0
3453

Юлски разговори за къщата музей на Андрей Николов

В търсене на отговорите

След като в началото на юни в Портал „Култура“ бе публикуван текстът „Къщата музей на Андрей Николов“ (I и II част), множество от възникналите въпроси останаха без отговори. Това ме провокира да потърся за пряк разговор различните засегнати страни. В следващите редове може да се запознаете с тях. Това са пет юлски разговора, проведени между 9 и 29 юли. Първият от тях е с г-жа Десислава Гаврилова, представител на фондация „Гъливер клиринг хауз“ и една от създателите на Центъра за култура и дебат „Червената къща“, който се помещаваше в къщата музей на Андрей Николов до края на 2019 г. Вторият разговор е с г-н Яков Джераси, председател на международна фондация „България 2002“, понастоящем осъществяваща пряко дейности на територията на същия имот, собственост на Националната галерия. Сетне проведох интервю с г-жа Ярослава Бубнова, директор на Националната галерия в София. Последните разговори са с двама от наследниците на реституираните през 2001 г. части от къщата – г-н Любомир Ташков и г-жа Антоанета Ташкова – наследници по закон на покойния от 2007 г. г-н Иво Ташков. Разговорите са предадени с незначителни съкращения, а последователността на въпросите съответства на тази, която е в звуковите записи от интервютата. Нещо повече – след като интервютата са прехвърлени в писмена форма, те са изпратени за съгласуване с отделните интервюирани, за да бъдат избегнати всякакви възможни неточности, възникнали при живия разговор.

Изказвам своята благодарност на г-жа Ярослава Бубнова, г-жа Десислава Гаврилова, г-жа Антоанета Ташкова, г-н Яков Джераси и г-н Любомир Ташков за съгласието им да водим тези в много отношения нелеки разговори, които, вярвам, ни доближават до най-важната цел – обособяването на къщата на Андрей Николов в живо пространство от културната карта на столицата. Пространство, в което среща си дават паметта за скулптора и нашето поредно съвремие.

***

Десислава Гаврилова, 9 юли 2020 г.

Как се стигна до тук – след като създадохте пространството за култура и дебат „Червената къща“, след като го обособихте в един от разпознаваемите топоси от културната инфраструктура в София, в края на 2019 г. всичко приключи?

През всичките близо 20 години, в които ръководех Центъра за култура и дебат „Червената къща“, финансирането на дейността му беше трудно. През годините ние сме имали различни програмни и институционални финансирания, които са ни позволявали да съществуваме във формата, която познавате. Това е един изключително сложен баланс на множество проекти и инициативи, които в своята цялост ни позволяваха да продължаваме напред. В последните години обаче поредица от големите донори преориентираха приоритетите си – повече в посока малки населени места, бизнес инициативи и т.н. Когато това се случи, не се намери кой да поеме тази част от финансовата тежест, която тези донори частично покриваха. Защото освен наемите към държавата и частните съсобственици, един подобен център генерира значителни разходи за режийни, заплати, осигуровки, проектна дейност и т.н. Така постепенно стигнахме до точката, в която за нас съвкупността от всички тези разходи станаха непосилни.

И нямаше никаква воля от страна на Министерство на културата и Националната галерия да ви помогнат? Например да ви освободят от наема, който плащате към държавата?

Напротив – и от двете страни имаше воля, но може би нямаше умение, нямаше знание как да се случи всичко това. Имаше декларирана воля да се запази този културен център, но нямаше съответни действия. В очакване на някакво позитивно решение ние минимализирахме дейността си, но това окончателно ни обезкърви и така достигнахме до края.

Какви бяха отношенията ви с г-жа Бубнова?

Много добри. Колегиални.

Не ви ли обиди фактът, че само месец след като вие освободихте къщата музей на Андрей Николов, същият този имот, за който вие плащахте наем, вече е отдаден безвъзмездно? 

Не. Не бих казала, че съм обидена. Не смятам, че екипът на Червената къща е незаменим. В крайна сметка всяка институция има право на своя си политика. Да я провежда така както счита за добре и нека им дадем шанса да го направят.

Да, но вие сте работили 20 години, за да развиете това място, направили сте ремонти, положили сте усилия да изградите облика му, при това срещу плащане на наем на държавата, и изведнъж се появява някой, на когото същото това място се отдава за ползване без плащане на наем?

Аз не знам как е отдадена за ползване къщата и каква дейност се развива там в момента. За мен обаче е изключително важно тя да бъде запазена като модерно, отворено пространство, в което се развива културна дейност, която разширява хоризонтите на публиката. Не ми се иска в следващите 20 години Червената къща да бъде празна, затворена и рушаща се, както беше в продължение на 20 години, преди ние да я върнем към живот. Периодът на COVID-19 кризата вероятно е затруднил рестарта на центъра в новия му облик. Пожелавам успех на тези, които ще работят за изграждането му, които и да са те.

***

Яков Джераси, 15 юли 2020 г.

Как стигахте до тук, където седим сега – къщата музей на Андрей Николов?

За Андрей Николов научих чрез историята на Борис Шатц. През 1994 г. със Симеон Сакскобургготски бяхме в Лос Анджелис, където той ми разказа за скулптора от еврейски произход. И днес седя в къщата на един от най-добрите му ученици – Андрей Николов. Едно от първите неща, които направих, след като влязох в къщата, бе да сложа огромен фототапет, който изобразява посещение на царица Йоана в ателието на скулптора. Тя идва да му позира, но това е нейното първо и единствено идване в къщата.

И сега вие се разпореждате с имота на този скулптор. Как стигнахте дотук?

Преди всичко, трябва да отбележа две неща, които не очаквах. Първо не бях наясно, че в къщата е действал ресторант. Второ – не бях напълно запознат със ситуацията на втория етаж. Бях информиран от приближени до мен, че има частна собственост, но аз бях останал с впечатлението, че това не пречи на дейността на къщата. В крайна сметка се оказа, че за да се стигне до частната собственост, все пак се минава през главния вход. Прекратих дейността на едното място, сега се опитвам да приключа сагата и с второто.

Кое сте затворили?

Ресторанта.

Искате да кажете, че той е функционирал в началото на годината?

Не. Но цялото оборудване беше готово за ползване с идеята, че сутеренът ще стане отново ресторант, както това е било при предишните наематели. Отказах каквито и да е преговори с тях. Върнахме им всичко и сега помещенията са празни.

Ще ми кажете ли все пак как стигнахте дотук?

Разбира се. През 2019 г. дойде моят приятел Димитър Гочев, който ми разказа за втория етаж в къщата на великия български скулптор. Аз се впечатлих от историята на Андрей Николов, разбира се, сетих се и за думите на Симеон за връзката между Николов и Шатц. Попитах Гочев кой държи останалата част от имота, а той ми отговори, че тя се управлява от съпругата на Иван Кръстев. Оказа се, че те живеят в Австрия.

Всичко това кога се случва миналата година?

Да, миналата година, когато аз още не знаех какво е състоянието на този имот. Заминах за Виена, където Кръстев и съпругата му ме приеха много топло. Съпругата му Десислава реагира много добре на идеята ми за дома на Андрей Николов. Разговорът с тях ме доведе до директора на Националната галерия Яра Бубнова, която в онзи момент може би не знаеше как да се справи със ситуацията, в която се намираше емблематичната къща. Оказа се, че ползвателите от „Гъливер“ не харесват идеята ние да се нанесем в имота, което предизвика трудности. Бубнова ни връчи заповед ние да се настаним в къщата, но отначало охраната не ни разреши.

Коя охрана – тази на фондация на „Гъливер клиринг хауз“?

Да, охраната, която обслужваше.

А вие кога искахте да влезете във владение на имота – октомври, ноември миналата година?

Всъщност, влязохме в къщата чак през февруари. През това време в два поредни дни се срещнах с културния министър Боил Банов. Министерството на културата попита дали мога да погася борчовете на „Гъливер“. Казаха ми сумата и аз направих нужното.

Искате да кажете, че фондация „Гъливер клиринг хауз“ са имали неплатени задължения към държавата?

Да.

В какъв размер?

Около 46 хиляди лева.

Това са неизплатени задължения за режийни разходи като ток, вода, парно или?

Не, не. Всъщност не знам за какво точно бяха. Те ги дължаха на Министерството на културата по закон.

Може би са месечните вноски за наемите?

Не знам. Не влязох в подробности.

А след това какво се случи – влязохте в къщата през февруари тази година, след като се преборихте с неплатените задължения и охраната на къщата?

Да. И помолих Деси и Иван оборудването на големия салон в къщата да остане – столове и осветление, озвучителна техника. Те бяха любезни и уважиха молбата ми.

С други думи – направили сте замяна: вие погасявате задълженията на фондация „Гъливер клиринг хауз“, а те респективно ви оставят оборудването на големия салон и това от офисите на горния етаж? Оценили сте всичко това на 46 000 лева и така всичко приключва.

Не, не е точно така. Плащането на сметките е едно. Другото – просто ги помолих да бъдат любезни и да оставят инвентара, защото в противен случай можеха и да го изхвърлят. Така ние влязохме в къщата и направихме освежителен ремонт. Почистихме, боядисахме, за да изглежда всичко, както трябва.

Кога влязохте в договорни отношения с г-жа Бубнова?

Договор беше подписан в края на януари. Имаше период, в който „Гъливер“ трябваше да се изнесе. Така в края на февруари влязохме в къщата. И за началото на март (9 март) беше насрочено първото ни мероприятие. Решихме то да бъде още преди самото официално откриване на къщата на 27 март. На него поканих президента Петър Стоянов, за да му разкажем за нашата идея и да му покажем филм за спасението на българските евреи. Ден преди това бяха регистрирани първите случаи на заразата в България, но аз не отмених събитието. Няколко дни по-късно – на 13 март, беше обявено извънредно положение, с което влезе забраната за публични мероприятия и събирането на хора на едно място заради коронавируса. Обърнах се към министър Банов с молба, че ако не мога да правя нищо в периода на изолацията, то срокът на договора ни за ползване на къщата да бъде удължен с този интервал от време. И така и се разбрахме.

Това споразумение не е ли между вас като председател на Международна фондация „България 2002“ и Националната галерия?

Да, но аз общувах с министъра, защото Националната галерия е под шапката на МК, тоест ако аз нямах подкрепата на г-н Банов и той не ни беше дал зелена светлина, нищо от това нямаше да стане. Яра Бубнова бе станала директор едва няколко месеца по-рано и може би нямаше да направи тези ходове. Обещах на министъра, че в къщата няма да се правят дебати.

Тоест опитали сте се да потушите негативните коментари на г-н Вежди Рашидов за дейността на фондация „Гъливер клиринг хауз“?

Точно така. Той твърдеше, че къщата се ползва за антиправителствени дебати. Всъщност Вежди не харесваше и Иван Кръстев, затова обещах на министъра Банов, че тук няма да се занимаваме с дебати, за да са спокойни всички. Освен къщата да бъде използвана като музей, ние ще развиваме и социални дейности, като няма да правим дебати.

Какви социални дейности ще правите?

Например един път седмично ние ще пращаме автобус до училище в квартал „Факултета” в София. Вече се срещнахме с директора на училището и се разбрахме. Ще вземем 40 деца и ще ги доведем в къщата, където ще ги разделим на три групи – една музикална, една за рисуване и третата ще бъде с Димитър Гочев – за театър и снимане. Преди да започнат тези занимания, ние ще нахраним децата и ще ги научим на прости неща, като например това как да държат вилица и нож.

Ще ги учите на обноски и етикет?

Точно така, но най-важното e, че искаме да направим така, че на тези деца да им е толкова хубаво тук, че те да пожелаят да се върнат следващата седмица отново в къщата. Освен това и да разкажат на своите приятели в квартала какво правим ние тук и така ще пожелаят и други да се включат. Разбира се, когато вече можем да отворим, след като паднат забраните заради коронавируса, ние ще продължим и с традиционни дейности – кино, театър, музика, литература. Вече дори сме подредили изложба на Йоан Левиев на третия етаж, а за първия етаж вече имаме постаменти за изложбата на Андрей Николов.

Готови сте да подреди скулптурна изложба на Андрей Николов? Така ли?

Да, очакваме от Националната галерия да ни предоставят негови творби.

Нека уточним нещо – вие ли се обърнахте към Националната галерия с предложение за ползване на къщата, или Националната галерия ви потърси?

Аз се обърнах към Националната галерия, директорът ѝ – Яра Бубнова, не ме познаваше. И затова аз се срещнах първо с министър Банов.

И какви ангажименти поехте към Националната галерия?

Ние имаме задължението към Министерство на културата и към Националната галерия да направим документален филм заедно с Димитър Гочев за патриарха на българската скулптура Андрей Николов. Всъщност в срока на договора ние сме задължени да изпълним десет точки, за които сме готови, но в момента вирусът ни блокира. Затова засега сме на етап подготовка на инициатива с децата от квартал „Факултета“.

Кога подписахте договора с Националната галерия?

През януари тази година.

И какви са клаузите, по които се договорихте? Една от тях, както разбрахме, е да не плащате наем за ползването на имота, нали така?

Ние не плащаме наем. Ние не сме наематели тук, а осъществяваме дейности и предмети по молба на Националната галерия и министър Банов, за да изпълняваме подписаната програма.

Казахте, че сте се договорили по десет пункта.

За да съм напълно точен – нашите задължения по споразумението са 6, като основното е реализиране и финансиране на общата ни програма с Националната галерия. Друго наше споразумение е изплащането на задълженията на фондация „Гъливер“ към Министерство на културата, както и вътрешен ремонт на къщата.

Лесно ли се работи с Националната галерия, с екипа ѝ?

Националната галерия и Министерство на културата са много бюрократични институции. Аз не идвам от държавния сектор, а от частния и затова не е лесно.

Разговаряли ли сте с г-н Рашидов, откакто сте влезли във владение на къщата?

Преди да вляза в къщата, имах невероятно добри отношения с него, но след това нямам никакъв контакт.

И той не ви е звънял?

Не. Аз мисля, че той не знае защо аз съм тук и този разговор, който водим сега с вас, ще му изясни нещата. С него се познаваме от много години – още преди той да има планове да става политик или министър.

Как се справихте с другите собственици на къщата? Успяхте ли да се свържете с тях и да се договорите за ползването и на техните части от имота?

Ще го кажа приятелски и откровено – историята около втория етаж на къщата на Андрей Николов е първокласна кражба. В нея има измама, извършена от една жена, която по някаква причина бе свързана с къщата. Историята е много забъркана. Изведнъж се появява 7-годишно момче, което се оказва наследник, но в замяна му се предоставя имот в кв. „Гео Милев“. Впоследствие семейството му обаче иска достъп до тази къща. В периода, докато Стефан Софиянски е кмет на София, той не дава подобно разрешение. Затова те се обръщат към съда. През 2001 г. се появяват първите нотариуси в България и всички добре знаем каква дейност извършваха тогава те. Затова семейството използва тази ситуация, осигурява си трима свидетели и с помощта на поредния подкупен нотариус връща части от къщата на Андрей Николов.

Можете ли да поясните?

Искам да кажа, че това е тотална кражба… Ако Андрей Николов знаеше какво се случва в момента с части от къщата му, сигурен съм, щеше да е ядосан. Ако той знае, че вторият етаж се ползва като евтин хостел, вероятно ще ме убие. Напълно заставам зад намеренията на министър Боил Банов, че ще направи всичко възможно да изкупи от тези престъпници частта им от къщата. Ако аз знаех за трудностите, пред които щях да бъда изправен с тези хора, изобщо нямаше да се захвана с този дом, защото с подобни хора няма как да се стигне до консенсус. Опитах се и на това – реших да платя наем за един месец, за да спре ползването на втория етаж и вкарах там цялата спалня на цар Фердинанд.

Искате да ми кажете, че сега на втория етаж на къщата, който е частна собственост, сте пренесли спалнята на цар Фердинанд? Спалнята, в която са родени наследниците му, цар Борис III, спалнята, в която е издъхнала княгиня Мария Луиза?

На втория етаж на къщата сега е спалнята на цар Фердинанд. Така трябва да бъде, защото вторият етаж трябва да е естествено музейно продължение на първия. Тази спалня може да бъде разгледана. Освен това бих я предоставил, ако има желание, да се настани важен гост на държавата, за да бъде показано специално отношение и внимание към него.

Нека се върнем една крачка назад – вие свързахте ли се с наследниците и общувате ли сега с тях?

Не общувам с наследниците на втория етаж, а с техен представител и негови адвокати. Но виждаме, че не можем да стигнем доникъде и трябва или да приемем, че вторият етаж ще бъде даван за спане на различни хора, или ние да плащаме за ползването му. Това ме ядосва, защото смятам, че е огромна черна точка за подобно културно наследство.

Да ви разбирам, че вие не сте знаели за всичко това, преди да се нанесете в къщата?

Да, до момента на влизането ми в къщата никой не ме бе уведомил за подробностите около тази имотна неуредица.

А всъщност през всичките години фондация „Гъливер клиринг хауз“ е плащала наем на наследниците.

Не съм запознат с това, но мога да кажа, че от мен няма повече да получат никакви пари. Ако министърът иска да купи втория етаж от името на държавата, нека го направи, но от моята гледна точка – това е измама, заради която виновниците трябва да понесат съдебна отговорност. Жалкото в ситуацията е, че това е симптом в България. Навсякъде в страната има имоти, които по пример на този са усвоени (или части от тях) по незаконен път…

Тоест, в момента вие ползвате всички площи от имота, без да имате разрешение за това, без да плащате наем на наследниците?

Имахме договор за един месец, който ни позволяваше да използваме втория етаж, сега отношенията са замразени и за момента нямам достъп дотам.

И досега те не са дошли да предявят някакви искания към вас?

Да. Но аз се придържам към максимата „с терористи не преговарям“…

А вие знаехте ли за смесената собственост, преди да дойдете в къщата?

Не знаех всички подробности. Ние вече бяхме се нанесли в къщата, когато разбрах за цялата картина.

Вие сте подписали споразумението с Националната галерия и никой от екипа на тази институция не ви уведоми, че в къщата има смесена собственост и ще трябва да се справяте сам с наследниците на Андрей Николов? Никой не ви каза, дори между другото, че няма да е възможно да ползвате Голямото ателие, че няма как да ползвате втория етаж от къщата, преди да се договорите с частните собственици?

Точно така.

Това не е ли много непрофесионално?

Дори в годините на фондация „Гъливер“ това не е трябвало да се случва, защото частната собственост пречи на функциите на къщата. Пример за това е срещата, за която ви споменах, с Петър Стоянов на 9 март. Тогава трябваше да посрещаме гости, а на входа на къщата бяха паркирани колелета, собственост на гостите на хостела на втория етаж.

Твърдите, че откакто сте се нанесли в имота през февруари, вие не сте се срещали с наследниците?

Само веднъж се срещах с брата на наследника Иво Ташков. Обясних му, че къщата трябва да се превърне в музей на Андрей Николов. Дори го поканих в борда на директорите на къщата, като също го помолих да ми даде лични предмети на Андрей Николов за експозицията. Той ми отговори, че няма нищо от Андрей Николов, „просто баба ми бе негова съпруга“, каза той. След тази среща разбрах, че си имам работа с хора, които не са никакви наследници на Андрей Николов. Този брат искаше просто 600, 700, 1000 или 2000 лева. Той се стремеше да получи пари, нищо повече.

И оттогава никой не се е появил? Значи са направили отстъпка и сега вие ползвате цялата къща, без да плащате наем на никого.

Както казах, след първия платен наем, сега отношенията ни са замразени. Засега ситуацията е спокойна, но това е и заради коронавируса, което значи, че след като се разминем със заразата, вероятно проблемите ще започнат отново. Аз съм тук, за да правя положителни неща, и не мога да търпя под носа ми кражби. В тази държава трябва да се наричат нещата с истинските им имена. Практиката да се замазват дадени истории е наследство от тоталитарния режим. И макар че аз съм на 74 години, аз не съм продукт на това време.

Казахте, че в момента подготвяте експозицията с творби на Андрей Николов. С кого работите от екипа на Националната галерия? С кои експерти?

В момента сме на етап, в който очакваме творбите, затова работим със специалист по логистиката в Националната галерия. Работим с Румен Томасини.

А изкуствовед не сте ли привлекли в екип си?

Разбира се. Работим с целия екип на Националната галерия – това е заложено и в споразумението ни. Съветници в нашата програма, които работят заедно с нас, са и съвременни таланти и творци.

Добре. И в крайна сметка ще помогнете ли на г-н Боил Банов да върне на държавата изгубената през 2001 г. част от къщата.

Той е поел инициативата. Това е негова работа. Ние продължаваме напред. Преглъщаме болките и гледаме напред. Няма друг начин.

***

Ярослава Бубнова, 28 юли 2020 г.

Преди няколко дни Националната галерия излезе с официално становище във връзка с някакви коментари във Фейсбук. Когато в пространството се явява официална публикация, подписана и аргументирана, Националната галерия не излиза с никакъв отговор. Нима личните коментари във Фейсбук са по-опасни от една официална публикация, коментираща работата на поверената ви институция?

Смятаме за опасни намеците за криминално деяние. Рядко правим коментари, но в дадения случай това беше злонамерен и спекулативен намек за нарушаване на закона.

В предварителната кореспонденция ви уведомих, че искам да проведем разговор за къщата на Андрей Николов. Всъщност откога се познавате с г-н Яков Джераси?

Сигурно от октомври миналата година.

А с г-н Димитър Гочев?

С г-н Гочев се познавам доста отдавна, макар и не много отблизо. Още от годините, когато той работеше с Димитър Митовски.

От г-н Джераси или от г-н Гочев получихте предложение за съвместна работа във филиала ви – къщата музей „Андрей Николов“?

От г-н Гочев, който ме запозна с г-н Джераси.

Разбирам, че има страшно много наследени проблеми в този филиал на Националната галерия. Какви грешките са допуснати през годините от страна на институцията?

Мисля, че ги посочихте в изследванията си. Тези грешки са известни на всички. Има два момента, когато държавата в лицето на Националната галерия и Министерство на културата не се е намесила по отношение на този имот. И оттам нататък се създават проблемите, които все още не са решени.

Какво мислите за изказванията на г-н Вежди Рашидов по целия този казус с къщата?

Вероятно г-н Рашидов не е информиран добре и затова е останал с погрешно убеждение. Подведен от специфично социалистическата митология, че къщата е била подарена на държавата с цел в нея да бъде създаден музей на Андрей Николов, по тази логика той води борба на художник за наследството на друг художник.

Нека уточним – кога Националната галерия сключи договор с Международната фондация „България 2002“?

Националната галерия няма договор с Международната фондация „България 2002“. Имаме споразумение за съвместна дейност, което е различна юридическа форма. То бе сключено през февруари тази година.

Как бихте оборили коментарите, че всъщност това споразумение е начин да се заобиколи задвижването на процедура за провеждане на публичен търг за отдаване на имот под наем?

Мисля, че това е инсинуация, затова няма по никакъв начин да го оборвам. Повтарям, че нямаме договор. Сградата се управлява от Националната галерия и галерията плаща всички сметки, присъщи на имота.

Какви са според това споразумение поетите от страна на Международната фондация „България 2002“ ангажименти към Националната галерия?

Основната дейност, която трябва да извършва фондацията, е подготовката на различни публични форми на представянето на Андрей Николов, включително на учителя му Борис Шатц, както и на многобройните студенти на Николов. Акцентът е върху творчеството на Андрей Николов като един от първите художници в България, които принадлежат на българския и на европейския художествен контекст. Тук идва ролята на г-н Гочев и неговата способност с най-нови технологични умения да направи документален филм. Има няколко филма за Андрей Николов, но всички те са единствено комеморативни и глорифициращи, не са свързани с процесите на създаване на произведенията. Практически никога, както и цялата тази дискусия напоследък, те не засягат изкуството на Андрей Николов, дискусията предимно се върти около имота. Искаме да извлечем разговорите за Андрей Николов от имотния проблем и да ги насочим към проблема за изкуството му.

Казвате, че вие плащате сметките на имота. От друга страна, г-н Джераси няма експертния ресурс, за да създаде някакъв тип временни експозиции или пък постоянна документална изложба…

Извинявам се, че ви прекъсвам – ще направим в най-скоро време временна експозиция, независимо от вашите публично заявени съмнения. Временна не означава нито за пет дни, нито постоянна. Тя ще е временна – и поради спецификата на самата сграда, и поради определени несигурности, които изпитваме по отношение на представянето на произведенията там. Свързани са, от една страна, с имотната ситуация, но от друга – с обособяването на музейно пространство, посветено на един творец. До каква степен е разумно това да се прави днес и доколко е икономически адекватно от гледна точка на културния контекст и интерес, които се създават от подобен вид експозиция. Всички ние, които сме свързани с музеите, знаем, че моноавторският музей се поддържа изключително трудно.

Има ли капацитет Националната галерия да се справи с подобна задача?

Смятам, че ще ни е много трудно финансово. В този смисъл капацитетът ни е ограничен. За функционирането на подобно музейно пространство – това се отнася и за всичките ни други филиали, които са къщи музеи, се изискват значителни средства за постоянен персонал и за поддръжка на имота. Това е много скъпо – бюджет за къщите музеи нямаме. От друга страна – вярвам в капацитета на Димитър Гочев като автор на документални филми. Запозната съм с някои негови постижения в тази област. И много се надявам, че ще е способен да направи интересно филмово представяне и на работата на скулптора, и на представа за живота и работата в неговата къща. Иска ми се да се коментира какво общо има Андрей Николов със София, с България и защо в момента съществува специфичен обществен интерес към този забележителен имот.

Тук не говорим за степенуване по важност. В случая моето възмущение е от това, което заяви г-н Банов – че Националната галерия създава музей на Андрей Николов. Че управлението на къщата вече е изцяло в ръцете на Националната галерия и че там ще има постоянна експозиция с произведения на автора.

Нищо на този свят не е постоянно. Ще направим дълготрайна временна експозиция, макар това да е сложна процедура и за нас. В представителната експозиция в Квадрат 500 има над 20 произведения на Андрей Николов. Никой друг български художник не е представен в нея толкова мащабно. Ето защо експертната задача на Националната галерия е да направи такава селекция за временната експозиция, която да не наподобява музейната експозиция в нашия най-голям филиал/музей, за да може авторът да е представен по-богато, а не просто мултиплициран на различни места. Освен това създаването на музей, повтарям, е много по-сложен и дълъг процес и като концептуално, и като административно-финансово усилие. Надявам се, че достатъчно си представяте какво означава „административно-финансово“ – особено в пространствения обем на тази къща. Във взаимоотношенията между държавната и частната собственост проблемът е наистина голям. Реално погледнато, оставяме движими културни ценности в място, обитавано и от частни лица и предоставяно от тях на различни, често случайни хора, на които достъп не може да бъде отказан. Навсякъде по света системата на опазване се базира върху ограничен достъп. В къщата на Андрей Николов това е много сложно – и заради архитектурата на сградата, и заради начина, по който се използва частната собственост в нея. През годините и предишният наемател е имал недоразумения, породени от тази съсобственост. Не бихме искали да рискуваме с произведенията на Андрей Николов, особено сега, когато една използваща неговото име тема прераства в нещо много значително, в повод за всякакви интереси дори и негативни реакции.

Какво означава „нещо много значително“? Това е един частен имот, който е одържавен с цел да се превърне в музей, което и до ден-днешен – след повече от 40 години, не се е случило.

В музей на какво имате предвид?

Място, в което си дават среща паметта за Андрей Николов и собственото ни съвремие. Но нека вървим напред в разговора ни. Подписахте ли вече анекс за удължаване на взаимоотношенията ви с Международната фондация „България 2002“?

Има още време съгласно действащото ни споразумение. Удължаване ще има, ако възникне необходимост. В момента работим по уточняване на параметрите по анекса, което за нас е важно именно заради публичното любопитство. Съдържанието ще бъде уточнено и ще има категоричност и по сроковете, и по задачите, които ще са включени. Засега нямаме яснота, в това число и законова, за какъв период от време трябва да се удължи с този анекс съвместната ни дейност. Предполагам, че ще трябва да се има предвид рамката на извънредното положение, а не на извънредната обстановка във връзка с COVID-19. Извънредното положение в страната за нас практически продължи три месеца и ограниченията са още в сила.

Какво ще се случи, ако Международната фондация „България 2002“ не изпълни някои от поетите по споразумението ангажименти?

Ако фондацията не реализира това, което сме договорили, взаимоотношенията ни ще бъдат прекратени. Нашето споразумение е нормален договорен документ и условията в него трябва да бъдат изпълнени и от двете страни.

Откъде дойде при вас предложението за това сътрудничество – от г-н Банов или от Международната фондация „България 2002“?

Предложението дойде от г-н Гочев. И се дължеше на негова творческа изява, която счита за сериозно постижение. За съжаление, лично не съм виждала тази му работа, но потърсих мнения на запознати и бях заинтригувана. Виждала съм на други места подобни проекти, свързани по логиката на 3D click-ове със съществуваща реалност. В случая с Андрей Николов можем да предоставим документи и произведения за пресъздаване на реалността по творчески начин. Г-н Гочев е способен да го направи – притежава капацитета, а вече и опит. Първото, което помислих, бе да го насоча към тази тема.

Тоест вие сте се договорили пряко с Международната фондация „България 2002“ и след това е уведомено Министерство на културата или обратното? От разговора, който проведох с г-н Джераси, стана ясно, че преди да разговаря с вас, г-н Джераси е провел две срещи с г-н Банов.

Възможно е. Бих предположила, че такъв разговор е проведен, след като става въпрос за държавна собственост. Естествено, когато вземаме подобни решения, и ние уведомяваме министерството. Като минимум би било учтиво, а и редно г-н Джераси или други, искащи да правят нещо заедно с държавна институция, да уведомят принципала ѝ. Така че, предполагам, е имало срещи с министъра. Самата аз му докладвам в писмен вид за всичко, което се случва с предоставените ни за управление имоти. Министерството е наясно за какво става въпрос. Мисля, че г-н Банов показа това и в няколко свои публични изяви във връзка с къщата на Андрей Николов.

Какво наложи освобождаването на къщата музей „Андрей Николов“ от фондация „Гъливер клиринг хауз“?

Фондацията, от моя гледна точка, не можеше да реализира програмата си така, както е била замислена преди 10 години. Попадна в невероятно негативна публична среда, а финансово, като наемател, също не можеше вече да изпълнява своите задължения.

А не можеше ли с тях да се сключи едно споразумение като това, което сте сключили с фондацията на г-н Джераси – да ги освободите от плащане на наем към държавата и да им плащате режийните разходи?

За това интервю ми изпратихте писмено въпросите, включително и за дълговете на фондация „Гъливер клиринг хауз“. Няма целесъобразност да сключиш споразумение с длъжника си, когато не си сигурен дали може да се издължи.

А как е освободен тогава имотът, след като те са имали задължения?

За да не се натрупват и други задължения. С тях и в момента сме в отношения на изплащане на задълженията.

Те изплащат задълженията си? Но г-н Джераси твърди, че е изплатил всички тези дългове на фондация „Гъливер клиринг хауз“.

Задълженията не са изплатени изцяло.

Защо тогава г-н Джераси твърди, че е изплатил на държавата около 46 000 лева от тези задължения на фондация „Гъливер клиринг хауз“?

Задълженията на фондация „Гъливер“ са изплащат на части. Платени са не 46 000 лв., а по-малка сума.

Какви са отношенията на Националната галерия с наследниците на Андрей Николов? Водите ли пряк диалог с тях? Срещала ли сте се с тях?

Да, лично съм се срещала с тях. В момента водим преписки в опит да се намери възможност за намиране на решение за тази съсобственост.

А кои са тези наследници? При разговора ми с г-жа Гаврилова, а и при този с г-н Джераси, макар и да получих уверение, че ще ми бъде оказано съдействие за връзка с тях, за да имаме всички гледни точки, всъщност никой не се отзова. Може ли да научим поне имената на тези наследници?

Цитирате документи във вашите текстове, където са споменати техните имена. Това са наследниците, които познавам и аз.

Там е посочено само името на Иво Ташков, който е починал през 2007 г.

Един от наследниците е починал, а с останалите негови наследници изясняваме как бихме могли ние и Министерството на културата да разрешим сложния проблем със съсобствеността.

А кога последно сте се срещали с тях?

През пролетта на миналата година.

Тоест, не сте правили опити да се свържете с тях, когато имотът беше обявен за отдаване под наем?

Било е през 2000 г. Тогава не бях на директорска позиция и не съм знаела за тези процедури.

Говоря за събитията от месец май тази година.

Да, разбирам, че говорите за публикуваната обява от тази година. Ако е направена от тях, според мен показва недобро познаване на законовите взаимоотношения с публична държавна собственост и затова са си позволили да постъпят по този начин. Като представител на юридическа институция водя само официални преписки с тях.

Кога последно сте изпратили към тях писмо?

Получих официално писмо от тях в края на юни тази година, обсъждаме съдържанието му с колеги от Министерството.

Установих, че към Министерството на културата те са внасяли множество предложения за решение на проблема. Такива виждам, че има и към Националната галерия.

Откакто се появи проблемът със съсобствеността, те не са внасяли множество предложения, бих казала, че основните са две. Не биха могли да бъдат удовлетворени по начина, по който наследниците се надяват. Не го позволява законодателната рамка за публичната държавна собственост. В момента нещата са малко променени, защото това не са просто искания, които могат да бъдат удовлетворени така, както наследниците предполагат или както се надяват. На чисто юридическо ниво се изясняват възможностите да се постигне онова, за което министър Банов говори в своите интервюта.

Тоест да бъдат изкупени всички техни дялове?

Да.

Уведомена ли сте от г-н Джераси, че е внесъл в къщата, цитирам: „спалнята на цар Фердинанд“? Нещо повече – замислил е в нея да настанява видни гости на страната.

Това, което казвате, е доста смешно. Не, не ме е уведомявал. Звучи странно – назначаваш едно легло за царско и това става достатъчно, за да го отдаваш под наем… Бизнесът е находчив, на което капитализмът винаги разчита. А има ли по наредбата за идентификация на движими културни ценности доказателства, че това е спалнята на Фердинанд? Изглежда „готино“ – можеш да поспиш в царско легло… Така ли? Срещу пари?

Не. Не срещу пари. Просто жест към важни гости на държавата.

Това, което казвате, като цяло не е криминално. По принцип всеки, включително и аз, може да покани някого да спи в някое легло. Бих могла да твърдя, че преди него в това легло са спали кои ли не, София Лорен, примерно. Ако съм достатъчно убедителна, може би това ще съдейства за добрия сън… Не, не знаех. Изглежда ми много абсурдно. Макар че, колкото и да е странно, такава практика в музеите съществува. Metropolitan Museum е давал под наем помещения на свои почетни гости да спят там. Слушала съм за това в една лекция и ми беше интересно – гигантска сграда, все пак музей, не някакви затворени и изолирани стаи, реално спиш на открито на хиляди квадратни метри площ. Зная – „в Америка всичко е възможно”… Не съм сигурна дали е същото и в европейските музеи, но в някои от тях има резиденции, където настаняват официални гости.

От казаното разбирам, че според споразумението, което имате с фондацията на г-н Джераси, те нямат ангажимент да ви уведомяват за дейностите, които извършват там.

В споразумението, което сме подписали, няма никакъв намек, че трябва да се уведомяваме кой къде спи.

Не кой къде спи, а каква дейност извършва в имота.

За тази „дейност” не зная.

Спалнята е нанесена в площите, собственост на наследниците.

В такъв случай нищо не мога да кажа. Там някакви хора могат и на пода да спят, вероятно. Никога не съм стъпвала в частта на наследниците.

А Голямото ателие в къщата на какво основание се ползва в момента от Международната фондация „България 2002“?

Не мога да кажа. Смятам, че не го ползва.

Наистина ли? Извинявайте, но от официалната Фейсбук страница на къщата музей и галерия „Андрей Николов“ е видно, че там се провеждат събития. Екипът, който действа там, публикува снимки от тях. Това не тайна, че г-н Джераси ползва Голямото ателие.

Практически по нашето споразумение на г-н Джераси не са наложени териториални ограничения да използва собствеността на държавата. Може да се е договорил със съсобственика на Националната галерия за използване на другите идеални части – предполагам това е възможно. Такива са били и взаимоотношенията на предишния наемател. За съжаление, държавата не може да влиза в подобни отношения със съсобственика. За някакви действия, краткотрайно, вероятно бихме могли и да се договорим. Но сега не бихме го направили заради много по-високото юридическо ниво на преговори, които вървят със съсобствениците. Но ако г-н Джераси им е казал: „Ето, ние тук във вашите идеални части ще правим нещо…“ и те не са против, нищо не мога да кажа.

Г-н Джераси каза, че е говорил един-единствен път с тях и използва неправомерно Голямото ателие.

Вие искате в момента да инкриминирам г-н Джераси съгласно факти, които не зная.

Никого не искам да инкриминирате, казвам, какво съм чул от г-н Джераси.

Още веднъж подчертавам: нашето споразумение не ограничава ползването на онази част от имота, която стопанисва галерията. Когато подписвахме споразумението, изготвено от юристите на двете страни, в присъствието на сътрудниците на Националната галерия и съответно правилата, по които се правят приемо-предавателните протоколи с описания на състоянието на помещенията, на обзавеждането в тях и т.н., легла нямаше никъде и затова такива не фигурират в протоколите. Имайки предвид сложността на съсобствеността, ако г-н Джераси стъпва отвъд нашите идеални части, това е негова отговорност пред другите собственици. Не е наша работа да преценяваме дали е правомерно, или не. Частните собственици имат друг интерес към имота и не бих искала да нарушавам спецификата на паритетното поведение в рамките на съсобствеността.

А нямаше ли да е много по-лесно, ако се излезе и се обясни тази ситуация, която в момента вие ми обяснявате: съществуващите юридически рамки към настоящия момент в държавата не ви позволяват влизането в каквито и да е договорни отношения с частните собственици в този имот и че това реално налага отдаването на имота – било то чрез договор или споразумение за съвместна дейност, или под наем.

Мисля, че това вече го обясних. Просто не съм в позицията да правя заявления по много заплетен проблем със съсобствеността на даден имот, част от който е публична държавна собственост.

Разбирам ви.

Проблемът не е нито стратегически, нито художествен, нито естетически. Това е проблем с имот, чийто статут се оказва доста сложен. По-сложен и по логиката на това, че междувременно законите са се променили от 2001 г., когато фондация „Гъливер“ се настанява и осъществява дейности там, в това число и ремонт. Ние и аз лично като директор на държавна институцията сме притиснати в рамките на законовите и подзаконовите актове. Преди да ми се наложи да се съобразявам с тях, не бях запозната, че съществуват. Това са административни закони и подзаконови актове. Например Законът за държавната собственост и управлението ѝ се променя почти всяка година. Преди някои от промените в комуникация с кандидатите, желаещи да ползват имоти, се влизаше по друг начин, какъвто някога беше случаят с къщата на Александър Божинов например. Държавата пререши определени обстоятелства, но не направи поправки към бюджета на Националната галерия към този момент, за да имаме възможност оптимално да управляваме предоставените ни имоти. Затова в едно интервю казах, че Галерията би трябвало да предложи къщата на Андрей Николов на публичен търг за отдаване под наем – от моя гледна точка разумна и логична позиция съгласно закона – като единствената възможност да се разпореждаме с държавната собственост. Заявлението на министър Банов, че частите на съсобствениците трябва да се изкупят, е решение, което не Националната галерия може да вземе. Голямото ателие очевидно принадлежи на Андрей Николов. Поне в мемориалния смисъл. От другите пространства в имота, изглежда, никой не се интересува и не ги обсъжда. Защото, примерно, „избата на Андрей Николов“ не звучи публично привлекателно.

Повече от очевидно е, че старателно не казвам нищо, което би могло да повлияе на отношенията ни с другите съсобственици. А за държавните институции и за държавата като цяло тези отношения са много по-важни от мимолетните отношения между Националната галерия и фондация „България 2002“. Затова, когато ме питате колко често и кога за последно съм общувала с наследниците, отговарям, че това не е толкова лесно и просто. За да се купи нещо, някой трябва да желае да го продаде на приемлива за купувача цена. Този въпрос, като всички отношения по съсобственост, може да се решава и доста дълго.

Да, но в момента знаете, че в къщата осъществява дейност човек, чиито думи показват, че той обтяга отношенията на държавата с наследниците.

Говорите с г-н Джераси по теми и начин, по които не общуваме с него. Не сме в приятелски отношения и не се събираме просто да си побъбрим. Отношенията ни са изцяло делови, не лесни и, бих казала, рекламно не особено привлекателни. Но не защото г-н Джераси е специален или особен, а защото достатъчно други хора също биха искали да ползват къщата. Никой друг обаче не е предложил на Националната галерия нещо, което да я интересува като музейна институция – при целия ми респект към дейностите, които могат да се извършват в тази сграда, не всички от тях представляват интерес за нас, Галерията/музей за визуално изкуство. Ако държавата успее да реши проблема със съсобствеността и сградата би се управлявала в рамките на закона изцяло и свободно от Националната галерия, при съответното финансиране, може би бихме си позволили сами да използваме тази къща. Представям си използването ѝ примерно за перформативни изкуства – не толкова театър, колкото пърформанс, свързан с концептуалното изкуство на ХХ в. като цяло. Ние други подходящи за това пространства нямаме по цяла редица причини, които, за съжаление, не попадат в полезрението на журналистиката. Засега, макар и на мускули, спазваме минималните си задължения към този имот – охраняваме къщата, плащаме поддръжката ѝ, грижим се за нейния статут и в частност за състоянието ѝ. Ето, вчера отново валя. Днес ще получа доклада дали има някакви поражения по всичките ни филиали. Проблемът с имотите е сложен. Всички си представят, че в тях се правят само партита, раздават се царски легла, но по-голямата част от работата е по поддръжката. Тези дейности ги извършваме, но за повече нямаме бюджетни възможности. Няма как и да наемаме персонал. Ето, сега ще направим тази изложба – в момента сме в процедура по застраховането на произведенията за предстоящата временна изложба, задължителна музейна практика. И там задължително ще има и наши служители, пренасочени от другите ни филиали. Ако вътре няма движими културни ценности, може би дори бихме намерили някакво временно решение, за да се споразумеем с частните собственици, тъй като съжителството на музей с хостел е много трудно и рисково за охрана. Нашата охрана в момента има огромно количество трудности.

Мисля, че когато има такива сериозни проблеми и има някакви обществена реакция, институциите трябва да излизат с официално становище и да разясняват казуса. Публикуват документите и така отпадат всякакви съмнения и подозрения. Знам, че това изисква допълнителна работа за и без това свръхнатоварения персонал на институцията.

Цялостната ни служебна ангажираност не представлява пречка в случая. Никой никога не се е отказал от работа, когато тя е в полза, за да се разрешат определени проблеми. В началото ме попитахте защо публикувахме становище по повод изказване за експозицията с трите работи на Кристо. Направихме го, заради опита да ни инкриминират. И тъй като нямаме абсолютно никакви съмнения в тяхната безпочвеност и отговаряме изцяло за събитието, нямаме никаква пречка да се изкажем по този повод. В ситуацията с къщата на Андрей Николов – проблемът е наследен. Проследихте цялата история на отношения и макар да си позволявам да интерпретирам текстовете ви като недоброжелателни спрямо държавния собственик, на което имате право, проблемът се задълбочава през десетилетията и да му се намери един-единствен отговорник е…

Това няма как да се направи.

Аз бих казала – в момента е безсмислено. Да, всички тези документи ги зная, част от тях са на сайта на Националната галерия. Но има неща, за които широката публика не знае. Митът, че всичките къщи музеи са дарени, е дълбоко вкоренен в съзнанието на хората от времето на социализма. Не е така в случая и не може да се търси морална вина за нарушаване на дарителската воля. Има морална вина за неподдържането на имота преди 30 и 50 години, за изпускане на разни срокове, за неучастие в различни юридически действия. Но смисленото и логично отношение към къщите музеи от страна на директори на Националната галерия, за което получаваме представа, четейки старите документи, е факт. За съжаление, то не винаги е било чуто от ръководствата на Министерството на културата. Идеално би било държавата да реши въпроса. Не съм убедена, че представите на наследниците и държавата съвпадат. Доколкото съм запозната, решаването на проблема би дошло и от Министерството на културата, и от Министерството на регионалното развитие, и от областния управител, които взимат подобни решения. И решението, според мен, трябва да е окончателно, за да няма съсобственост.

В този имот все още има много неуредици, които държавата не е имала волята да оправи. Не е проверила това разминаване с дяловете, а още повече – дали не става дума за документна измама. И аз не казвам, че вие носите отговорност за всички тези неща.

Да, ние също установихме разминаване в посочването на идеалните части, когато четохме документите лист по лист. Реституционното решение е много специфично само по себе си. Защо държавата не го е оспорила тогава, когато е можела да го оспори? Имало е едно оспорване, но се е стигнало до Висшия административен съд. Времената се менят не само от гледна точка на това какво пише в закона, но и като обществени нагласи. Имаше време, когато според обществената нагласа претендентите за реституция бяха винаги прави. В момента одържавяването не се разглежда като непременно ощетяване. Но митологията продължава да съществува. И покрай нея държавата е изгубила много от шансовете си да поддържа имоти, които са принадлежали на някои видни личности. 

***

Любомир Ташков, 28 юли 2020 г.

Може ли няколко думи за вас?

Казвам се Любомир Ташков. На 41 години. С две висши образования. Възпитаник съм на Техническия университет, където бях асистент единадесет години. Напуснах университета през 2018 г. В момента се занимавам с проектантска дейност. Брат съм на Иво Ташков. Понастоящем съм човекът от моето семейство, наследник на Андрей Николов, който пряко се занимава с управлението на нашата собственост от къщата на ул. „Любен Каравелов“ №15. За всеки, който се е запознал с вашите публикации и документите, които сте цитирали, е ясно, че моето семейство през 2001 г. съвсем правомерно си е върнало части от този имоти.

Има хора, които подозират, че става дума за документна измама?

Всеки може да мисли, каквото иска. Ако обаче някой твърди, че има измама – трябва да го докаже. Хората вероятно не знаят, че моята баба е била изгонена насилствено от тази къща – от частите, които тя получава като наследство след смъртта на Андрей Николов. В онези години, когато държавата е решила да прави музей от тази къща, което така или иначе никога не се случва, баба Мария е била вече възрастна. Живяла е години наред там. Затова, когато ѝ предлагат да напусне къщата, в замяна на което ще ѝ бъде даден апартамент, тя заявява, че желае да остане в къщата до края на живота си. Тук е свикнала с всичко. Тук иска да посрещне края си, в замяна ще дари всички свои части от този имот на държавата. Отговорът на държавните органи тогава е категоричен: „Не“. Насилствено е изселена от къщата, като е направена замяна на нейните части от къщата с апартамент.

С други думи – имотът ви е взет под натиск?

Да. Върнахме си го правомерно. По закон. И мислех, че живеем в правова държава. Но картината е различна. Нека ви кажа само още две думи за това как тази къща бе превърната в публична държавна собственост, каквато тя никога не е била преди 2001 г. Тогава тя е общински имот. Когато се водят делата за реституцията на имота, родителите ми отиват уж на последно заседание. Оказва се обаче, че това последно заседание от 19 април 2000 г. по административно дело № 288/1998 г. във Върховния административен съд няма как да се проведе, защото всички документи по делото са изчезнали. Всички папки. Документите започват да се издирват. И когато няколко дена по-късно те се открити, вече е издадено решението за превръщането на имота в публична държавна собственост.

Това потвърждава думите на г-жа Десислава Гаврилова (един от основателите на фондация „Гъливер клиринг хауз“), че това е държавна манипулация, с която тогавашното ръководство на Министерство на културата в лицето на г-жа Емма Москова е считало, че, цитирам: „ще си защити интереса и съдът ще отсъди реституираните части да се върнат на държавата“. Тъжно – правовата държава се оказва илюзия.

Така е. Строго погледнато, този имот няма никаква причина да е публична държавна собственост. Той е културен паметник, но това не налага да е публична държавна собственост. Тази сграда беше пред рухване през 90-те години. Това беше отношението на държавата към къщата на Андрей Николов тогава.

Името на брат ви Иво Ташков се свързва с водените от края на 90-те години до 2001 г. дела за връщане на вашите части от този имот. Кажете ни нещо повече за него.

Иво беше много активен. През 1998 г. беше приет в програма „История“ в Нов български университет. На следващата учебна година се прехвърли в специалност „Право“, която завърши семестриално. Той бе и в основата на създаването на едно много интересно списание през 2001 г. – „Ентелегентно“. Иво беше негов идеолог и първи главен редактор. Аз също участвах в екипа на списанието. През 2007 г. за съжаление брат ми си тръгна от този свят. След неговата смърт имотът се превърна в бреме за семейството ни. С него започна да се занимава баща ми, а когато и той почина, тази участ се падна на мен и брат ми. От две години ние движим всичко, свързано с къщата.

И сега, когато сте въвлечен в цялата тази история, какво бихте казали?

На практика в тази история, продължаваща вече 20 години, държавата непрекъснато ни е неглижирала. Всички се държат, сякаш ние като наследници и съсобственици в този имот не съществуваме. И Министерство на културата, и Националната галерия действат така.

Доскоро фондация „Гъливер клиринг хауз“ беше във владение на къщата. Г-жа Десислава Гаврилова, която бе част от екипа на „Центъра за култура и дебат“, създаден от тази фондация, твърди, че за да ползват онези части, които са ваша собственост, са ви плащали наем. Какви бяха отношения ви с тях?

За съжаление те също бяха доста некоректни към нас. Плащаха ни минимален наем, като имаше периоди, в които те отказваха да плащат. След като договорът им с нас изтече на 17 януари 2018 г., те отказаха да освободят онези части от имота, които ние притежаваме. Дори продължиха да ги ползват още две години. Реално освободиха имота чак през януари 2020 г., като последният платен към нас наем е за януари 2019 г. В крайна сметка успяхме да ги осъдим за това неправомерно разполагане с имота ни. (гражданско дело № 31123/2018 г. в Софийски районен съд с решение № 303075 от 16 декември 2019 г.)

И след това, когато фондация „Гъливер клиринг хауз“ напусна имота, какво се случи?

След изтичането на договора с „Гъливер клиринг хауз“ на 17 януари 2018 г. и още преди да са напуснали имота, направихме опит да влезем в диалог с Министерство на културата и Националната галерия. Дори инициирахме среща с г-жа Бубнова.

Кога се случи това?

Преди повече от година – на 13 март 2019 г. Тогава се видяхме с директорката на Националната галерия и нейния екип. При срещата ни тя заяви, че има желание да решим този проблем. Обсъдихме няколко варианта. Малко след това ние получихме писмо с изх. № РД-30-67 от 21 март 2019 г., подписано от Ярослава Бубнова, директор на Националната галерия. В него бяха посочени три варианта за разрешение на казуса, сред които беше и откупуването на нашите части от така нареченото голямо ателие на партерния етаж. Върнахме нашия отговор на 1 юли 2019 г. Оттам-насетне – нищо.

И всичко това се случва още през 2019 г.?

Точно така. Искахме просто да приключим с тази история, която е еднакво неприятна и за нас, и за Министерство на културата, и за Националната галерия.

А какво се случи с Министерство на културата, когато сте внесли официално писмо с предложение за диалог?

Нищо. Внесохме същото писмо, което изпратихме към Националната галерия на 1 юли 2019 г. Всъщност и до днес никога не сме успявали да влезем за разговор в Министерство на културата. Писали сме многократно молби. В годините изпратените писма и молби са повече от двадесет. Ето само няколко от тях, като номерата, които посочвам, са тези, с които те са заведени в съответните администрации: молба № 94 ИИ/136/07.12.2001 г. до Областната управа; писмо-предложение до Министерството на финансите (№ 0408/15 от 30 юли 2002 г.), Националния институт за паметници на културата (№61.96.2002 г.), Министерството на културата (№ 68-00-03 от 03 юли 2002 г.), и Областната управа (И-94-0042 от 30 юли 2002 г.); молба № 94-И-11/13.02.2003 г. до Министерството на културата; писмо-предложение № 94-00-550/27.06.2006 г. до Министерството на културата; писмо-предложение № 94-00-976/25.06.2008 г. до Министерството на културата; молба № 94-00-2156/05.11.2010 г. до Министерството на културата; предложение № 94-00-725/07.05.2012 г. до Министъра на културата; писмо № V8-196/01.02.2013 г. до Министерството на културата и областния управител; предложение № 94-00-210/08.03.2013 г. до министъра на културата. Когато с имота се занимаваха родителите ми, те бяха изготвили едно официално становище – документ от двайсетина страници, в които се разглеждаха състоянието на имота, неговата пазарна стойност, данъчна оценка и възможните ходове за постигането на взаимен комфорт в управлението на имота. Фигурираше и предложението за продажба на нашите площи от къщата. Със сигурност този документи продължава да събира прах в някоя стая в Министерството. Става дума за Мотивирано предложение за прекратяване на съсобствеността между Антоанета и Венцислав Ташкови (наследници на Иво Ташков) за обект „Червената къща“ – находяща се в гр. София, ул. „Любен Каравелов” 15, изработено от Сара Коен – сертифициран оценител и вещо лице, вписано в Софийски градски съд за извършване на „Съдебна инженерно-техническа експертиза“. Резултат обаче няма. И всичко това продължава вече повече от 18 години.

Нека се върнем отново към 2019 г. Влизате за разговор с Националната галерия. Давате своите възможни предложения за излизане от ситуацията, които после са потвърдени чрез официално писмо, излязло от кабинета на г-жа Ярослава Бубнова. Вие депозирате официален отговор в институцията с вашето предпочитание. Междувременно фондация „Гъливер клиринг хауз“ освобождава имота. С други думи – развитието на нещата предпоставя решаването на всички проблеми с този имот, както за вас, така и за Националната галерия. Нали така?

Точно така. Но настана мълчание – и от страна на Националната галерия, и от страна на Министерството на културата. Но само за кратко – до февруари 2020 г., когато със семейството ми научаваме от медиите, че къщата се ползва съвсем неправомерно от Международна фондация „България 2002“ на Яков Джераси.

Вие не сте били уведомени за това?

Не. Г-н Джераси се настани в къщата и нито Националната галерия, нито Министерството на културата ни уведомиха, че този имот ще се използва. Дори в момента активно се ползват и площи, на които със семейството ми сме собственици.

Визирате Голямото ателие на Андрей Николов, от което вие притежавате 12/14?

Да. И ние не сме получили дори някакво просто уведомление, било то от г-н Джераси, било то от Министерството на културата или Националната галерия, че някой ще използва нашия имот. На практика нашата част от Голямото ателие се ползва незаконно още от февруари тази година. Дори в момента в него текат репетиции за театрален спектакъл. Г-н Джераси е абсолютно неправомерно в това пространство.

И вие нямате никакъв договор с него?

Не. На всичкото отгоре г-н Джераси е ограничил достъпа ни до някои от общите части в имота. А колкото до втория етаж – и към днешна дата ние имаме наемател там. Уви, в тази ситуация неговото пребиваване е доста проблематично. Крещят му, гонят го, обиждат го. Г-н Джераси дори е взел два фотьойла от апартамента без знанието ни, които е смъкнал на партера, защото му трябвали.

Но г-н Джераси твърди, цитирам: „реших да платя наем за един месец, за да спре ползването на втория етаж и вкарах там цялата спалня на цар Фердинанд“.

На кого е заплатил този наем?

На вас.

Такова нещо не се е случвало.

А така наречената „спалня на цар Фердинанд“ – сега тя, по думите на г-н Джераси, се намира във вашия апартамент на втория етаж, където вие имате наемател. Така ли?

Да, така е, а внасянето ѝ е било договорено с г-н Димитър Гочев, който е трябвало да снима нещо в една от стаите. Дори е договорено заплащане с нашия наемател, но след като снимките приключват, не само не е заплатено за ползването на имота ни, но и спалнята е останала там. Всъщност г-н Джераси прави всичко възможно да ограничи достъпа ни до цялата сграда. Сменил е част от ключалките на вратите в общите части без да ни предостави ключове за тях. А това е в нарушение на Закона за собствеността. Сменил е ключалките на външните врати.

Според г-н Джераси вие не сте го търсили.

Това не е вярно. Водих многократни разговори с неговия юрист –адв. Ивайло Турналиев, и му предложих да сключим договор. Той отказа. Заявиха, че нямат пари и не могат да плащат наем. Имам електронна кореспонденция с юриста на г-н Джераси. Това твърдение не отговаря на истината.

Г-н Джераси изтъкна, че не иска да преговаря с вас, защото, цитирам: „се придържам към максимата „с терористи не преговарям“.

Сещам се за една българска поговорка – „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“

Разговаряли ли сте с г-н Джераси лично?

Да, само веднъж – на 12 март 2020 г. Впечатлението ми от него е, че той обича да говори много, но не и по темата, върху която сте се събрали да разговаряте. Говорихме час и половина. Той ми разказа много интересни неща. Научих нови факти за евреите и какво ли още не за него самия, но нищо конкретно по въпроса как ще съжителстваме заедно в къщата? При първата среща с този, дотогава непознат и самонастанил се в имота ни човек, той поиска творби и лични вещи на Андрей Николов. Разбира се, че бях крайно уклончив и предпазлив при споделяне на семейна информация.

А предложи ли ви да се включите в борда на директорите?

Не, не ме е канил в борда на директорите.

А договорихте ли се за парите, които трябва да заплати, за да ползва вашите части от имота?

На срещата не сме говорили изобщо за пари.

Получихте ли предложение от него да закупи вашите дялове от например Голямото ателие?

Не. Никога от никого не сме получавали предложение за закупуване на ателието. Нито от г-н Джераси, нито от Министерството на културата. Ние сме внасяли такива и в Министерство на културата, и в Националната галерия, но такива към нас никога не са постъпвали. Единствено при единствената ни среща с г-жа Бубнова един от предложените от нея варианти бе за покупко-продажба на ателието, но от това, както ви казах, не последва нищо.

А как се стигна до онази обява, с която се отдаваха вашите площи от къщата под наем, включително и Голямото ателие, в което Националната галерия все пак има 2/14 от него?

Ще бъда честен с вас – аз го направих. Това беше моят отчаян ход да привлека вниманието, защото практически вече почти 20 години държавата отказва да приеме, че ние сме съсобственици с нея в този имот. Исках някой да обърне внимание на проблема. Знам, че няма как да отдам Голямото ателие под наем, защото Националната галерия има парче от него, но знаех, че ще предизвикам обществена реакция. И точно така стана. А до този момент държавата се разпореждаше с имота, както намери за добре. Прехвърляха си го от Министерството на културата към Националната галерия, отдаваха го под наем, без да бъдем уведомявани – все едно ние не съществуваме.

След като пуснахте обявата за отдаване под наем на Голямото ателие от къщата, получихте ли обаждане от Националната галерия или поне писмо?

Не.

Но според г-жа Бубнова тя е изпратила писмо до вас през юни?

Не сме получавали такова писмо.

А след като пуснахте обявата, появиха ли се желаещи за наематели на Голямото ателие в къщата?

Да. Явиха се няколко. Сред тях беше и едно театрално сдружение, умишлено не желая да оповестявам името им. Все пак те са трета страна и нямат отношение към разговора ни. Аз дадох своето съгласие за ползване на ателието на 4 май 2020 г., защото и към днешна дата това ателие трябва да е празно и да не функционира. Препратих екипа на това сдружение към Националната галерия, за да договори отношенията си с нея за онези 2/14 от ателието, които са държавна собственост. Срещнали са се скоро, след като получиха разрешение от мен. Г-жа Бубнова е заявила пред тях, че няма нищо против да се договорят. Тя обаче от своя страна ги препраща към Министерството на културата, защото по нейните думи те трябвало да искат и разрешение от него.

Състояла ли се е такава среща в Министерството на културата?

Да. Ако не ме лъже паметта – на 18 май. На нея министърът категорично е заявил, че това няма как да се случи. От екипа на сдружението са настояли за преговори или поне да им бъдат посочени мотивите за този отказ. Така и не получават обяснение защо не е възможно да наемат Голямото ателие в къщата, след като са договорили това с мен и г-жа Бубнова. За мен това е знак, че се случва нещо нередно, но уви, в публичното пространство се тиражират реплики, които определят мен и семейството ми като престъпници. Хвърля се прах в очите на обществото, че има желание тази да се ползва за културни цели, но когато се яви някой, който иска да го направи – се оказва невъзможно.

Ситуацията е смущаваща.

Не искам да спекулирам, но ще го кажа: според мен към този момент фондацията на г-н Яков Джераси е напълно неправомерно в тази къща. Говори се за някакво неясно споразумение, което в съда би било атакуемо, нищожно. Няма сключен договор с мен за частите, които са собственост на семейството ми. Тогава на какво основание този човек е в къщата? Аз не знам.

А след като в медийното пространство се появиха публикации заради вашата обява за отдаване на имота под наем, получихте ли обаждания от страна на г-жа Бубнова или г-н Банов?

Не, никой не е разговарял с нас. Бях много смутен, когато г-н Банов и г-жа Бубнова заявиха, че били разговаряли с нас и били в някакви преговори. Гледах го по телевизията. Идеше ми да бутна телевизора на земята от възмущение. Никой не е говорил с нас, а още повече да сме водил преговори след случилото се. Те дори не са ни потърсили. Ние сме тези, които непрекъснато молим за среща с г-н министъра, но явно всички в Министерството на културата са твърде заети, за да се занимават с нас. А когато не се занимават с нас – ние все едно не съществуваме.

 ***

Антоанета Ташкова, 29 юли 2020 г.

Г-жо Ташкова, кажете ни няколко думи за отношенията ви с Министерството на културата, в които вие сте пряк участник.

Правили сме многократни предложения до Министерството на културата за уреждане на съсобствеността ни. Това е видно и от всички документи, които синът ми ви цитира вече.

А малко повече конкретика за общуването ви с фондация „Гъливер клиринг хауз“?

Когато изтече първият договор на фондацията, ние депозирахме молба № 94-00-2156/05.11.2010 г. до Министерство на културата, за да уредим отношенията си. Никой не ни потърси, а новият договор на Министерството на културата с фондация „Гъливер клиринг хауз“ след проведен търг бе от 2013 г. Въпреки това между 11 май 2011 г. и януари 2013 г. фондация „Гъливер клиринг хауз“ ползваха имота, но не знам на какво основание.

И никой в Министерство на културата през тези 18 години не ви е обърнал внимание?

Единствено Стефан Данаилов, когато беше министър на културата, прояви интерес към имота. Издаде заповед № РД09-700 от 30 октомври 2008 г. да се направи оглед на имота. Когато дойдоха, арх. Илия Ковачев от Министерството на културата ни посъветва да поискаме замяна на нашата част от ателието за втория етаж. При това положение целият първи етаж ще принадлежи на държавата и ще може да се използва за експозиция или за мероприятия. Каквото пожелаят. Внесохме предложението, но докато г-жа Анна Емануилова, също от Министерството на културата, го доведе до знанието на министъра, изтече мандатът на правителството и отново всичко започна отначало.

Какво се случи при следващите министри?

По времето на министрите Божидар Абрашев и Вежди Рашидов за обектите, които са под управлението на Министерството на културата, отговаряше Пано Панов (бел. на автора: става дума за инж. Пано Панов – директор на дирекция „Управление на собствеността“ към Министерството на културата). Тъкмо той почти в прав текст ни заяви, че няма да се занимава с този имот.

А когато той не беше вече част от екипа на Министерството на културата?

Когато Пано Панов го смениха, назначиха една жена – не си спомням името ѝ. (бел. на автора: вероятно става дума за инж. Нуршен Малкоч, която и към ден-днешен е директор на дирекция „Управление на собствеността“ към Министерството на културата). Инициирахме среща с нея, за да я запознаем с нашето предложение. Срещата протече спокойно и тя ни увери, че ще обмисли въпроса. На излизане от сградата човекът, който ни изпрати до входа, един от подчинените ѝ, ни обясни съвсем човешки, че това, което искаме, би отнело на служителите на Министерството на културата много време и усилия, за да го придвижат. И че ако искаме нещата да се случат, е по-добре да се обърнем към специалист, който да ни изготви мотивирано предложение, което да внесем в Министерството на културата.

Послушахте ли го?

Да, обърнахме се към инж. Сара Коен. Тя изготви мотивираното предложение, което депозирахме в Министерството на културата в началото на март 2017 г.

Но тогава къщата на Андрей Николов вече трябва да е била собственост, с която се разпорежда пряко ръководството на Националната галерия?

Точно така. И започна размяна на документи между Министерството на културата и Националната галерия – размяна, която сигурно още не е приключила. Копие от мотивираното предложение сме депозирали и при областния управител, защото стана ясно, че той може да предложи на Министерския съвет да разгледа предложение на Министерството на културата за осъществяване на замяна. Там контактувахме с Гергана Михайлова и Даниела Досева. Уви, нищо не се случи.

Истинско ходене по мъките.

Именно. И при това ходенето по мъките контактувахме с Полка Александрова (бел. на автора: всички уточнения в скоби указват длъжността, която тези служители са заемали в Министерство на културата между 2006 и 2020 г. – началник управление „Правно-нормативно“), Анна Емануилова (директор на дирекция „Правна и управление на собствеността“), Милда Паунова (директор на дирекция „Правна“), арх. Илия Ковачев (служител в дирекция ,,Правно нормативна дейност и обществени поръчки“), инж. Пано Панов (директор на дирекция „Управление на собствеността“), Цвета Милева (служител в дирекция ,,Правно нормативна дейност и обществени поръчки“), Малинка Цупарска (главен юрисконсулт в дирекция ,,Правно нормативна дейност и обществени поръчки“), Татяна Цветанова (директор на дирекция „Правно нормативна дейност и обществени поръчки“). С всички тези хора сме общували след смъртта на сина ми Иво Ташков. С кого той е комуникирал, когато пряко се занимаваше с казуса, не мога да кажа. Но искам всичко това да свърши.

Докторант в катедра Нова и съвременна история при СУ „Св. Климент Охридски“. До 2019 г. е уредник в Софийска градска художествена галерия, където реализира редица изследователски проекти, фокусирани около историята на българските пластични изкуства от Освобождението до 1944 г. Сред тях са „Реставрация на паметта: Не/познатите художници от една картина“ (2014), „Свободният избор. Първите жени художнички“ (2015), „Голото мъжко тяло 1856 – 1944“ (2017), „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ (2018). Автор е на десетки публикации в списания L'Europeo, Abitare, A-specto, InGlobo и др.
Предишна статияСлед или без Борисов?
Следваща статияОтворено писмо на кинорежисьори