделя на две „тела”, които определени историци наричат – западното, pax Germanica (макар това да не е съвсем точно, защото тук освен народите от германското и германизираното западнославянско семейство основна културосъздаваща роля играе и латинският свят на северна и централна Италия), а източното – pax Byzantino-Slavica или просто pax Byzantina.

В края на Средновековието и на „входа” в Новото време източното „ядро” на християнската европейска цивилизация претърпява може би най-дълбоката катастрофа в тази епоха (а и на територията на Европа въобще). То губи политическата си самостоятелност и на преобладаващата част от земите, включително на североизточната му периферия, се установява абсолютно инокултурната и чужда по религиозния и политическия си манталитет на Европа Османска империя. Вместо, както става на Запад, южната периферия да бъде върната в лоното на християнския свят, тук от тази южна периферия бива погълнато и самото „ядро”. Границата следователно между дотогавашните Запад и Изток в Европа става през XIV-XV в. граница между християнска Европа изобщо и света на исляма. Напротив, през Новото време източна Европа в голямата си част търпи иноевропейски, влияния, а една дотогавашна нейна сравнително крайна периферия – Московска Русия, с цялата ѝ своеобразност именно на крайна периферия на Европа, остава единственият независимо живеещ и развиващ се къс земя от някогашната византийска цивилизация.

В края на Средновековието приключва следователно – по коренно различен начин за западния и източния край на Европа – борбата за южната ѝ периферия. Така южната периферия на Запада е здраво „прибрана” в християнската „ойкумена” и с ентусиазма и самочувствието си на многовековно „християнско войнство” даже увеличава тежестта си в нея. Нека припомним, че испанската „католическа” монархия през XV в. разпростира властта си върху южна Италия и Сицилия (поредната смяна на присъствието в тези многозавювани земи), препоръчва се като основно жертвоготовно „оръдие” на папството срещу всички нови „иноверци” – т.е. срещу владетелите на страните на победилата Реформация – и се изправя като „преден отряд” на християните срещу турците. Именно последното прави испанските монарси основни „спонсори” на всички предприятия на италийските авантюристи, търсещи да преодолеят по някакъв начин турското „запушване” на Запада към източните дълбини на Азия. А когато последните при една от тези свои акции откриват Америка, именно испанското кралство първо получава правата върху новооткритите земи.

Точно обратното – в източната част на Европа борбата за южната периферия (впрочем водена от XI до края на XV в. пак от западните, католически сили) приключва без успех. Така от източната средновековна християнска цивилизация в Ново време не остава нищо. Свободна територия, както казах, е единствено Русия – твърде много евро-азиатска в развитието и културата си, за да се превърне в алтернативно европейско ядро.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияТози луд, луд свят II
Следваща статияНеделите на Великия пост (I)

1 коментар

  1. да звучи логично. с изключение на т.н славянска периферия на ИРИ. Славяни няма до XVI век когато хърватите ги измислят. Няма такива най вече в Московията където чак Екатерина с декрет прави унгрофините славяни. Киевска Рус не е славянска държава. сиреч източните славяни са идеологическа измислица на московския империализъм, която е обидна като днешна употреба. ако българският език се смята за славянски то руснаците го говоят по същите причини по които и ние българите го говорим. Ще припомня само че гентичните маркери, които се определят кати източно славянски, в нашия геном са под 5%. към 15% са в гръцкия. но те не се мислят за славяни…Говорим за една титанична манипулация на москвския ипериализъм, който си присвои викингскоти име Рус, украинската история, нашия език и средновековна култура. Май е дошло времето когато трябва да изчисти истията от пропагандните слогани защото т.н история в популярния и вид не е наука а пропаганда. такива ми ти работи.