0
467

Разказвачът, неговите разказвачи и техните истории

„Додекамерон”, Иван Стамболов, изд. „Сиела”, 2014 г.

stambolov„Додекамерон” се нарича книгата на Иван Стамболов, трета подред, амбициозна като замисъл. Това на пръв поглед не си личи заради шеговития тон на повествованието, заради спецификата на героите и заради самите истории, разказани от тях.

Заглавието не скрива препратката си към „Декамерон” на Бокачо, едно от класическите ренесансови произведения. Те са както композиционни – близост в структурирането, така и повествователни – акцентът е върху разказа и разказването. Дванадесет приятели решават да „се спасят” от световната икономическа криза (не от чума), като се събират заедно всяка неделя и всеки от тях разказва по една история. Единственото условие е тя да бъде истинска.

Героите на Стамболов също напомнят италианските си първообразци – те са с потекло, бохеми, ценители на добрата храна и хубавото пиене. Всъщност всички те са членове на клуб „Алкохол”. Именно тази споделена страст и предпочитанието им към точно един вид узо дава и името на тяхното начинание, а и на книгата – „Додекамерон”.

Мястото на действието е централна София, героите споделят и свързаността си с този град. Групата се състои от 12 много различни като професия, образование, дори като интереси хора, но от друга страна, близки по дух и начин на живот. Самият автор ги описва като „напълно безполезни като птички Божии, които нито сеят нито жънат….Имат професии, но не се трудят. Разполагат с пари, но не получават заплати и никога не са получавали, защото никога не са работили.” Събрани от „дълга към удоволствието”, те споделят с останалите по една история, която е предшествана от кратко представяне на съответния герой-разказвач.

Какви са историите? Ами различни, разбира се. Някои по-дълги, други по-къси, някои са базирани на абсурдна ситуация, други се самоопределят като „сценарий за трилър”. Има и такива, които са съвсем „от живота”, но видян от някаква по-различна, смешна гледна точка.

Книгата, както твърди и нейният автор, наистина е „лека” за четене. Освен това самата й композиция дава на читателя време за паузи, ако, разбира се, ги иска. Другото й постижение е способността да се видят абсурдите в живота, от една страна, и същевременно той да не изглежда някакъв чужд, не наш, а напротив – съвсем реален. За това помага и подробната софийска топонимия, която авторът непрекъснато използва в романа си.

Това, което за мен можеше да бъде спестено, са множеството цитати от класически и съвременни  литературни произведения, очевидно използвани за да „усилят” посланията на текста. Със сигурност личи общата култура на писателя, но те натежават и някак предпоставят внушенията и идеите, до които всеки читател би могъл да стигне сам. Може би пък това е още един повествователен ход, който да утвърди един „ренесансов” модел на живот, както и ренесансовия литературен и културен код, предполагащ истинска широта на знанието.

Така или не, важни са самите истории, които са забавни и интересни.

 

Снимката на главната страница е на Георги Божилов.