0
1647

Разговори с палача

Кажимеж Мочарски, вляво, и Юрген Щрооп

Откъс от една необикновена книга, появила се в необикновена ситуация. Изданието е на „Рива“ (превод от полски Богдан Глишев).

След Втората световна война в Полша идва на власт комунистическо правителство, което изпълнявайки директивите на Сталин, преследва офицери и войници от Армия Крайова, нелегалната съпротивителна полска армия, водила битка с хитлеристите. Пропагандата на комунистическата власт нарича бойците ѝ „фашисти“ и „сътрудници на Гестапо“, те са обвинявани в измяна спрямо полския народ, хвърляни в затворите и осъждани на смърт. Това се случва и с автора на тази книга, Кажимеж Мочарски, осъден (18 януари 1946) на 10 години затвор. От ноември 1948 г. в продължение на две години го изтезават жестоко в Мокотовския затвор край Варшава – за да го пречупят, го вкарват в една килия с генерала от СС Юрген Щрооп, който е сред най-бруталните командири на СС, палач на Варшавското гето, където на 19 април 1943 г. избухва въстание. По негова заповед хиляди евреи са изпратени в лагерите на смъртта, а десетки са избити в руините на гетото. Заловен от американците след войната, той е предаден на поляците. Във Варшава го чака процес. На 23 юли 1951 г. е осъден на смърт, а на 6 март 1952 г. е обесен.

Тези 255 дни, прекарани от двамата смъртни врагове в една килия, предразполагат към откровеност. Без хартия и молив – при феноменална концентрация, Мочарски успява да съхрани в паметта си чутото от генерала. Както по-късно признава: „Научих се да записвам наум, като си представях, че съм пред лист хартия“.

На 18 ноември 1952 г. Мочарски е осъден на смърт. Две години и половина я очаква – всеки ден. След смъртта на Сталин присъдата му е била сменена на доживотен затвор, но това той научава след две години и половина. През април 1956 г., когато „размразяването“ вече е започнало, той е освободен от затвора. През декември същата година започва поредният процес на Мочарски, чиято цел този път е публична и окончателна реабилитация. Оправдан е изцяло. От 1957 г. работи като журналист във Варшава. Започва да пише книгата „Разговори с палача“ през 1971 г.

Необикновен документ (…), книга, която по достойнство достига посланията на Солженицин.
Le Nouvel Observateur

Не си спомням никоя друга книга, която да отведе читателя толкова далеч – в дълбините на нацисткия разсъдък.
The New York Rewiew оf Books

Кажимеж Мочарски, „Разговори с палача“, изд. „Рива“, 2018 г., превод от полски Богдан Глишев, художник Веселин Праматаров.

Предговор

Разговори с палача е необикновена книга, която предлага на читателите възглед върху дело с огромно значение. Показва ни колко погрешно е в светлината на международните отношения преобладаващото днес мнение, че Втората световна война просто е била двустранен сблъсък между Доброто и Злото; между демократични държави и техния фашистки неприятел. И още, може би, защото Разговорите… се провеждат в затвор след войната, в килия, която член на нелегалната Съпротива разделя с нацистки военнопрестъпник, ни подсказват, че природата на конфликта е доста сложна. В резултат войната в Европа водят не две, а три сили – фашистките държави от Оста, Съветският съюз и демократичният лагер начело с Великобритания и Съединените щати. Фактът, че Съветският съюз започва войната като съюзник на нацистите, а след 1941 г. прави коалиция със западните Велики сили, не променя съществено заложената в Съветите враждебност както към фашизма, така и към демокрацията. След победата през 1945 г. Сталин без скрупули упреква западната демокрация, а на нейните представители гледа с презрение, както и на победените фашисти. По комунистическа логика решението да вкарат по-късно в обща килия Мочарски, войник от полската Съпротива, и есесовския генерал Юрген Щрооп, отговорен за ликвидиране на Варшавското гето, било напълно естествено. Макар че Мочарски и неговите съмишленици от Армия Крайова храбро и жертвено са се борили срещу нацистите, комунистите без колебание го осъждат на смърт като колаборант.

В полската действителност съдбата на Мочарски убедително илюстрира жестокостта на следвоенния режим, контролиран от СССР. Мочарски принадлежи към образованата, осъзната политическа класа на съвремието, която при нормални условия би поела властта след войната, но е отхвърлен от нея. От друга страна, Сталин, по чиято заповед през 1938–1939 г. са погубени повече от лидерите на Комунистическата партия на Полша, не разполага с достатъчен брой обучени административни кадри. Поради това няколко години след нахлуването на Съветите през 1944 г. в Полша властват грубата сила и мошеничеството, а кормилото на властта е в ръцете на групичка политици, беззаветно предани на заповедите от Москва.

В светлината на тези обстоятелства Мочарски заслужава най-голямо възхищение, защото използва възможностите от продължителното си общуване с Щрооп. Разговаряйки редовно няколко месеца, той съумява да си създаде подробна представа за нацисткия замисъл, а като запомня казаното от съкилийника – да опази натрупания материал за по-късно публикуване. Сътвореният по този начин портрет на „палача“ се настанява в паметта така силно, както обстоятелствата, в които се прави. Щрооп не проявява и следа от разкаяние за извършените престъпления. Действително е прилагал в живота утопия, в която искрено вярва, и не съжалява за нищо, с изключение на събитията, довели до краха на Третия райх. Защото, както и неговият съкилийник, очаквайки изпълнение на смъртното наказание, може да говори абсолютно открито, без заобикалки и премълчавания. Сутринта при раздялата произнася сухо: „Довиждане, хер Мочарски, до скоро при Свети Петър!“.

Заедно с преводите на чужди езици в Полша излязоха различни издания на Разговори с палача. Първото полско издание като книга през 1977 г. очевидно бе кроено от цензурата. Сегашното – вече поредно на пълната версия – затова е толкова необходимо като достоверен документ за един от най-значителните епизоди на XX век.

Норман Дейвис
15 септември 2003 г.

ХІV. ПОДГОТОВКА И УВЕРТЮРА КЪМ ГРОСАКЦИОН

Доста късно, след шест месеца съвместно пребиваване зад решетките – в началото на септември 1949 година – започнахме по-просторно и подробно да говорим за ликвидирането на Варшавското гето и по еврейската проблематика. В килията бяхме в предишния състав на тройката (Щрооп, Шилке и аз). Вече се познавахме добре. По много теми разговаряхме свободно и задълбочено – понякога полугласно. С това се отличавахме – като нарушители на тайната затворническа повеля.
Щрооп знаеше, че поляците разполагат с неговия обширен доклад по ликвидирането на Варшавското гето и оценяваше тежестта на подобно обвинение. Обаче не беше бърз в откровеностите около своето участие в разрешаване на еврейския въпрос и понякога се боеше да докосне главните елементи по това дело. Същевременно не успяваше да се противопостави на изкушението при разговор по темата. Струва ми се, че върху него тегнеше нуждата от преплакване на част от „тъмничните страсти“ (употребявахме и такъв термин), на болките, съмненията, духовните сривове, горчивини и бремето на „поверителните“ или тайни (истински и лъжливи) дела. Помагахме му в тези „преплаквания“. Шилке, допускам, поради любопитство и за да преодолее затворническата скука. Аз пък – както писах в първата глава – преди всичко „разчитах да чуя възможно най-пълната истина за Щрооп и неговия живот“ и проявявах личен интерес.
Различно протекоха и „еврейските“ разговори. Многократно Щрооп говореше по собствена инициатива. Неведнъж ние пък предизвиквахме доверие. Понякога дискусията придобиваше мек, философски характер. Случваше се да стане и напрегнато, заядливо, ръмжащо. Тогава му задавахме непредвидени въпроси, като полицаи и офицери от следствието. Но това рядко се случваше.
Не мога в главите за Гросакцион във Варшава да пресъздам всички полемични моменти, отклоненията от темата и цялата дискусионна дрипа. Това за читателя би било отвличане от главния поток на разказа, от постоянството в д е й с т в и я т а на Юрген Щрооп през април и май 1943 година, когато той умъртвява 71 хиляди полски евреи и превръща кварталите на моя град в пустиня от развалини. Предавам разказаното от Щрооп подредено, но не и фризирано о т  м е н.

* * *
– При телефонния звън вдигнах слушалката! – продължава Щрооп. – На 15 април 1943 година късния следобед се върнах в Лвов от пътуване до обект. Неочаквано се появи дежурният при генерал Катцман офицер с известието, че няколко пъти са ми телефонирали от Берлин и че трябва да очаквам в моята квартира нареждане от Централата. Очаквах шифрована бележка по телекса или телефонно обаждане от адютантите на Хайнрих Химлер. Неведнъж бях получавал такива внезапни съобщения или информация. В очакване на заповедите аз се изкъпах и на кушетката се зачетох в тайния документ, който съдържаше практически съвети за научното разрешаване на еврейския въпрос. Задрямал съм. Бях много уморен, защото се стараех, доколкото мога, да помагам на генерал Катцман. Бяхме с еднакви есесовски чинове и в Полицията, но аз му бях подчинен. Катцман отначало управляваше в Радом, а след две години – в Лвов. В Галиция той се държеше изправно и делово. Катцман беше сериозен генерал и обаятелен колега. Хайнрих Химлер го премести през 1943 г. на почетната функция висш командващ СС и Полицията в окръг Померн[1], като същевременно го повиши в чин СС групенфюрер.
На моята бележка, че този „сериозен генерал“ е бил по-сериозният, а кой знае, ако не и най-сериозният сред людоедите, Щрооп – след обмяната на информации и противопоставяния – накрая призна:
– За две години, до юни 1943-а, Фриц Катцман пресели в дистрикт Галиция около 550 хиляди евреи.
Когато Щрооп използваше термини като „преселение“, „Sonderbehandlung[2]“, „разрешаване на въпроса“, „излавяне“ на евреите, го разбирахме еднозначно.

* * *
– Станах Kоmmandiert zum SS und Polizeiführer Galizien-Lemberg[3] през февруари 1943-а, значи след ликвидацията на много еврейски сборища, включително в Стрий, Рава Руска, Чортков, Тернопол, Станиславов и Бжежани – разказва Щрооп.
Тук попитах за онова Бжежани ли става дума, дето 20-годишен и с чин унтерофицер от Кайзеровата армия се беше влюбил в една полска девойка. Щрооп потвърди и добави, че през март 1943 година посетил служебно Бжежани и се опитал да намери дома, където квартирувал през Първата световна война.
– Преди моето пристигане в Лвов – каза Щрооп – тамошното гето вече не съществуваше. Катцман окончателно приключи с него през януари 1943-а. Появих се в периода на „завършващите след процедурата работи“, както се изразявате вие. Подреждахме ситуациите според актуалността.
От разказа на Щрооп излизаше, че по време на неговото 10-седмично лвовско присъствие в Галиция са ликвидирани хиляди евреи – оцелели след главните Катцманови изтребления, разпръснати поради бягства или изпратени по трудовите лагери.
Тези лагери били от по-рано, на разни места и за различни цели. Физически най-силните евреи затруднявали построяването на описания вече аутобан D-4. Условията в лагерите били нечовешки при работа за неподготвени хора. Например, когато липсвал необходимият транспорт, лагеристите евреи трябвало не само с примитивни лостове да разбиват скали, но и да пренасят на ръце тежки камъни на значително разстояние. Личният състав на затворниците бързо намалявал вследствие на смърт поради изтощение, екзекуции и – понякога – бягства. Същият Катцман системно набавял затворници евреи, за да се изпълняват нормите, поставени някога от генерал Прютцман и Юрген Щрооп, а по-късно – от наследниците им по трасето на D-4.
След унищожението на гетото в Лвов из Галиция, според думите на Щрооп, остават 25 подобни еврейски трудови лагера, по хиляда души всеки. Както излезе от сведенията, получени по време на спора между Щрооп и Шилке (който помнеше много статистически данни от канцеларските документи на Биркамп в Краков), на банкова сметка от СС плащали по 5 злоти на ден за всеки затворен евреин. От тях Катцман отделял 1 злота и 60 гроша „за регистрирана в лагера еврейска глава“. Този дял определял комендантът на лагера. 1 злота и 60 гроша се предвиждало за дневна дажба и наблюдаване на всеки от затворниците, които не получавали никаква заплата за извършената работа. Но и храна, освен символичната супа, също не им давали. Доколкото това било възможно – сами си организирали прехраната.
Както изчисли Шилке, на месец по сметката на СС за работата на тези евреи в 25-те галицийски лагера влизат почти 4 милиона злоти. Щрооп не отрече сметките на Шилке, който завърши по следния начин:
– Такъв е бил най-готиният интерес на Главната квартира на Химлер. В подкрепа на финансовото управление на лагерите, натоварено с организацията на безплатния човешки труд на милиони – били прехвърлени по лични сметки милиарди райхсмарки. СС е най-сериозната икономическа сила в Третия райх!
Щрооп бил, според разказаното, за запазването на „Юлаговете“[4] в Галиция. Еврейските работници лагеристи прокарали, както веднъж заяви, около 100 километра аутобан D-4, и то най-трудните, скалисти или блатисти участъци.
Докато аз бях в Лвов – твърдеше Щрооп, – еврейските пътни работници бяха задоволени и Хайнрих Химлер нареди ограничена ликвидация на тези лагери. СС райхсфюрерът се съгласяваше с аргументите на генерал Прютцман и споделяше моето внушение да се съсредоточим преди всичко върху построяването на аутобана.
– Избягалите евреи, след частично неуспешната ликвидация на гетата в градовете и селищата на Галиция, причиниха много проблеми на Катцман. Много евреи избягаха в гората. Свързаха се с полските партизани. Имаха много оръжие. Купуваха го от нашите съюзници италианците и от унгарските войници. Тези горски банди много ни пречеха. Теренът беше труден за битка. Хълмове, планини, гори, пущинак. Полската интелигенция, буржоазията и католическият клир подкрепяха активно евреите. Селяните също използваха техните навеси, кръчми и копите сено. Дори украинските земеделци понякога помагаха на евреите, макар че по принцип „Халичина“ (каза думата на украински)[5] ни сътрудничеше в акцията по ликвидиране на евреите, пък и към поляците не бяха мили. Вечната суматоха в тоя дистрикт! И непрекъсната заплаха.
– Веднъж пътувах към Рава Руска за Щаба на нашите части, разгромили полско-еврейска банда на този терен. Командващият СС щурмбанфюрер ми докладва положението. Беше трудно. Стигнах до заключението, че разполагаме с малко сили срещу толкова хитър и отчаян противник. Когато се връщах в Лвов, в гората евреи стреляха по моята кола.
– За ситуацията в дистрикт Галиция по онова време направих следните изводи. Първата фаза по обезвреждане на евреите беше очевидно лека. Просто ги пъхах в чувала като пилета. Пасивните маси не само вървяха сами като телета на заколение, но и парализираха активните елементи. Дори евреите да бяха активни и организирани, в наплашената, доведената до истерия навалица, те не можеха да си съберат ума, не се ориентираха в ситуацията и често сами гинеха в тълпата. Затова пък втората фаза е доста по-трудна. Защото бегълците са хора решителни, дръзки, силни и находчиви. Намират опорни точки, настървени са. Ориентират се добре в обстановката и си подготвят отрано път за пробив и отстъпление, често обмислени.
– Освен това още нещо научих в Лвов – разправяше Щрооп. – А именно, убедих се, че евреите са усвоили тънкостите на инженерно-сапьорската техника. Изучих в Лвов, впрочем – в Рогатин и Золочев, а също в една гора, където имаше партизанска база, системата за построяване на бункери, укрепления, складове, сигнализация и т.н. Господине, ще повярвате ли, колко добри бяха тези скривалища, канали, коридори, отдушници, ниши, складове за амуниции, нужници и убежища, предназначени за заблуда лабиринти. А какви изобретателни отоплителни и вентилационни съоръжения! В Рогатин видях еврейско скривалище, подземна заличка като кошара за 60 души. С дължина 30 метра. Строено дълбоко под земята с подпори, бетонни кубове и железни релси. Върху тавана два метра развалини и земя, покрита с чимове трева и цветни лехи. В невинни храсти бяха замаскирани вентилационните отвори. Есесовците на Катцман няколко дни търсиха този бункер. Еврейската съпротива е решителна. Не знаем как да ужилим подобно огнище. Първият намерен вход се оказва само железен макет на врата. Влизаме и следва взрив. Неколцина есесовци са тежко ранени. Един попадна в замаскирана мрежа за вълча яма и се надяна на колове. Трябваше да потърсим други входове. Част от еврейските групи са избити. Никой не се предаде жив. Повечето се измъкнаха през тайните подземни коридори, чието трасе опознахме след няколко дни. Оказва се, че евреите са използвали средновековни тунели, които някога криели хората от татарите.
– Другата, не многобройна, част от евреите, ционисткият елит (Щрооп често използваше това прилагателно), интелигенцията, никога не бива да се подценява.Тяхната група предводители разполага винаги с характери, знание, съобразителност и физическа сила.

* * *
Отдавна се досетих, че командироването на Щрооп за около два и половина месеца в труден терен е имало за цел подготвянето му за Гросакцион във Варшава, планиран от Химлер за втората половина на април 1943 г. В оркестъра на Катцман той се учи и задълбочава – като заместник на диригента – своите антиеврейски умения. Трупа опит за бъдещата дейност във Варшава.

* * *
От склонностите на Щрооп, които той делеше в мокотовската килия, ще припомня две.
Първата засяга институцията на погромите. На моята обширна бележка за горските евреи, избегнали галицийските погроми от 1942–1943 година, Щрооп отвърна:
– Ние никога не сме организирали п о г р о м и т е. Така действаха само варварите.
Отговарям:
– Донякъде сте прав. Погромите винаги имат нещо общо с импровизацията, с колективното безумие, неведнъж действително са внушавани. Вашите акции бяха хладнокръвно замислени, разработени в подробности, предизвикани от израза „арийски“ и реализирани по етапи, масово, във всеки участък.
Другата склонност на Щрооп бе свързана с погледа му върху геополитическата необходимост от бързото разрешаване на еврейския въпрос в Галиция.
– В ситуацията на онези военни години и в бъдеще – на следвоенните, Галиция беше от значение, но национално и политически сложна територия. Богат простор, богат на изкопаеми, добър чернозем, чудесни градове, селища и селца с жители от три народа (украинци, поляци, евреи), но и от народности и племена като: цигани, арменци, лемковци, гуцули, четвърт унгарци, четвърт молдовани, четвърт австрийци и т.н. Сериозни стопански, езикови и културни разслоения. А Лвовско би следвало да бъде уеднаквено и мирно в Европа на новия Ordnung. То е естествената изходна база за комуникации и свързаност между Западна и Централна Европа с Южна Русия, Украйна, Румъния (става дума за прагерманския път на готите южно от Карпатите) и нататък с Крим, Сечта, Черно море и Кавказ. Трябваше от тройката главни струпвания на народи – където всеки чифт би могъл да се обърне срещу нас (например евреи и поляци) – да се направи двойка. Искахме да владеем само поляците и украинците. Могло би винаги, в отсъствие на третия, т.е. на евреите, да заиграем с украинците против поляците и да имаме относителен мир.
– Хер генерал, много е хитро (от гледна точка на управленската техника) онова, което казвате, защото Химлер от принципни, идеологически, НСДАП-овски съображения, нарежда значително по-рано, през септември 1939 г., „разрешаването на еврейския проблем“, а то значи постепенно, поетапно, но с прилагане на всички достъпни средства и методи.

* * *
– Внезапно звъни телефонът. Рязко се изправям, – продължава Щрооп започнатата тема. – Чувам офицера, който проверява моята самоличност. А сетне от слушалката долита и гласът на самия Хайнрих Химлер. Почувствах, че е за нещо важно. Изкъсо, по войнишки, райхсфюрерът заповядва: утре сутринта да отпътувам за Краков при висшия началник на СС и Полицията на изток обергрупенфюрер от СС Фридрих Крюгер[6] за консултации преди прехвърлянето ми във Варшава. Опитах се да отсроча заминаването с два дни. На което Хайнрих Химлер отвърна: „Драги ми Щрооп, всички дела, дори най-важните, бледнеят пред задачата, която ви възлагам във Варшава. Дойде часът на Голямата операция. Заминавайте при Крюгер, а на 17 април сте длъжен да пристигнете инкогнито във Варшава. От Краков звъннете поверително на Хан[7], той ще ви каже адреса на квартирата, където трябва да се явите“. Освен това Хайнрих Химлер ме запозна с персоналните интриги на СС началството във Варшава и ме снабди с широки пълномощия.
– На следващия ден се съвещавах на четири очи с Крюгер, по-късно и със специалисти от неговия щаб. Крюгер беше хитра лисица. Предвидлив, отлично осведомен, внимателен и непреклонен. Радваше се на голямото доверие и на Адолф Хитлер, и на Хайнрих Химлер. Опитен специалист от контрабандната защита на НСДАП преди нашето идване на власт, експерт по улични битки и ръководител по СС школуването в Мюнхенски окръг.
– Крюгер и Ханс Франк[8] вероятно не са си симпатизирали. Съперничество създаваха дублирането на чиновници в администрацията на Франк, както и разликите в заплатите в СС, Вафен СС и полицията. Крюгер стана подчинен на Франк, но на практика действаше автономно и някои операции провеждаше заедно с Франк, други – против него по начин, формално лоялен, но лесен за разчитане.
Щрооп говореше бавно, често прекъсваше хода на разказа.
– За какво ви информира в Краков Hцherer SS- und Polizeiführer Фридрих Крюгер? – питам аз.
– Че Хайнрих Химлер заповядал веднага да се отправя към Варшава и да наблюдавам евакуацията на евреите от гетото, макар че Фон Замерн-Франкенег командваше там СС и Полицията[9]. Той беше с по-малък от моя чин (СС оберфюрер), лигльо, австрийски интелигент от Тирол, доктор по право или философия, изтънчен женкар със слабост към алкохола, забавленията…
– … и увеличаване на доходите – намеси се Шилке. – Наслушал съм се в канцеларията на Биркамп в Краков за хубавия живот на Фон Замерн-Франкенег. Говореше се, че скъпоценности, валута, ценни кожи и деликатеси са текли в невиждано количество от Варшавското гето до неговия джоб и сейфове.
– Лъжа! – извика Щрооп. – Офицерите от СС не взимаха подкуп!
– Но в „Адрия“ Фон Замерн често се отбиваше – включих се и аз. („Адрия“, известен преди войната варшавски дансинг[10], по време на окупацията беше Nur für Deutsche[11]).
Щрооп ме погледна изпитателно. Издържах неговия следователски кос поглед и само се усмихнах.
– Досещам се, хер Мочарски, откъде имате информация за гуляите на Фон Замерн и франтоваците в „Адрия“. Polnische Widerstandsbewegung[12] имаше добро разузнаване. Всъщност, нашата берлинска Централа знаеше, че Юденрат[13] се старае да у с м и р и малко хората от СС и Полицията и точката за посредничество беше „Адрия“ с остроумната жена на комисаря[14] за този локал, германка. Но най-важният елемент в критичното мнение за Фон Замерн бе неговата психическа отпуснатост. Крюгер ми го каза.
– И тъй, на 17 април 1943 г. вие се появявате във Варшава?
– Да. Беше събота. Пристигнах в конспиративната квартира. Доктор Лудвиг Хан шифровано ми изпрати в Краков адреса. Никой, освен него, не знаеше, че съм във Варшава. Веднага пристъпихме към дълъг, поверителен разговор. Хан не само ръководеше Полицията по безопасността, но беше и великолепен шеф на разузнаването на СС във Варшава. Оттук произлизаха тесните му контакти и особена позиция в Берлин. След телефонните разговори с Хайнрих Химлер и Крюгер той откровено побеседва с мен. Обменихме информация. Убедих се, че Хан прекрасно се ориентира не само в своя район, но и в персоналната структура на централния апарат на СС. Правеха впечатление знанията му за варшавските среди на НСДАП, СС, Полицията, Вермахта, Луфтвафе, администрацията на Фишер[15], но и неколцина германски довереници, пълномощници, директори и собственици на фабрики. Говореше за приемане на подаръци и одобряване на финансови облекчения. Оплака се от обективните трудности при разширяване на мрежата от агенти в полското съпротивително движение. Беше обезпокоен от силата и обхвата на вашите нелегални организации, от активността на разузнаването и АК-овско-лондонското контраразузнаване[16]. Според него всеки поляк трябваше да се възприема като потенциален разузнавач. „Шпионирани сме от поляците. Дори полските деца ни следят“ – беснееше Хан. От неговата сграда на алея „Шух“ често изтичала най-поверителна информация. „Поляците съумяват да ни деморализират, използват най-различни методи: от алкохола, пивниците и проститутките – до пропагандния натиск, терор и въоръжени атентати по улицата.“ Вървели, според Хан, ръка за ръка с евреите. Затова много от нашите планове за гетото бяха внезапно научени от евреите чрез военното и цивилното полско разузнаване.
– Що се отнася до Фон Замерн, стигнахме до сходно мнение – продължи Щрооп. – Доктор Хан ми изброи строго засекретения списък от нарушения, допуснати от тиролеца. На въпроса ми известно ли е това на СС райхсфюрера и Крюгер, Хан набързо ми разясни, че той „предава нагоре само такава информация за немци, която се потвърждава от неопровержими документи. А в случая с Фон Замерн не всички документи са налице“. Хан също характеризира (чрез намеци) контактите и връзките на Фон Замерн със старата гвардия на НСДАП и СС. Хан ми разказа онова, което Хайнрих Химлер едва загатна. Стана ми ясно, че единствената възможност да се отстрани Фон Замерн от Варшава е, ако се възползвам от първия пропуск на този „зайс-инквартовец[17]“ при планираното настъпление в гетото.
– На следващия ден, в неделя, се отправих към резиденцията на Фон Замерн на алея „Уяздовска“, между улиците „Пьенкна“ и „Шопен“. Попаднах на инструктаж. Обсъждаха се последните детайли на операцията срещу гетото, определена за шест сутринта на 19 април. Когато влязох в кабинета, Фон Замерн се смути. Усети, че моето присъствие във Варшава може непредвидимо да повлияе върху неговата кариера. Не взех участие в инструктажа, защото не желаех да внасям поправки в несполучливия план за операцията. Нека тая австрийска лисица, конте и сибарит[18] върши глупости! Колкото повече ги направи, толкоз по-бързо ще излети от варшавското кресло!
– Фон Замерн беше нервиран, паникьосан. Щабните му офицери тръпнеха. Не съумяваше да се вземе в ръце. Наблюдавах този панаир и очевидно подценяване на противника. От една страна, Фон Замерн нямаше истински сведения за силата на еврейските организации, от друга пък – възнамеряваше, след първия удар, да проточи операцията и след месец да я комбинира с германски индустриалци, с някои армейци, отчасти и с богати евреи.
– Като оставих на Фон Замерн свободата да действа при подготовката, аз се свързах с командирите на всички бойни части на Полицията и СС във Варшава и с няколко наши хора от Вермахта. Опитах се да предвидя ситуацията. Хан твърдеше, че операцията ще се проточи по-дълго от запланираните три дни. Въпреки лвовския ми опит, изобщо не предполагах, че разчетите на Хан ще се окажат толкова точни и че ликвидацията на гетото ще завърши през лятото. Хан обърна внимание на всички усложнени елементи в ситуацията. В гетото бяха останали най-ловките евреи, на всичко отгоре имаха военно-политическа организация. Вероятно щяха да окажат съпротива, но преди всичко Хан се опасяваше от поляците. Какво ли щеше да стане, ако се притекат на помощ на евреите? Не допусках да имат достатъчно въоръжение, но можеше да ни атакуват. Тогава – да унищожаваме цяла Варшава ли? Замислих се върху подобна евентуалност и върху думите на Хан, че унищожението на Варшава и ситуационното провокиране на поляците към борба би представлявало глупост. Политическа и стратегическа глупост.

* * *
– Сутринта на 18 април 1943-а излязох да огледам района на утрешните битки на Фон Замерн. Взех от Хан скромна кола с варшавски полицейски номер, облякох офицерски шинел без отличителни знаци и смених тиролката с фуражка на СС унтерщурмфюрер. Махнах монокъла. Имах малобройна охрана, макар че отдалеч ни следваха две цивилни коли на Хан. Внимателно оглеждах границите на гетото, близките „арийски“[19] домове и също така проверих бдителността на кордона, съставен от „аскарийци“.
– Откъде сте докарали „аскарийци“? – питам Щрооп. – От Африка ли? Защото „аскариец“ е войник туземец, мохамеданин от бившите германски колонии.
– „Аскарийци“ наричахме доброволците от помощните на СС служби, които се рекрутираха от коренни жители на завладените от нас райони в Източна Европа. По принцип това бяха латиши, литовци, белоруси и украинци. Обучаваха ги в SS-Ausbildungslager[20] Травники край Люблин. Не бяха най-добрите като войници, но пък националисти и антисемити. Млади, най-често без основно образование, с култура на диваци и склонност към мошеничество. Но послушни, издържаха физически и бяха твърди към врага. Мнозина от „аскарийците“, използвани в Гросакцион (особено първите дни) бяха латиши. Като не знаеха полски език, те трудно се разбираха с жителите на Варшава. Което пък ни вършеше работа. Наричахме ги още Trawniki-Männer.
– И по време на тази секретна инспекция стигнахте до центъра на гетото?
– Разбира се. Надишах се там на еврейска смрад, макар че улиците пустееха. Казваха ми, че по дворовете и улиците на гетото е многолюдно, а тук почти напълно отсъстваха минувачи. Привидното спокойствие и нищожното количество хора свидетелстваха, че евреите бяха предупредени за бъдещата акция. Когато попитах един лейтенант от контролиращата служба на Вермахта, когото срещнах в складовете на Тьобенс (в гетото) дали не предчувства нещо странно по лицата на еврейските работници, отговори ми, че не. Кажете ми, хер Мочарски, аз – новият човек – надуших веднага опасното за нас настроение, а този старши по възраст лейтенант от Първата световна война нищо не съзираше. Тьобенс заедно с еврейските ръководители и владетели подхранвал добре своя концерн, предлагали коняк и изпращали в Райха колети с лакомства за цялото семейство. Допускам, че същият лейтенант беше в свитата на генерал Шиндлер[21], шефа на оръжейните складове, контролирани в ГГ от Вермахта. Тази консервативна мафия от професионални военни, прикрита зад прилежен интерес към Източния фронт, определено и отдавна саботираше препоръките на Хайнрих Химлер за бързо разрешаване на еврейския въпрос във Варшава, Лодз, Радом, Краков и Лвов.
– Когато напусках гетото – завърши инспекционните си заключения Щрооп, – чух наблизо, откъм „арийската“ страна изстрел. Побягнах. Стреляше един млад „аскариец“, латиш в черен шинел. Наругах го като псе. А той стои мирно и глуповато, дори искрено признава: „Толкова е скучно, пане поручик (взе ме за лейтенант)… Кога най-сетне ще почнем да стреляме по тия животни от чифутската зоологическа градина?“ – пита той на странен немски, по-скоро Neger Deutsch[22]. Зашлевих го с ръкавица по блондинската глава (беше от нордската раса) и му дадох една райхсмарка. На „аскарийците“ можеше да се разчита!
– Вечерта се върнах в квартирата, взех вана, натърках се с одеколон и хапнах великолепни кнедли. Обичах кнедли от времето на моето пребиваване в Судетенланд. Опитах и парче кърваво филе с картофки. Към това прибавих чаша бургундско, египетска папироса на фирмата „Симон“ (най-добрите папироси в света) и като финал позвъних на Хан. Благодарих му за гощавката, защото той беше уредил вечерята. Попитах го откъде знае, че обичам кнедли. Доктор Хан се смееше и шегуваше. Обменихме последна информация. Аз разказах впечатления от гетото. Той – за своите телефонни разговори с Берлин и Краков… Приготвих се за сън. Преди това наредих на ординареца да бъде готов точно в три през нощта, убедих се, че заповедта на Фон Замерн за обсада на гетото е изпълнена и помолих да ме събуди в четири.

* * *
– Точно в 6 сутринта на 19 април, в понеделник, Фон Замерн започна операцията. Но явно избърза с включването на бойните отряди. Още в пет, ако ли не в 4,30, около гетото се появиха автомобили с есесовци, танк и бронирани коли. Този грохот и глъчка предупредиха евреите, че е замислено нещо голямо. Техните наблюдателни постове вдигнаха на крак Щаба на еврейската организация. Освен това приятелите на евреите – АК, Делегатурата[23] и пръснатите малки полски групички – сигурно осведомяваха бойците от гетото за движението на нашите части, използващи „арийските“ улици за входове към заселените с евреи квартали. Вече беше светло, защото през април слънцето изгрява рано. Докато обличах полевата униформа, видях дърво с напъпили клонки; трептяха и блестяха на фона на розово-сините облаци. Въздухът чист. Птиците чуруликат. Напомняха ми горичките край Детмолд. Така ухаеше и ранната пролет под хълмовете на Херман дер Херускер.
– Пролетта разнася по поля и градини и д р у г и ухания: воня на тор и смрад на лайна идват от клозетите – разсъдливо отбеляза Шилке и добави: – Най-отблъскващ е мирисът на разлагащи се трупове. През 1917 година строяхме мост близо до предната линия на фронта. (Ще отбележа, по време на Първата световна война Густав Шилке бе служил в пионерните части). Тревата зелена, първите цветя, слънце, а тук от време на време вятърът полъхва задавящи талази „трупен парфюм“, както го наричахме. Блудкавост. Човешката леш вони невъобразимо.
Като каза това, той запя затворническа песен, непозната досега, за южния вятър, който духал в лицето му; „този вятър бащински беше“ – приключи той. След малко Щрооп продължи:
– Останах в квартирата, край телефона. Определените по-рано личен щаб и команден състав действаха съвсем професионално. Шофьори, мотоциклетисти, радисти, телефонисти, адютанти. Всяка минута бях au courant по акцията на Фон Замерн, който с малко войска нахлуваше в шест сутринта в гетото. Само 850 души и 16 офицера, включващи редова полиция, служби по сигурността, Вермахт и „аскарийци“. Първите пет минути на акцията бяха спокойни. Евреите допуснаха нашите. Когато есесовците навлизаха по улицата, а на Фон Замерн му се струваше, че ще минат като на пролетна разходка, от гетото бе даден силен насрещен огън. След такъв салют сред нашите настъпи паника. Офицерите на Фон Замерн се втурнаха напред в една колона като умопобъркани! Господине, те атакуваха с големи отделения, и то доста плътно! Настъпи ад. Избухна мина и порази наши хора. Евреи и „арийци“ се съпротивляваха организирано. Всъщност н а п а д а х а те. Казах евреи и поляци, когато се уверихме, че това са полски franc-tireurs[24].
Още при началните разговори в килията Щрооп казваше „полски бандити“ и „еврейски бандити“[25]. В резултат на моите остри реакции той започна да използва френския термин franc-tireur или „АК-овец“, „АЛ-овец“ и „ЖОБ-овец“. Последното съкращение произлизаше от Жидувска организация „Бойува“ и Щрооп го произнасяше „ЦОБ-ман“.
– Този идиот Фон Замерн-Франкенег вкара в уличките и гъстите застроявания един танк, придаден към Вафен СС като трофей от френския фронт, и две есесовски бронирани коли. Еврейските въстаници (тук Щрооп за пръв път употреби това определение) хвърляха по танка и колите коктейли „Молотов“.
– Що за „коктейли“? – питам аз.
– Бутилки със смес на основата на бензина, самозапалващи се при допир с някакво – май фосфоресциращо – фитилче, прекарано през гърлото на шишето. Щом бутилката се пръснеше, избухваше огън.
– Но Молотов не е измислил тези „коктейли“.
– Разбира се, че не. Нали често използвахме имена, свързани с вождовете на СССР. Според информация от Абвера[26] рецептите за приготвяне на „коктейлите“ били дарени на евреите от специалистите на Армия Крайова. По-късно, при Варшавското въстание, „коктейлите“ били масово използвани от поляците и специалистите от Вермахта високо оценили тези средства за отбрана. Нашите танкисти определено се бояха от бутилките с бензин. След потушаване на Варшавското въстание щабните офицери на Фон дем Бах ги наричаха „коктейлите на генерал Бор“[27] или „на генерал Монтер“[28]. Когато бях в Атина, шефът на тамошната Служба по сигурността (SD) обръщаше между другото внимание на необходимостта от инструктаж на нашите части за начините на противопоставяне на „Монтер-коктейлите“, защото гръцките партизани можеха да ги използват при бъдещи улични сблъсъци.
– След половин час войската на Фон Замерн беше разбита, деморализирана. Танкът беше подпален два пъти. Обезвредиха го. Същата участ постигна и една от бронираните коли. Дванайсет от войниците на Фон Замерн бяха ранени. Шест от танковите СС гренадири и СС редници, а също и шестима вахмистри от окопалия се батальон от Травник.
– В моята квартира телефоните непрекъснато звъняха. Пристигна доктор Хан. Три пъти разговарях с Крюгер, един път – с Хайнрих Химлер. Побеснели бяха. Райхсфюрерът, всякога изтънчен и деликатен, многократно употреби груби думи. Заповядаха незабавно да отстраня Фон Замерн от военното командване и от ръководството на службите на СС и Полицията във Варшава. Препоръчаха да изтегля всички части от гетото и след два часа да започна отново акцията, но вече под мое командване. Не трябваше да давам заповед за отстъпление, войниците на Фон Замерн сами се оттегляха, по-точно б я г а х а. В това напрежение доктор Хан беше спокоен и говореше за политическите усложнения при неуспеха в гетото. Затова пък Крюгер ругаеше и крещеше по телефона, че това е „позор“, политическо и военно „поражение“, „петно върху честта и доброто име на СС“, че този „доктор по философия, тиролски интелигент“, тази „жаба“, „крава“, „тъпанар Керл[29]“ и „шпицбубе[30]“ трябва веднага да се затвори в ареста и т.н.
– Райхсфюрерът беше по-сдържан. Вярно, беше извън себе си. Забрани арестуването на Фон Замерн. Даде да се разбере, че това би довело – под натиска на „австрийските“ групи в нашата партия – до много ненужни усложнения. „Дали Фон Замерн ще бъде наказан за своята некадърност – продължи Райхсфюрерът, – аз не зная. Мисля, че ще го преместим някъде в Южна Европа. Но му кажете, mein lieber Stroop, че от тази минута го отстранявам от ръководството на СС и Полицията за Варшавския дистрикт. Незабавно изпращам по телефона на вас и на Фон Замерн съответните секретни заповеди. Помнете, че не сте длъжен да накърнявате личната преданост на Фон Замерн. Въпросът трябва да се уреди деликатно, без шум!“
– Хайнрих Химлер допълни също и заповедите до Крюгер. Нареди да се обяви бойна т р е в о г а за всички немци във Варшава. Разпореди да не се закачат поляците. Каза, че усеща как АК може да хвърли върху нас само няколко диверсионни и бойни отряда, че не е в положение да направи нищо повече. По отношение на поляците засега трябва да се провежда „примиренческа“ политика. Да не се провокират. Но за всеки случай Райхсфюрерът обяви готовност за всички части на СС и Полицията във Варшавския дистрикт, а (чрез началник Щаба на OKW) и за дивизиите на Вермахта и отделенията на Луфтвафе за цялото Генералгубернаторство.
– Като приех командването на частите, атакуващи евреите, възстанових реда и се постарах да ги успокоя. На всеки, който пожела, беше дадена по чаша шнапс или вино. После увеличих ударната сила, като въведох в боя всички бездействащи дотогава войници от ІІІ учебен батальон, запасния гренадирски танков батальон на СС и учебния и запасен кавалерийски отряд на СС във Варшава. На мястото на повредените машини изпратих нов танк и нова бронирана кола от военните формации на СС. Към осем часа подчинените ми отряди до 100 процента бяха подсилени с офицерски състав и до 50 – с редови. Освен това заповядах да се настъпва с неголеми отряди, разумно разположени в дълбочина и по фланговете.
– Настъпихме. Отново в първите минути беше спокойно. Внезапно от няколко сгради неприятелят откри огън с карабини и автомати, а също и с гранатомети. Заповядах да се спре настъплението и да се докара артилерия. Разполагахме с една гаубица „десятка“ и три зенитни оръдия със страхотна огнева мощ. Унищожих няколко сгради, които този ден бяха главни пунктове за съпротива на евреите. Също много помогнаха и нашите картечници. Принудихме еврейските въстаници да напуснат покривите и високите етажи на укрепените и барикадирани домове. Достигнахме през подземията и каналите до други бункери и гнезда на съпротива. При обиска на завладените сгради и дворове успяхме да заловим двеста евреи. Останалите ни се измъкнаха. Освен това поведох моите щурмови групи към други близки домове, от които понякога се стреляше. Исках да превзема засечените бункери и укрепления и после да ги унищожа. Успях донякъде. Специалните бойни групи обаче дълго оказваха съпротива на противника. Използвахме различни методи, вкл. артилерия, огнехвъргачки и миномети. След тежки битки превзехме огнищата на съпротива, но не заловихме нито един член на Еврейската бойна организация. Всички успяха да изчезнат. Открихме само около 400 „цивилни“ евреи. Останалите слязоха в каналите и в лабиринта на подземните коридори. Заповядах да се наводнят, защото си мислех, че по такъв начин ще унищожа отстъпващия противник. Обаче нямаше резултат. Може и няколко евреи да са се удавили, но за повечето това представляваше терен за бъдеща отбрана.
– Първият ден на битката в гетото се оказа необикновено труден за нас – продължи разказа си СС групенфюрерът Юрген Щрооп. – Наложи се да действаме много предпазливо, но смело и решително. Не мислех този ден да сломявам психически противника, исках само да повдигна бойния дух на есесовците след вчерашните провали. Танкът и двете бронирани коли ситуирах в тила на предната линия и заповядах там да се окопае пехотата. Но върху нея бяха хвърлени няколко бутилки с бензин. Дали бойците, които хвърляха „коктейлите“, не бяха тренирани еврейски спортисти, защото разстоянията бяха значителни, а бутилките се пръскаха близо до танка и колите. Наредих да се ударят домовете, откъдето идваха бутилките и изстрелите. Препоръчах на есесовците благоразумие и да не рискуват много. Затова и действията продължиха по-дълго. Сапьорите трябваше да палят, но този ден пожарите бяха малко.
– Стараех се да не навлизам много в районите на гетото. По-важно беше (и струва ми се, че успях) да се завладее и очисти от неприятеля – макар и неголям – надежден участък, който би послужил като изходна база за утрешното настъпление. До края на деня евреите повече не ни атакуваха. От време на време избухваше хаотична стрелба. Изглежда, настъпи известно успокояване на ситуацията, което за нас беше и необходимо. Обясних на редниците и офицерите, че с лихва сме възвърнали предишните загуби. Че сме завладели нов терен, а утре ще бъде несравнимо по-добре.
– След преброяване на пленените евреи и „откомандироването“ им където трябва, се срещнах с командния състав на подчинените ми части. Похвалих ги за бойната подготовка, твърдостта на духа и дисциплината в отделенията. Особено отличих майор Щернхагел[31] от Шутцполицай. Държеше се безукорно, спокойно и храбро. Даваше пример за смелост и дисциплина, а същевременно и с необходимото внимание в действията. Превърна се via facti[32] в мой заместник и непосредствен помощник. Назначих го също за командир в сражението на другия ден.
– Към 20 часа започнах да оттеглям моите части. Престрелката затихна. Евреите мълчат като прокълнати, сякаш ги няма по домовете, из фабриките или подземията на гетото. Всички части оттеглих на изходните позиции (дори тези, които държаха превзетите от противника участъци) и изпратих в казармите. Но за да се уверя, че отряди на АК или други конспиративни организации няма да осъществят непосредствен контакт с евреите, промених системата на вътрешна охрана. Вместо около 120-те „аскарийци“, които от няколко дни обсаждаха гетото, поставих на стража при зидовете и портите откъм „арийската“ страна близо 250 войници от Вафен СС, плюс няколко десетки немски полицаи и Werkschutz-мани[33] от германска националност. Заповядах им, в случай на нощно нападение от полски отряди, брутално да обстрелят – въоръжени до зъби – и дори да изгорят съседните „арийски“ сгради.
– Хер генералът спомена за загуби, понесени от СС оберфюрера доктор Фон Замерн-Франкенег. Тогава, както чухме, били ранени шест есесовци и шестима „аскарийци“. А колко паднаха (или раниха) от 8 сутринта до 8 вечерта, когато вие непосредствено командвахте? – попита Густав Шилке.
Щрооп малко се смръщи. Но разгорещен от разказването, отвърна веднага:
– Нашите загуби този ден бяха 24-ма ранени. Нямахме убити. Когато командвах аз, от нашите раниха десетима есесовци, двама полски полицаи от постовите и нито един „аскариец“. Ненужно се набутаха някои и получиха леки наранявания. Между ранените се озоваха, впрочем, двама членове на Sicherheitsdienst (SD) с петдесетина полицаи от безопасността, които участваха в първия ден на операцията. Фатално пострадаха. Доктор Хан веднага се зае с тях, но по-късно деликатно ми напомни, че съм позволил на функционери от тези специални служби да попаднат на територия, особено застрашена от врага.
– Когато се върнах в квартирата, там вече беше Хан с великолепна вечеря. Седеше в мекото кресло и на малки глътки отпиваше от френски аперитив. Гледаше пролетното небе и звездите. Застанал на прага на кабинета, дочух следното: „Поздравления, хер генерал! Великолепно! Измъкнахте ни от компрометираща ситуация. Оставете ваната, измийте си ръцете и се захващайте с кнедлите, че ще изстинат. Току-що ги донесоха“.
– След две-три минути започнахме да ядем в мълчание. Наситихме се на кнедлите, които – както се оказа – доктор Хан също много обичаше или даваше вид, че обича. Обменихме мнения и новини при печен дивеч и трюфели (откъде ли пък този Хан набави трюфелите?!). Започнахме с ранените функционери от SD. Специално поговорихме за живота на ранения СС обершарфюрер Рудолф Космала[34], заслужил сътрудник на Хан във Варшава. Заявих, че ще направя всичко необходимо никой член на SD да не бива раняван или убит. Действително, в края на април и началото на май загубихме още двама души от присъединеното подразделение на Полицията по безопасността. Един беше ранен, друг убиха[35]. Но тъй като Хан не спомена за тях, мисля, че не бяха от SD.
– Да не решите, че след това веднага съм легнал да спя? Нищо подобно! Изкъпах се, смених си бельото, мундира, ботушите и седнах да работя. Поприказвах с Крюгер, който в Краков проявяваше нетърпение, и също накратко доложих на Хайнрих Химлер за хода и резултата от моите дванайсетчасови действия в гетото. Докато за разговора с Крюгер се наложи да чакам двайсет минути, връзката с райхсфюрера получих незабавно. Трябваше само в Централата на телефонната мрежа на СС да кажа специалната парола. Хайнрих Химлер също изрази своето удовлетворение и ме поздрави. С мек и приятен глас той призна, че не е сгрешил с мен, но същевременно ме предпази от прекаления оптимизъм относно най-близките дни. Като ме изслуша, сподели извода, че евреите са предупредени, организирани и са поставени или са в пряка връзка с полското население и полската военна конспирация. „Lieber Stroop – казва той, – ще настъпят трудни дни. Дори още по-трудни. Бъдете внимателен и моля да се консултирате с Хан. Упълномощавам ви да употребите всички достъпни средства, ако възникне подобна необходимост. Постарайте се да не палите и да не събаряте домове, докато всички индустриални сгради, и особено оръжейните, не бъдат евакуирани. Нашите хора, машините, инструментите и материалите, произведената стока трябва специално да се пазят от пожари, престрелки и взривове.“
– След тези телефонни разговори и събеседването с доктор Хан проведох съвещание с моя щаб и командирите на отделните бойни единици. Особено наблегнах на добросъвестното изпълнение на дълга от подчинените ми офицери и войници на Вермахта. Легнах късно да спя, защото трябваше още нещо да се отбележи в календара. Изпих чашата бургундско и се опънах в разкошната и удобна постеля, която ми беше приготвил ординарецът.
– Заспивах вече, когато звънна един от трите телефонни апарати върху махагоновата поставка до моята възглавница. „Donnerwetter! – викнах в слушалката. – Как смеете да ме будите! Толкова ли сте глупав да не знаете, че след няколко часа трябва отново да провеждам операция в гетото и че преди това трябва да поспя поне четири часа?!“ От телефона чух покашляне. Щеше ми се да разкъсам насрещния. Но се ориентирах, защото долетя познат глас. Настина, слушах Хайнрих Химлер. Рипнах, ударих токове (а петите ми бяха върху персийски килим) и започнах горещо да се извинявам на СС райхсфюрера. А той кротко, задавяйки се от смях, каза: „Не се гневете, драги ми Щрооп, че ви събудих и ви прекъсвам почивката. Но след като размислих върху вашите рапорти и телефонограмите от Крюгер, дойдох до следното заключение. А именно, не забравяйте, хер генерал Щрооп, че преминахте през първата фаза на Голямата операция. Деветнайсети април е увертюрата към историческото събитие, което ще носи наименованието Grossaktion in Warschau. Изпълнението на тази увертюра вие дирижирахте великолепно. Особено добре това изпъкна на фона на напразните усилия на некадърника Фон Замерн. Защото обичам Вагнеровите опери и днешните националсоциалистически музикални диригенти, ще ми позволите да ви кажа: Свирете така и занапред, Маестро, а нашият фюрер и аз никога няма да ви забравим“.

ХV. ЗНАМЕНА НАД ГЕТОТО

– На втория ден след атаката срещу гетото, във вторник – на 20 април, аз се пробудих на разсъмване, недоспал, но бодър – разказваше Щрооп с рядка за него словоохотливост. Явно възбуден, той преживяваше за кой ли път отново своето „творческо участие в Grossaktion in Warschau“.
Не изпусках нито дума или намек на Юрген Щрооп. Мислено го придружавах във всички ситуации, дори ги виждах; моите пътешествия в миналото ставаха по-лесно, защото групенфюрерът от СС ползваше езика на полицейските донесения, а аз д о б р е помнех детайли от пролетта на 1943 г., наблюдавани откъм „арийската“ страна на гетото.
Въпреки че Щрооп възсядаше табуретката пред мен, аз не обръщах внимание на затворническия му вид. Под емоционалното въздействие – все пак разказваше за възбуждащи, макар и кошмарни събития – аз го виждах не в куртката от тъмночервен цвят, с бялата превръзка около шията и изтърканите панталони, а в униформата на бригаденфюрер от СС, с ордените и дъбовите листа, с „тиролката“ и кавалерийските ботуши. Виждах проблясващия монокъл и плътно стиснатите устни. Фиксирах яснотата на разсъжденията му, въодушевлението и студената самодоволна усмивка.
Само веднъж се върнах към действителността, към бяло-зелената килия, облаците зад решетките и остригания „а ла Мокотов“ череп на генерала. Но беше за кратко. Бях обхванат от в л а с т о в и я обръч на Юрген Щрооп върху гетото, когато чух:
– На втория ден от Голямата операция бях развълнуван от надеждата, но и от о п а с е н и е т о за съдбата на предстоящото настъпление. Каквото и да си говорим, грешката на Фон Замерн и следващите, не толкова победоносни ефекти в битката, се бяха отразили върху морала на моите хора. От началото на втория ден бях притеснен. Как ще се държат евреите? Нямаше ли „арийците“ да атакуват? Ще съберат ли есесовците смелост, когато се стигне до пряко сражение? Докато се бръснех, обмислих всички възможности. Закусих набързо, представях си следващите часове. Признавам, че от време на време ме обхващаше нервата. Но водачът трябва да е спокоен, особено в трудна ситуация. Преди да се кача в колата (бях сам в стаята), се прекръстих – така ме е научила Мути. Като седнах до шофьора и ме подухна пролетният ветрец, си върнах спокойствието.
– В 7 часа сутринта в гетото отново нахлуха челните щурмови отряди. Разделих ги на групи по трийсет и шест души, плюс офицер или подофицер. На майора от Полицията Щернхагел (който непосредствено ръководеше операцията) заповядах внимателно да навлезе в завоюваната вчера територия, после да разчисти Restgetto и да претърси енергично цялото затворено от стените пространство. Предполагах, че през този втори ден ще свършим доста от главната работа, а третия и нататък ще посветим на подреждане и приключване. Грешах.
– Какво е това Restgetto, хер генерал? – попита Шилке.
Restgetto е част от еврейския район на Варшава, доброволно напуснат от жителите през юли 1942 г. – обясни Щрооп.
Взеха ме дяволите:
– Защо лъжете, хер генерал?! Къде се дянаха обитателите на тази част от гетото? Д о б р о в о л н о било! На двайсет и втори юли 1942-ра започнахте във Варшава първата „операция по изселването“ на евреи до лагерите за унищожение. Тогава за газовите камери на Треблинка изпращат почти 320 хиляди души. А хиляди били избити на място, в гетото!
Щрооп искаше да отвърне, но развълнуван и любопитен, Густав Шилке реагира мигновено:
– Не го прекъсвайте, хер генерал! Кажете нататък, пан Мочарски! Много е интересно.
– Всекидневно, както запомних от рапортите и разговорите с наши колеги в информационното бюро към Главното командване на АК: „Вацлав[36], [37]„Писарчик[38]“, „Брун[39]“ и преди всичко с моя шеф „Томаш[40]“ – продължих нататък – тогава в с е к и ден изселвали контингент от 5–6 хиляди евреи за „газовите заведения“ и крематориумите на Треблинка. Наблъсквали в конски вагони по сто души във всеки. Така впрочем бил отправен на смърт известният педагог, детски възпитател и общественик доктор Януш Корчак[41]. Той тръгва заедно с децата…
Замълчах. Шилке гледаше през прозореца лазурното небе. Тишина. Поисках да взема парцала и да поизмия пода, но Щрооп ми го издърпа. Мълчаливо се захвана да трие. Постепенно се успокоихме.

* * *
– Този ден не успяхме да прочистим Restgetto – продължи по-късно Щрооп. – Натъкнахме се на огнища на съпротива и замаскирани скривалища. Освен това в южните и източните квартали на гетото ни посрещна огън от автоматични оръжия. Заповядах там да се насочат, под охраната на танка, две щурмови отделения. Обстреляха танка. Граната повреди веригата. Бързо я ремонтирахме. Сражението продължи. Получихме подкрепления, вече имахме двама ранени – танкови гренадири от Вафен СС.
– Нататък есесовците атакуваха точките на отбрана (вече бяхме открили такива 10 на брой), но главна роля при настъплението имаха сапьорите от Вермахта и войниците с огнепръскачки. Трябваше да измъкнем на открито бункерите, да обстреляме с оръдия и да горим с огън еврейските бойци, докато не напуснат огневите точки.
– Една от най-мощните точки на съпротива се оказа блок от сгради, където се намираха фабрики и работилници на германския началник-тил. Представете си, в тези помещения, останали под надзора на Вермахта, т.е. на хората на генерал Шиндлер, точно там се намираха наземните и подземните укрепления на евреите. Моят началник-щаб, СС щурмбанфюрер Макс Йезуитер[42], даде заповед на германския управител незабавно да изведе евреите от домовете, цеховете и работилниците. Там трябваше да се намират над четири хиляди от тази сган и не-човеци. На призива на управата се отзоваха триста евреи. Останалите се притаиха в укритията, част от тях се изнизаха през тесните проходи, а друга част оказа въоръжена съпротива. Сражаваха се ожесточено. Уви (трябва да призная!), успяваха да ни държат на дистанция и причиняваха загуби. Затова ми се наложи да използвам всички сапьори и зенитната артилерия.
– Какъв калибър бяха зенитните оръдия? – попита Шилке.
– Не най-големият. Двестамилиметровки. Скорострелни. Но за да преобладава тенденцията към ефикасна и безпокояща сила в пробива на снаряд от подобно зенитно оръдие, трябва да се поразява цел, разположена само на 200–300 метра. Евреите хвърляха гранати и обстрелваха разчетите на трите оръдия с карабини и картечни пистолети. Въстаниците и волните стрелци пестяха амуниции. Стреляха рядко, но точно. От близката зенитна батарея убиха подавача и стрелеца. Стрелецът имаше като моето рождено име и фамилия, близка до моята. Наричаше се Йозеф Щруп[43]. Внезапно по нашите редици плъзна слухът, че съм загинал аз. Бях още слабо познат във Варшава, изписваха грешно името ми, с едно „о“ и две „п“. Телеграфистът предал списъка със загуби (име и фамилия, без чин и функция) и вместо „у“ чукнал „о“. Берлин веднага попитал по радиомрежата дали действително аз съм загинал. Доктор Хан и Йезуитер бързо разбрали и обяснили на Берлин и на Крюгер причината за грешката.
– Като сме на погребална тематика, да попитам, колко загубихте на втория ден от битката? – обади се Шилке.
– Трима убити и десетима ранени[44].
Шилке подсвирна и издуха въздух като знак, че това не са малко загуби:
– Трябвало е да засилите вашата стрелба.
На което Щрооп отвърна:
– Наредих веднага да се премине към пряко въздействие със стомилиметровите г а у б и ц и.
Шилке го прекъсна:
– Преди малко казахте, че за битката в гетото сте разполагали с  е д н а гаубица. Откъде сега се взеха повече на брой?
Щрооп помълча малко, очевидно разсъждаваше как да отвътре. После обясни:
– В бележките по хода на битката заповядвах винаги в графата „собствени сили“ да се записва само е д н а стомилиметрова гаубица, о ф и ц и а л н о определена ни от Вермахта. На аз имах своите познанства и контакти! Вече на практика ставаше така, че един капитан от артилерията (член на НСДАП) „р а з п о л а г а ш е“ в случай на необходимост с по-голям брой гаубици, от три до пет. В дадената ситуация пердашеха също три гаубици, защото исках по-скоро да строша този орех. В служебните доклади не съобщавах, по съвет на доктор Хан, цялата истина за броя на гаубиците, зенитните оръдия и огнехвъргачките, за количеството използван взривен материал, щом това беше политически противопоказно.
– В лабиринта от постройки – продължи Щрооп – се укриваха около десет хиляди евреи. Докато по наши официални данни те трябваше да бъдат – напомням – само четири хиляди. Откъде това статистическо разминаване? Защото евреите плащаха на експерти, шефове и контрольори (на военните също), напиваха ги с коняк и бургундско, замайваха ги с девойки, докато началникът германец не преброи толкова души на събранието, колкото е поискал евреинът. Цареше хаос (Щрооп се изрази: der Wirrwarr) от долу до горе, дори еврейското производство беше качествено, по-добро не бях виждал. Тук, при отсъствието на надзор, всъщност при недогледан надзор, евреите бяха успели тайно да построят система от бункери, укрепления, обитаеми мазета, проходи, коридори и т.н. Отдавна използвали производствени и ремонтни работилници, особено от металния и химическия отрасъл, до изработването, поправките и складирането на съоръжения, устройства и военни средства. Тази еврейска „военна индустрия“ произвеждаше впрочем водоустойчиви бомби, „коктейли Молотов“, мини, заради и гранати (специфично изработени от канализационни тръби дори от цеви на взривени оръдия; трябваше да се проникне в складовете за военните метални отпадъци!), на всичко отгоре: всякакви карабини, пистолети, стрелби и т.нар. „чорапни бомби“…
– Това пък какво е? – прекъсва го Шилке.
– Избухливо вещество, шедит или тротил, ама десет пъти по-силно, прилича на пластичен кит. Боецът прикрепя с пластир този материал до крака, покрива го с чорап, облича се, както си иска, и преди хвърлянето или окачването на стената залепва запалка, подобна на детско термометърче. Имаше изключително силна взривна маса.
– Ситуацията с „интендантския форт“ (така нарекохме комплекса от сгради) се усложняваше. Не можехме да го превземем през нощта. Вечерта изтеглях бойните части. Но разпоредих – на следния ден петте хиляди евреи, които работеха в други фирми, например при известния Тьобенс, да се строят в 6 сутринта на сборния площад, готови за отвеждане. Задължих за това германските пълномощници. От начало не желаеха да се съгласят; обявиха, че разбират само от производство и търговия. Но бързо ги убедих, дори извадих пистолета от кобура. Накрая, за щастие, склониха.
– За щастие и д о б р о в о л н о – иронизира го Шилке и показва как се вади пистолет и с пръст сочи вцепенената ръка.
На което Щрооп отвърна:
– По друг начин можех ли да накарам тези цивилни глупаци да се подчинят на реда? По-добре заплаха с пистолет, отколкото в затвора или на Източния фронт… Вторият ден на Голямата операция не беше никак лесен. Уловихме само петстотин евреи. Младите и здравите изпратих в „Юлаг“ да работят за Werke Poniatowa, GmbH[45].
– По обяд, вечерта и през нощта проведох съвещания, впрочем и с доктор Хан – продължи Щрооп, – също телефонни разговори с генерал Крюгер и берлинската Централа. Изпратих телеграми. В това нерозово положение настоявах за допълнителни пълномощия при подпалването и унищожаването на интендантския блок.

* * *
– Сутринта на следващия ден, Велика сряда, натиснахме отново блока. Многократни атаки. Успяхме да очистим част от обекта от изродите. Там се оказаха не няколко, а близо седемнайсет бункера. Битката се ожесточи. Противникът атакуваше с гранати, мини, „коктейли Молотов“ и стрелба с пистолети. Евреите, ловки като пантери, се прехвърляха от едно скривалище в друго. Трябва да признаем, имаха чудесни методи за сигнализация, връзки и се криеха из миши дупки. В края на краищата сапьорите взривиха много огнища на съпротива, свързващи звена и проходи. Подпалихме блока. С огън и жега издимяхме евреите! Как пронизително крещяха при горенето и печенето! И колко охотно се предаваха в плен! Наистина, част от тях се самоубиха, но останалите подкарахме и… веднага на вагоните… за Треблинка!
– Като резултат, този ден изловихме пет хиляди евреи от „интендантския форт“. Но те бяха само половината. Мнозина се измъкнаха. Останаха няколко бункера. Знаехме, че се намират дълбоко под земята. Не знаехме истинското им положение, нито пътя към тях. По-късно отново претърсвахме този обект и всеки път трябваше да се справяме с огнище на съпротива или скривалище.
– Страшен прах, воня, дим, същински ад. Затова пък в Лаженки (близо до квартирата ми) е топла априлска пролет. С първите цветя.

* * *
– На Велики четвъртък, 22 април 1943 г. картината бе същата. Призовах есесовците към по-голямо внимание и премереност в придвижването. Забраних рискуване и фанфаронство. Веднага имахме резултат: само един ранен, от полицията. Какво заслужаваше внимание през този ден? Три обстоятелства. Първото бе завръщането на еврейските бойци в изгорените или частично изгорените домове, откъдето отново ни обстрелваха. Отвърнахме им като за последно! Загинаха мнозина, а около 200 пленихме.
– Второто беше нашето безсилие при борбата срещу евреите и поляците, които заеха к а н а л и т е под гетото. Тези „катакомби“ бяха феноменално убежище както за бягство, така и за нападение. Евреите ни попречиха да наводним каналите. Неколцината навлезли там есесовци бяха посрещнати с пистолетен огън. Димките и вкараният креозот[46] също не постигнаха ефект. Така и никога не завладяхме каналите! Със същия проблем се сблъскаха нашите щабисти и по време на Варшавското въстание.
– Третият феномен, проявил се на Велики четвъртък, беше участието на еврейските жени в битките. Говоря за организираните групи от момичета Наluzzenbewegung[47]. От този ден често имахме работа с тях.
Самата институция на жени, сражаващи се с оръжие в ръка, жени-войници, диверсанти, саботажници, партизани, не беше приемлива за Щрооп. Твърде голяма дистанция отделяше прекрасния пол от Детмолд (включен в системата от понятия Кirche, Küche und Kinder от момичетата на Еврейската бойна организация! Щрооп беше поразен от „военната еманципация на жените“, с която за първи път той се сблъсква в Полша. Разпитваше ме, истина ли е, че сградата на Телефонната централа във Варшава по време на въстанието е взривена от отделение сапьорки на АК. Потвърдих, като прибавих някои подробности от тази военна акция на жени, борещи сее под командването на „Доктора“, или лекарката д-р Зофия Франьо от Управлението по диверсиите към Главното командване на АК[48].
– Ако не бях видял със собствените си очи тези еврейски момичета при въстанието в гетото, щях да си помисля, хер Мочарски, че малко преувеличавате. Но тук, в Полша, имате жени!! – млясна от възхищение Щрооп.
Много му импонираше Наluzzenmädeln от април и май 1943 година.
– Мисля – каза веднъж той, – че това не бяха обикновени човешки същества: по-скоро бяха дяволици или богини. Спокойни. Ловки, като акробатки. Често стреляха с пистолети едновременно с двете ръце. Неукротими в сражение, те се биеха до край. Изключително опасни в непосредствена близост. Така посочената Наluzzenmädeln изглеждаше едва ли не като зайче. Изцяло отстранена. Но изведнъж – когато наша група приближава на няколко крачки – тя ще седне върху скрита в панталоните или шалвара граната, ако не я хвърли върху есесовците, ако не започне да мята проклятия до десето коляно в бъдеще – косите ти да настръхнат! В такива случаи понасяхме големи загуби, та аз заповядах повече в плен да не се взимат момичета, да не се допускат наблизо, а отдалече да се разстрелват с автомати.
Тогава попитах Щрооп:
– И не ви ли дожаля за младите им животи?
Озадачих го с моя въпрос, но и Шилке – също. В килията настъпи пълна тишина… Щрооп леко се присви, като при болки в корема. Дясната ръка притисна към куртката – там, където е сърцето. Конвулсивно галеше с пръсти гънките на аленото jacke[49]. Гледам ръката на Щрооп, на волното ѝ, сякаш спазматично движение. Дочувам, че Шилке скърца със зъби; явно е крайно развълнуван. Очакваме. Не ние, а Щрооп трябва да наруши натрупаното мълчание.
Накрая генералът се изправи, приглади коси към слепоочията и отговори, като скандираше:
– Който е искал тогава да бъде истински човек, т.е. силен, е трябвало да постъпва като мен. Gelobt sei was hart macht[50]!
Припомнянето на това хитлеристко възпитателно и пропагандно правило[51] така ни възбуди, че не си казахме нищо повече. След известно време напрежението поспадна и аз се върнах към разказа на Щрооп за Великия четвъртък (22 април 1943 г.) във Варшавското гето:
– Мисля, хер генерал, че освен тези три явления, които подчертахте, толкова важен за вас, за Хан, пък и за Крюгер въпрос е било и участието на „арийци“ в битката против вас.
– Разбира се! – бързо подхвана Щрооп. – Още първия и втория ден на Голямата операция главната бойна група на евреите се смеси с полските „волни стрелци“. Изтеглиха се към площад „Мурановски“, където ги подсили голям брой „арийци“. Те поддържаха постоянна връзка с АК, струва ми се, чрез каналите и специалните проходи под стените на гетото. По този повод срещнах много трудности. На площад „Мурановски“ се разрази жесток бой. Поляците се сражаваха не само в гетото, но се вкопчваха в нас с оръжие и навън. Още на 19 април привечер АК-овците се опитаха да подсилят стената на гетото при улица „Бонифратерска“. Нищо не излезе от тези полски действия, но на Хан удариха трима есесовци. Там загинаха също и двама бойци на АК и един полски полицай. През следващите дни поляците пак се набъркаха в операцията. Признавам, това ме безпокоеше много. Не сполучихме и с пропагандата, целяща вбиването на клин между евреите и „арийците“[52]!…

[1] Pomern – немското название на Поможе (Поморие, Крайбрежие).
[2] Sonderbehandlung (нем.) – специално отношение.
[3] … kommandiert zum SS- und Polizeiführer Galizien-Lemberg“ (нем.) – „… командирован за водач на СС и Полицията (SSPF) в дистрикт (окръг) Галиция-Лвов“.
[4] Julag (нем.) – съкр. от Judenlager, лагер за евреи.
[5] Четиринайсета дивизия на гренадирите от СС „Галициен“ („Халичина“) е сформирана през 1943 г. от членове и симпатизанти на Организацията на украинските националисти (ОУН).
[6] Фридрих Вилхелм Крюгер (1894–1945) – СС обергрупенфюрер, висш водач на СС и Полицията (HSSPF) в Генералгубернаторството от ноември 1939 до ноември 1943 г. и същевременно от май 1942 до ноември 1943 г. държавен секретар по безопасността (Staatssekretär für das Sicherheitswesen) в т.нар. Съвет на Генералгубернаторството (представяно от споменатия вече Копе). Командир на V ловен планински корпус СС от септември 1944 до март 1945 г., при заплаха с арест от Съюзниците, извършва самоубийство на 10 май 1945 г. в Австрия.
[7] Лудвиг Хан (1908–1986) – д-р по право, СС щандартенфюрер, началник на Полицията и Службата по безопасност в Краков (1940) и Варшавски окръг (Der Kommandeur der Sicherheitspolizei und des Sicherheitsdienst für den Distrikt Warschau, KdSW) от юли 1941 до декември 1944 г. След войната е осъден на 05.VІ.1973 г. от съда в Хамбург на 12 години затвор за издаване на заповед за избиване на група затворници в Павиак през юли 1944 г., но на 04.VІІ.1975 г. – на доживотен затвор за сътрудничество при депортацията на 300 хиляди евреи от Варшавското гето до лагера на смъртта в Треблинка.
[8] Ханс Франк (1900–1946) – Служи във Фрайкорпса, член на НСДАП от 1927 г. Завършва право, личен правен съветник на Хитлер. Депутат в Райхстага (1930), а през 1933 г. правосъден комисар на Бавария. Не одобрява извънсъдебните убийства. От 1934 г. е министър без портфейл. Д-р хонорис кауза на СУ (1934). От 1939 г. е генерал-губернатор на окупираните полски територии. През 1942 г. губи авторитет извън Полша и дразни Хитлер с поредица от речи, а и поради сблъсък за властта с Крюгер. Франк по-късно твърди, че унищожаването на евреите е изцяло контролирано от Х. Химлер и СС. Франк изпраща 14 молби за оставка до Хитлер, бяга от Полша през VІІІ.1944 г. Пленен от американски войници на 04.V.1945 г. край Берхтесгаден, впоследствие е един от главните обвиняеми пред Международния военен трибунал в Нюрнберг, по време на процеса става католик. Осъден на смърт и обесен на 16.Х.1946 г. – Б.пр.
[9] Фердинанд фон Замерн-Франкенег (1897–1944) – д-р, достигнал чин СС бригадефюрер, командващ СС и Полицията (SSPF) във Варшавски дистрикт от юли 1942 до април 1943 г. (заместен на този пост лично от Щрооп), после е началник на полицията във Хърватия. Загива на 20.ІХ.1944 г. при сблъсък с партизани край градчето Баня Лука (Босна).
[10] На ул. „Монюшко“ 10.
[11] Nur für Deutsche (нем.) – „Само за немци“.
[12] Polnische Widerstandsbewegung (нем.) – Полското съпротивително движение.
[13] Judenrat (нем.) – еврейски съвет, подчинен на немската власт върховен административен орган в гетото (изпълнително и административно, социални и здравни грижи).
[14] Treuhänder (нем.) – разпоредител, комисар.
[15] Лудвиг Фишер (1905–1947) – СА групенфюрер, губернатор (в началото шеф) на Варшавския дистрикт от октомври 1939 до януари 1945 г., след войната екстрадиран на 30.ІІІ.1946 г. в Полша, осъден от Върховния национален трибунал на смърт и екзекутиран на 08.ІІІ.1947 г.
[16] и контраразузнаване“ – откъс от текста, присъстващ в съответния епизод от Беседи с палача в сп. „Одра“ (1972, бр.12, с.22), но премахнат от цензурата – без отбелязване – в първите пет издания на книгата (1977–1985).
[17] Артур Зайс-Инкварт (1892–1946) – СС групенфюрер, виден хитлеровски фунционер в Австрия, наместник на Райха за Австрия (Остмарк) през 1939 г., заместник на Генералния губернатор Ханс Франк от Х.1939 г., комисар на Райха в окупирана Холандия от V.1940 г., след войната осъден на смърт от Международния военен трибунал в Нюрнберг и обесен на 16.Х.1946 г.
[18] Сибарит – лице, което води разкошен и разпуснат живот. По името на древния гр. Сибáрис (основан от ахейци към 720 г. пр.Хр.) на Тарантския залив в Южна Италия, жителите на който били прочути с разгулния си живот.
[19] Съгласно тогавашната окупационна терминология на хитлеристите районите на Варшава зад пределите на гетото, изолирани със стена, се наричали „арийски“.
[20] SS-Ausbildungslager (нем.) – подготвителен (тренировъчен) лагер на СС.
[21] Макс Шиндлер (1880–1963) – генерал-лейтенант от Вермахта. Военен аташе във Варшава (ІV.1933–ІХ.1935), после в Турция. По време на Втората световна война заема различни постове във военното оръжейно производство и снабдяване (известно място за корупция).
[22] Neger-Deutsch (нем.) – негритянски немски език, некачествена германщина.
[23] Става дума за Делегатурата на правителството на РП за страната – конспиративен апарат, подчинен на делегата (пълномощника) на Правителството на РП за страната, който от 1943 г. придобива титлата вицепремиер на правителството на РП.
[24] Franc-tireurs (фр.) – волни стрелци, тук в преносен смисъл: партизани.
[25] По силата на заповед на СС райхсфюрера Хайнрих Химлер от 31 юли 1942 г. при назоваването на членовете на въоръжената съпротива в окупираните територии се забранява употребата на термина „партизани“, като се заменя с термина „бандити“.
[26] Abwehra (нем. Abwehr – отбрана, охрана) – германско армейско разузнаване и контраразузнаване през годините 1921–1944 г.
[27] Тадеуш Коморовски – Бор (1895–1966) – дивизионен генерал, командващ Армия Крайова от юли 1943 г. до края на Варшавското въстание (02.Х.1944). От офлаг в Колдиц, Саксония, го освобождават американците. Починал в Лондон на 24.VІІІ.1966 г.
[28] Антони Хрушцел – Монтьор (1895–1960) – дипл. полковник/бригаден генерал, комендант на окръг Варшава и град Варшава за Армия Крайова от май 1941 г., по време на Варшавското въстание командващ всички сражаващи се полски сили.
[29] Kerl (нем.) – глупендър, селяндур, особа, тип.
[30] Spitzbube (нем.) – мошеник, негодник, мерзавец, безделник.
[31] Ервин Щернагел (а не Щернхагел) (р.1902) – майор, по време на битката за Варшавското гето е командир на І батальон от Двайсет и втори СС полицейски полк.
[32] Via facti (лат.) – по начин на действие.
[33] Werkschutz (нем.) – спомагателна полицейска формация със задачи по охраната на складове с промишлена стока.
[34] SS-Sturmscharführer (а не Oberscharfuhrer) Рудолф Космала (р.1901) е ранен на 19.ІV.1943 г. В изследването на Regina Domańska, Policja bezpieczeństwa dystryktu warszawskiego i jej więzienie „śledcze“ Pawiak („Biuletyn Głównej Komisji Badania Zbrodni Hitlerowskich w Polsce“, t. XXVIII, Warszawa, 1978, s. 213) грешно е споменат като загинал същия ден.
[35] В действителност, 1 убит и 2 ранени: СС ротенфюрер Едмунд Лотхолц (р.1904), загинал на 1.V.1943 г., ротенфюрер Фриц Рюренскопф (р.1910), член на гарнизона за женския участък на Павиак, ранен на 19.ІV.1943 г., и СС шарфюрер Хуго Нератшкер (р. 1909), ранен на 25.ІV.1943 г.
[36] „Вацлав“ – Хенрик Волински, друг псевдоним Закжевски (1901–1986) – адвокат, ръководител на създадения през февруари 1942 г. еврейски подсектор на сектора за национални малцинства в рамките на Информационния отдел в Бюрото за информация и пропаганда (ВІР) към Главното командване на Армия Крайова. Изработеният от него доклад за дейността на еврейския подсектор е публикуван в книгата на Bernard Mark, Powstanie w getcie warszawskim, „Idish Bush“. Warszawa, 1963, s. 342–351.
[37] Споменатият в съответния фрагмент от публикацията на Разговори с палача в сп. „Одра“ (1973, № 1, с. 30) на това място псевдоним на Владислав Бартошевски – Теофил, в изданието като отделна книга е заместен с псевдонима на Лудвик Видершал – Писарчик.
[38] Писарчик – Лудвик Видершал (1909–1944) – историк, доцент във Варшавския университет, труженик на Войсковия архив и Архива за нови актове в ВІР към ГК на Съюза за въоръжена съпротива – АК, ръководител на поредния доклад за международната политика на Бюрото на Информационния отдел и Подотдел „Z“, същевременно преподавател в тайния Варшавски университет.
[39] Брун – Антони Шимановски, други псевдоними Боровски и Бжески (1914–1985) – историк, в ВІР към ГК на СВС-АК, деец в сектора за окупационната политика, а през 1944 г. зам.-ръководител на Подотдела W в Информационния отдел. По време на Варшавското въстание член на редакцията на Biuletyn Informacyjni; също главен редактор на конспиративното сп. „Nowe Drogi“ на Демократическата партия и автор на конспиративната брошура „Likwidacia ghetta warszawsuiego. Reportaż“, издадена през ноември 1942 г.
[40] Томаш – Йежи Маковецки, други псевдоними Кунцевич и Малицки (1896–1944) – инженер-архитект, майор, съосновател на Демократическия клуб във Варшава, зам.-председател на Демократическата партия, в ВІР към ГК на СВК-АК, организатор и шеф на Информацонния отдел от октомври 1940 г. до смъртта си, същевременно заместник, а от май 1943 г. председател на конспиративната Демократическа партия. На 13.VІ.1944 г. заедно с Лудвик Видершал (вж. по-горе: Бел. 2) падат жертви на злодейско политическо убийство, замислено по неизяснени и до днес причини от крайно дясна мафиотска групировка.
[41] Януш Корчак (Хенрик Голдшмит, 1878–1942) – лекар-педиатър, майор, писател, педагог и теоретик по образованието, създател на възпитателни интернати, съосновател и от 1912 г. до края на живота си директор на еврейския Дом за сираци на ул. „Крохмална“ 92 във Варшава (през 1940 г. преместен във Варшавското гето). На 05.VІІІ.1942 г. заедно с възпитателката Стефания Вилчинска доброволно придружава децата от своя Дом за сираци, отведени от гетото на Варшава до германския лагер за унищожение в Треблинка и там заедно с останалите загива през август 1942 г.
[42] Макс Йезуитер (р.1897) – достигнал до СС оберщурмбанфюрер, началник-щаб на командващия СС и Полицията (SSPF) във Варшавския дистрикт.
[43] Йозеф Щруп (р.1907) – гефрайтер (ефрейтор) от Осма артилерийска зенитна батарея на Вермахта, загинал на 20.ІV.1943 г.
[44] Името и основни лични данни за тримата убити и 10-те ранени на 20.ІV.1943 г., а също и за останалите убити и ранени през другите дни на битката във Варшавското гето Щрооп посочва в своя отчет. – Вж.: Gumkowski, J., K. Leszczyński, Raport Stroopa… Op. cit., s.124–130.
[45] Werke Poniatowo GmnH im SS Arbeitslager Poniatowo – текстилни и сарашки предприятия, организирани (по нареждане от 31.І.1943 г.) в трудовия лагер на Понятово, където през ноември 1943 г. са избити 15 хиляди евреи.
[46] Креозот (гр.) – страничен продукт при дестилация на буково дърво, използван за дезинфекция.
[47] Става дума за демократично-ционистичната организация Hechaluc („Пионер“) и младежката ѝ фракция Dror („Волност“). Един от челните дейци в организацията бил Мордехай Тененбаум, или Йозеф Тамароф, комендант на ЖОБ в Бялисток, ръководител на въстанието в тамошното гето през август 1943 г.
[48] Зофия Франьо – Доктор (1899–1978) – лекар, кап./майор, ръководител на женските саботажно-диверсионни (миньорски) патрули към Съюза за възмездие при Главното командване на Съюза за въоръжена борба, а от 1942 г. – Управление на диверсионната служба при АК за Варшавски окръг. След войната е в затвора (1946–1956).
[49] Jacke (англ.) – военна куртка.
[50] Благословено е всичко, което прави човека твърд – цитат от Тъй рече Заратустра (1883) на Фридрих Ницше.
[51] Нацистите използват възгледите и формулировките на Ницше: Übermensch, или свръхчовек (употребено от него, макар че не той го формулира за пръв път); Herrenvolk, или народ от господари (формулировка, създадена от употребяваното от него определение: морал на господари).
[52] За въоръжени акции в помощ на сражаващото се Варшавско гето от страна на АК и други организации пише обстойно Tomasz Strzembosz, Akcje zbrojne podziemnej Warszawy 1939–1944, wyd. 2, Państwowy Instytut Wydawniczy, Warszawa, 1983, s. 273–296.