0
4550

Разказ за новия театър и за променящия се човек

Ново издание на „Българският театър след 1989 и новата британска драма“ от Камелия Николова

Вече е по книжарниците второто преработено издание на изследването „Българският театър след 1989 и новата британска драма“ (издание на Института за изследване на изкуствата към БАН) от Камелия Николова – безспорно един от най-утвърдените и изтъкнати съвременни български театроведи. То се появи за първи път през 2013 г. (тогава в издание на УИ „Св. Климент Охридски“) и бе отличено с наградата „Икар“ на Съюза на артистите в България в категорията „критически текст“. Но това не е единственото му признание – за по-малко от пет години тиражът e изчерпан и този факт сам по себе си е своеобразен прецедент не само за българското театрознание. Рядко се случва една толкова специализирана книга, разчитаща на интереса на сравнително тясна читателска аудитория – предимно любители на театъра или академични изследователи на изкуството, да добие толкова голяма и бърза популярност. Разбира се, това е красноречив знак за успех, но и щастлива възможност за автора да се върне отново към завършения текст и да го подготви за неговото ново книжно тяло и за срещата с новите читатели.

В голяма степен текстът остава същият, като промените касаят предимно композицията и частите върху българския театър. Преместен е най-вече акцентът и с него логиката на четене. Новото издание разменя местата на две от главите и по този начин поставя същото ударение, което е вече заявено в самото заглавие – то действително е най-вече за „българския театър след 1989“. За да стигне до втората глава, реконструираща историята на драмата в Обединеното кралство и въвеждаща понятието „нова британска драма“, читателят първо преминава през най-важните промени настъпили в разбирането за театъра и театралното представление в България след промените в 1989 г. Разпознати са два периода на най-новия български театър: изключително продуктивният и експериментиращ с новооткритата и необременена от идеологическа тежест естетическа освободеност на експериментите с театралния език от 90-те и осъзнаването на необходимостта от нова ангажираност със социалното и политическото в театъра след 2007 г. Проследени са внимателно и детайлно, най-вече посредством примери от творчеството на някои от най-ярко изявените театрални режисьори и формации от двата периода, основните видове отношение между текста и представлението. Анализът на динамиката в различните схващания за ролята на текста в представлението, както и доколко живото театрално събитие позволява да бъде мислено като текст, е онова, което позволява същността на настъпилите промени да бъде уловена и осмислена през модулациите на психологическия театър и засилването на неговата интензивност и експресивност, през все по-силно оформящото се осъзнаване за театъра като автентично преживяване в реално време, през „закриването на драмата“ и закъснелия модернизъм, концептуалния постмодернизъм и неговото преодоляване.

Мотивацията за това пренареждане е продиктувана от биографията на самия текст, от дългата предистория на неговото написване. Върху него Камелия Николова работи най-дълго време, повече 10 години, като подготовката е започнала още с работата върху друго нейно сериозно теоретико-историческо изследване – „Британската драма 1945–1989“ (публикувано през 2009). Фокусът върху българския театър се избистря постепенно и се оформя като най-последователният и цялостен начин за самия автор да подреди и изрази своя личен и непосредствен театрален опит, извън статиите и рецензиите, публикувани в различни специализирани периодични издания („Литературен вестник“, сп. „Хомо луденс“, сп. „Проблеми на изкуството“, Critical Stages, Theater der Zeit и др.) и събрани в двата сборника „Театърът на границата между ХХ и ХХI в“ (2007) и „Театърът в началото на ХХI в.“(2015). Най-вече в този смисъл „Българският театър след 1989 и новата британска драма“ е колкото историческа и теоретична, толкова и дълбоко лична, автобиографична книга. В нея Камелия Николова присъства едновременно като театрален експерт, сондиращ миналото, но и като запленен театрален зрител, записващ своите живи впечатления в настоящето. Наред с излязлата през 2016 г. монография на Николай Йорданов „Театърът в България 1989–2010“, изследването на Камелия Николова също представлява опит да се улови и осмисли току що приключилото минало на българския театър, но през призмата на диалога с другия. Този друг, в случая, са произведенията на големите британски драматурзи, наложили се след 1968 г. (когато е отменена театралната цензура като исторически просъществувала повече от двеста години институция) и обединени под наименованието „нова британска драма“: късният Харолд Пинтър, Том Стопард, Алън Ейкборн, Керил Чърчил, Дейвид Хеър, Сара Кейн, Патрик Марбър, Конър Макфърсън, Мартин Макдона (ако трябва да изброим най-популярните у нас) и др.

Преплитането на лично и историческо може да послужи като едно от обясненията за големия интерес към книгата, довел до нейното преиздаване. От една страна, изследването респектира със своя енциклопедизъм, с ерудицията и вниманието, непропускащо нито една подробност от театралния пейзаж. Текстът предоставя на своя читател много информация, позволява му да опознае, да научи. Развежда го из историята на театъра и драмата в Обединеното кралство, запознава го с логиката на нейното развитие и го среща с най-ярките събития и представители; по аналогичен начин го връща и в близката история на българския театър и го запознава със случилото се в нея. На това ниво текстът се отваря за читателя като архив – премислен и подреден с вещина и точност, удобен за разглеждане. Но сякаш Камелия Николова е пожелала да се свърже и по друг, по-личен начин със своя читател, защото в текста се усеща и друго ниво, в което читателят е потърсен не само като жаден за знание любител или професионалист, но и като човек, неразривно свързан със своя живот и своя опит да го преживее и осмисли. За автора позицията на театрален изследовател е само избраният ъгъл, чрез който да може да сподели своя екзистенциален опит. Така до историята за нещо специфично и по-лесно побиращо се в граници (театъра, драмата, представлението) се стига чрез преливането в история за нещо по-универсално, но и тъкмо затова по-трудно поддаващо се на очертаване в твърд контури (човека, европееца). За да разкаже за промените в театралния свят, Камелия Николова не може да изпусне промените в човешкия. Нейният разказ е както разказ за новия театър с неговите променящи се жанрове, плаващи естетически парадигми и търсене на нов език, така и разказ за променящия се човек в новото, доминирано от информация и технологии време.