0
600

Разказът на Остап

TDimova
Остап Сливински е един от най-известните млади украински поети, работи като преподавател е в Лвовския университет по полски език, преводач е от полски и български. Говори български без грешка, без запъване и без акцент. Миналата седмица по покана на директора на фондация „Следваща страница” Яна Генова той изнесе лекция в Къща за литература и превод. Лекцията беше на тема политическата и културна ситуация в момента в Украйна. С негово съгласие ще се опитам да разкажа щрихи от тази лекция, защото тя изключително много ме впечатли.

Въпреки че за Украйна се говори и пише много, нашето общество реално не е информирано какво действително се случва в тази страна. Това, което ни се предлага като информация, е всъщност целенасочена пропаганда. Бях в Лвов преди две години и сега разказът на Остап ми доразкри всичко, което видях тогава. Случващото се в Украйна е нещо различно от това, което ни показват медиите.

Писателите, художниците, музикантите, режисьорите на Украйна вече почти не говорят за своето изкуство, когато се срещат със свои почитатели извън страната. Никой вече не говори конкретно за поезия или конкретно за театър, защото вниманието е изцяло върху политиката, върху катаклизмите, през които преминава Украйна, върху онова, което се случва на световната политическа карта.

Въодушевлението, тревогата, потреса от Майдана приключиха бързо след като и той приключи. Ситуацията в Украйна почти престана да се коментира. Това не е само у вас, в България, това е по всички медии в света, започна Остап своя разказ. Така е, защото руската пропаганда иска да представи Украйна като изцяло зависима от ЕС, а западната пропаганда представя Украйна като маша на част от Русия. И никой не иска да мисли за Украйна като независима държава. А точно това ние се опитваме да направим. На този свят най-трудно е да си независим, но ние искаме да постигнем точно това.

Може да се каже, че войната консолидира Украйна, консолидира украинското общество. (Боже мой, помислих си, нима и тук трябва да стане война, за да се консолидираме! Това са от онези мисли, които човек не би искал да си ги помисля, не би искал дори да минат през ума му, но ето, минават, минават.)

Обществото се промени след Майдана, стана друго, хората започнаха много повече да четат, сега те изпитват необходимост не от абстрактни идеи, постулати, теории, изпитват необходимост от нещо, което е искрено, дълбоко, значимо, което извира от сърцето, изпитват нужда от сърдечност и близост. А нали това е истинската литература.

И след това Остап дълго ни разказва за Майдана. Бил някаква паралелна реалност, защото извън него всичко си продължавало все едно, че той не съществува. Хората ходели по ресторанти, пиели вино, ходели на театър, карали колите си, ходели на работа, но когато човек се приближавал до улиците около Майдана, с няколко стъпки попадал в друг свят. В друго измерение. Тези, които стоели на Майдана, виждали снайперистите по покривите, прицелени в тях. Снайперистите винаги се прицелвали в лицата, искали да уцелят лицата на хората. Един приятел на Остап останал без око точно от такъв куршум. По хората на Майдана се стреляло още и с водни пушки. При минус 20 градуса водната струя, която обливала човека, веднага замръзвала по дрехите му. Ако човек не успеел да влезе на топло и да се преоблече, за половин час можел да простине фатално с тези вледенени дрехи по себе си. Освен това по протестиращите на Майдана се стреляло и с патрони, които били колкото пингпонгово топче. Това били специални патрони за обстрел на сгради или на метални ограждения, това не били куршуми за хора, те строшавали костите, разкъсвали тялото, раните, които причинявали, били огромни, при тях нямало шанс за спасение.

Когато Остап се прибирал към един или два часа през нощта, се молел и благодарял, задето е останал жив и този ден. Когато сутрин излизал от къщи, излизал с чувството, че това е може би последният му ден. „Откакто започнаха да стрелят и убиват хора, разбрахме, че това е нещо крайно, истинско, реална революция, в която ние участваме. В която ние избираме да участваме. Защото на Майдана идваха 8-10 процента от населението. Другите живееха все едно нищо необичайно не се случваше.”

Камерите били уловили следния момент. Момиче с дрехи и престилки на червения кръст разговаря със свой връстник, двамата се смеят, бъбрят оживено, студено е, тя е увила главата си с дебел вълнен бял шал, изведнъж изсвистява куршум, тя се хваща за лицето, постепенно шалът й се покрива с кърваво петно, което нараства, към нея се спуска медицински екип, вкарват я в линейка, впоследствие се оказва, че заради бързата намеса на лекарите тя е, слава Богу, спасена.

Приятел на Остап е много добър тенор, солист в Парижката опера. Когато научава за ситуацията в Украйна, той се прибира с единствената цел да помага на страната си. Записва се в доброволчески отряд, който се бие срещу окупацията на източните земи. Загива в бой. Името му е Васил Слипак.

На Майдана имало едно място, наречено „При бъчвите”. Там по цял ден имало четения – на поезия, проза, на политически текстове. Имало много хора, които четели и много хора, които слушали.

На Майдана имало също пиана. Има една знаменателна снимка, която обиколи света. Полицаи с щитове, пред тях едно пиано, боядисано в синьо и жълто, цветовете на Украйна, на пианото един пианист, това е снимката. Пианата станали символ на украинската революция.

Когато всичко приключило, Остап отишъл до Майдана. Вече никой нямало там. Било опустяло. Разхождал се цял ден по околните улици. Били покрити с прах и пепел от изтгорелите гуми, от които били издигнати барикадите. Всичко било почерняло от тази прах и пепел. На места се виждали импровизирани гробове, могили от изгорени гуми, някое цвете, дреха, снимка на убития човек. Толкоз. Пустиня.

Убитите хора на Майдана през периода от ноември до февруари били наречени „Небесната статица”.

Сега в украинското общество се водела голяма дискусия – едни искали да създадат музей на Майдана, да кръстят улици на имената на убитите хора, да запазят паметта им. Другите, на чиято позиция е също и Остап, казват, че все още е рано, че паметта на убитите трябва да живее в живите, да говори чрез тях, докато живите още помнят, нека те да говорят за своите братя, нека те да говорят за мъртвите си приятели.

И това направи Остап на тази паметна за мен лекция, говори. Говори за всичките тях.

Остап Сливински е роден  през 1978 в гр. Лвов, Украйна. Завършва българска филология в Лвовския национален университет «Иван Франко». От 2004 г. е доцент в Катедрата по полска филология на Лвовския национален университет, преподава история на полската литература, теория и практика на превода. През 2006–2007 г. е организатор (след 2008 – координатор на българската и полската програма) на Международния литературен фестивал в Лвов, Украйна, сред чиито гости са били писателите Алек Попов и Теодора Димова. Превежда от български, полски, македонски, английски, руски, белоруски – предимно поезия, проза и документалистика. В преводаческото му «портфолио» са 11 преведени книги и над 80 публикации в периодика. Сред българските автори, които е превеждал, са Иван Радоев, Николай Кънчев, Георги Господинов, Алек Попов, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Михаил Неделчев. В момента работи над текст на Теодора Димова.

Автор е на 4 стихосбирки и над 100 есета и статии, публикувани на украински и превеждани на 15 езика. Трите му поетически книги са издадени в чужбина – в Полша, Русия и Чехия, през есента се очаква и немското издание. 

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЕтюд за сноби
Следваща статияАрабската пролет