1
1919

Разколът в БПЦ (4)

от дистанцията на времето

Несъстоятелност на разколническите аргументи

Непромисленото в аргумента, оспорващ легитимността на избора на патриарх Максим през 1971 г. и на основание на който петимата митрополити (Пимен, Панкратий, Калиник, Стефан и Софроний) се отделят от Св. Синод на БПЦ, се състои в това, че по силата на същия аргумент нелегитимно избрани на своите катедри се оказват и… всички митрополити на БПЦ (с изключение на митрополит Пимен) – включително самите организатори на разкола. Това никак не е трудно да се съобрази и е трябвало да се съобрази, ако не от съзнателно злонамерените „архитекти“ на разкола, то от непростимо подвелата се тогавашна Дирекция по изповеданията.

Защото ако, съгласно Устава на БПЦ, мандатът на избраните през 1952 г. църковни настоятели и епархийски избиратели (който, припомням, е четиригодишен) е изтекъл през 1956 г., то не само излъчените от тези епархийски избиратели членове на Патриаршеския избирателен събор са към 1971 г. нелегитимни участници в него, но такива са били и всички епархийски избиратели, участвали в изборите за митрополити след тази 1956 г. Към 1971 г. от епархийските архиереи само трима са заели катедрите си преди 1956 г. и значи са били „легитимно“ избрани. Това са Паисий Врачански и Йосиф Варненски (избрани съгласно действалия преди 1951 г. Екзархийски устав) и Пимен Неврокопски (избран съгласно новия Устав през 1952 г.). През 1992 г. пък буквално нито един митрополит сред членовете на Св. Синод, с изключение именно на Пимен, вече не е бил избиран от намиращи се в мандата си епархийски избиратели, доколкото комунистическата държава до самия си край нито веднъж не е разрешила провеждане на избори за обновяване на църковната „пирамида“.

Когато през 1971 г. митрополитите Паисий Врачански, Йосиф Варненски и Пимен Неврокопски изпращат до Синода писмото си с настояване изборът на патриарх да бъде извършен едва след като най-сетне се проведат избори за нова и значи – легитимна съгласно Устава църковна „пирамида“ – на тяхното писмо резонно отговаря тогавашният митрополит Никодим Сливенски, който им обръща внимание на създаденото от комунистическите власти трагично положение с изборните органи на БПЦ въобще. „Как биха се провели – пита тогава митрополит Никодим – например в Сливенска епархия избори за църковни настоятели? При насрочени евентуално избори… в селата ще се явят средно по десетина души, които трябва да изберат църковни настоятели… Обикновено в селата с труд се намират лица, които да поемат почетната длъжност църковен настоятел. Така че и да бъдат посочени от избирателите някои лица, не е сигурно дали те ще приемат да поемат тази длъжност. Свещениците с усилия са успели да посочат лица за сегашния състав на селските църковни настоятелства и други не биха се намерили. От избраните преди 20 години църковни настоятели едва ли има някои, които още са такива: повечето са починали, други са се изселили или са се отказали… За състава на колегията от епархийски избиратели не може да се каже, че тя е изцяло подменена. Но на местата на повечето епархийски избиратели (починали или изселени от местата, дето са били избрани) са посочени подгласници, а дето няма такива – лица, посочени от архиерейското началство“.[1]

Основното, което искам отново да подчертая, тук обаче е, че аргументът, според който патриарх Максим е избран през 1971 г. от нелегитимни избиратели, със същата сила важи и за самите оспорващи неговия избор митрополити. Така, митрополит Панкратий е избран през 1967 г. (т. е. 11 години след изтичането на мандата на епархийските избиратели в Старозагорска епархия), а митрополит Калиник през 1974 г. (т. е. 3 години след избора на патриарх Максим и цели 18 години след изтичането на мандата на епархийските избиратели във Врачанска епархия). При това – и то не бе неизвестно на църковните хора у нас – изборите именно на тези двама митрополити са сред най-скандалните във връзка с намесата на комунистическата власт в тях. Известно е, че през 1967 г. патриарх Кирил е принуден от държавните власти да приеме Панкратий да бъде избран за Старозагорски митрополит, макар последният да е хиротонисан за Велички епископ само пет месеца преди това (и поради което веднага след избора патриархът прокарва специална синодална наредба, изискваща поне 3-годишно епископско служение за кандидатите за митрополити). Още по-скандален – може би най-скандалният – през годините на комунистическата власт е изборът на митрополит Калиник. Защото това е единственият избор за епархийски архиерей, който Св. Синод под натиска на държавата е принуден да касира и да проведе наново. Принуден е, понеже през 1974 г. Врачанският епархийски съвет се е осмелил да избере не препоръчания от властите Калиник, а епископ Арсений (много по-късно станал Пловдивски митрополит). Избирателното тяло тогава е обвинено почти в „заговор“, разтурено е, подменено е и на новите избори буквално е наложен класираният едва на трето място при първите Калиник.

И тъй, аргументът да се оспори изборът на патриарх Максим през 1971 г., доколкото е извършен от избиратели с изтекъл според Устава мандат и който подхвърлят на Дирекцията по вероизповеданията митрополитите Панкратий и Калиник, със същата сила важи и за тях самите. Което пък означава, че „синодът“, който по тяхно искане регистрира Дирекцията на 19.05.1992 г. се състои от точно толкова нелегитимно избрани“ членове, колкото „нелегитимно избран“ е и предстоятелят на Синода, който те напускат. Неврокопският митроп. Пимен следователно се оказва „наместник-председател“ на „синод“ от митрополити, избрани точно толкова нелегитимно, колкото и патриархът, на който те, на изтъкнатото основание отказват подчинение.

Тук обаче има и нещо още по-важно. Ако въпросният аргумент бъде приет и приложен последователно, както вече отбелязах, за нелегитимно избран, през 1992 г. би следвало да бъде признат не просто патриарх Максим и групата митрополити, отделили се от него, но и… абсолютно всички към този момент управляващи епархиите си митрополити – целият Св. Синод на БПЦ (с изключение на митрополит Пимен). И тогава, нека се замислим, как би следвало да постъпи Дирекцията по изповеданията съгласно действащия по това време закон за тяхната регистрация? Да откаже да регистрира въобще такова изповедание – Българска православна църква, като предложи то да започне да се конституира от нулата: да се проведат по места избори за църковни настоятели, те от своя страна да изберат епархийски съвети и избиратели, които да проведат (нови) избори за епархийски архиереи, между които пък най-накрай да се избере новият патриарх на БПЦ? Но под чие ръководство ще се проведат тези избори? От енорийските свещеници? По канон те наместничестват епископа в своите енории, а нали епископи тепърва ще се избират. И после – измежду кои ще бъдат избрани новите – вече легитимни – архиереи? Измежду нелегитимно избраните по-рано и свалени днес? Или измежду други? Кои обаче?

Безспорно е, значи, че ако бъде възприет и приложен последователно, аргументът на разколниците, прилаган от тях непоследователно само към избора на патриарх Максим, той би довел до reductio ad absurdum и до такова „обновяване“ на БПЦ, което би било равнозначно на конституирането ѝ като напълно нова в страната ни корпорация. Наистина, идея дотам екстраординерна, че едва ли някой би се решил да я възприеме. Спомням си, че се опита да я развие пред мен (в един разговор „на крак“) преподавател от Богословския факултет, вече покойник, но дори той я оценяваше като непосилно радикална.

Нека обаче ограничим критиката си срещу аргумента на разколната група само доколкото той се отнася до избора на патриарх Максим. Тогава непременно ще трябва да кажем нещо съществено. Легитимността на предстоятеля на една автокефална православна църква му се дава не просто и само от съобразеността на избора му с буквата на вътрешния устав на тази църква. Тя му се дава също и от (и даже като последно от) – признанието на този избор от страна на предстоятелите на останалите автокефални православни църкви – т. е. от признанието на предстоятелите на Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква, на която неговата е „член“. А ние знаем, че на избора и интронизацията на патриарх Максим през 1971 г. са присъствали представители на 16 поместни църкви (т. е. всички автокефални, плюс Американската православна църква), като три от тях – Руската, Грузинската и Румънската са били представени от самите си патриарси. И ето: всички те са приели в общение новоизбрания тогава български патриарх. Противоцърковно ли са постъпили всички те? Не са ли имали представа от изискваното от устава на тяхната сестра-църква? Едва ли можем да утвърдим това, най-малкото за тях всичките. Какво – нека да попитаме тогава – им е било известно при избора на патриарх Максим? Най-вероятно им е било известно, че избори за всички членове на църковната „пирамида“ в страната ни не са били провеждани практически от две десетилетия. Известно им е било обаче и това, че в Устава на БПЦ все пак е предвидено продължаване на мандата на църковните настоятелства и на епархийските избиратели при наличието на форсмажорни обстоятелства, чийто характер при това изрично е описан в Устава: „война, метеж, бедствия“. Известно им е било най-накрая, че БПЦ живее в условията на тоталитарна комунистическа диктатура, което, ако се замислим, е равнозначно именно на (обществено) бедствие. И ето: за разлика от безспорно злонамереното по своите мотиви използване на буквата на Устава, което извършват двадесет години след избора на патр. Максим митрополитите, отделили се от него – предстоятелите на автокефалните православни църкви проявяват през 1971 г. съвсем естествената при наличните тогава условия икономѝя и приемат в общение избрания български патриарх. Приемат го, защото бихме ли могли да си представим какво би станало, ако те не бяха сторили това, ако бяха се фиксирали също върху буквата на Устава и биха обявили избирателния събор на БПЦ за „нелегитимен“ и на тази основа биха отказали да признаят избрания български патриарх. Та нали в такъв случай църквата ни и без това подложена на усилията на комунистическата власт да ѝ тури край би останала без общоправославно признат предстоятел, а това би я маргинализирало до степен тя с още по-голяма лекота да бъде стъпкана от атеистичния режим. Или (което би било по-вероятно) – нейният новоизбран предстоятел би бил приет в общение само от една група автокефални църкви (на първо място Руската и онези в страните от „съветския блок“), което пък би предизвикало разделение в целия православен свят. Разбира се, че никой отговорен архиерей не би постъпил по този начин.

Накрая, нека чисто хипотетично си представим, че аргументът, с който отделилите се през 1992 г. митрополити оспорват легитимността на избора на патриарх Максим, те издигат не от злонамерени подбуди, а съвсем чистосърдечно – от безпокойство дали всичко с предстоятелството на БПЦ към днешна дата е наред. Как би трябвало да постъпят те? Мисля, че аргумента, с който оспорват легитимността на патриарх Максим, те би трябвало да посочат не първо на светските власти, на Дирекцията по вероизповеданията – от която тутакси да поискат да изличи предстоятелствания от патриарх Максим Св. Синод и на негово място да регистрира като „легитимен“ онзи, който те самочинно са съставили. Много по-скоро те би трябвало да сезират относно повдигнатия проблем предстоятелите на всички автокефални православни църкви, приели тогава (и продължаващи да бъдат) в общение с избрания не тъкмо според изискванията на Устава български патриарх. Би трябвало, защото макар и изборът му през 1971 г. да е извършила БПЦ, в своето „тяло“ обаче го е приела и го е „инкорпорирала“ именно Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Тя следователно, а не група местни митрополити, още по-малко пък Дирекцията по вероизповеданията на държавата би следвало да реши легитимен или нелегитимен се оказва този именно неин предстоятел. И ето: точно това и потвърди тя през септември-октомври 1998 г. Направи го на разширения надюрисдикционен Всеправославен събор в катедралния храм „Св. Александър Невски“, иницииран от настоящия Вселенски патриарх Вартоломей (и с участието на седмина други патриарси). Потвърди го и при това прояви изключително снизхождение както към разколните митрополити (приемайки ги след покаянните им писма „в сущем сане“), така дори към ръкоположените от тях в разкол епископи, признавайки техните хиротонии.

Уви – ще трябва да добавя тук – вместо благодарност към този всеправославен църковен акт и по-специално към патриарх Вартоломей, който безспорно бе неговият „лидер“ през 2016 г., „оздравелият“ Св. Синод на БПЦ се постави в услуга на геополитическите схеми на Московската патриаршия, като отказа да участва във Всеправославния събор на о-в Крит – отказа тоест да заеме мястото си на член в Тялото на Вселенската православна църква, която я спаси през 1998 г. от сполетялата я схизма.

Най-накрая ще кажа, че тази собствено църковна несъстоятелност на предизвиканото от митрополитите Пимен, Панкратий и Калиник разделение в църквата ни, остана тогава (остава и до днес) масово неразбрана и богословски неосветлена. Разколът – с лукавото изтласкване на йеромонах Христофор Събев на преден план от страна на разколниците и с острастеното, богословски неаргументирано противодействие от страна на каноничните синодали – остана в съзнанието на нашата общественост с образа на политически организиран и политически мотивиран. А това имаше оставащи си и до днес дълбоки последици, както за отношението на Църквата към новата демократична държавност, така и за отношението на обществото ни към Църквата.

За тези последствия и за отношението към разкола всред собствено църковния народ – в последния от тази поредица текстове.

(Следва)

____________________________

[1] Вж. Момчил Методиев, Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.), София, 2010, с. 270.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИзборът да оцелееш
Следваща статияДобрата фея от страната на злото…

1 коментар

  1. Въз основа на добре структурираното и аргументирано изложение по-горе (нещо обичайно за професора) възниква у мен един въпрос. Безспорно е , че при т.н. форсмажорни обстоятелства не е било възможно да се проведе избор на патриарх по начина описан в Устава, а трябвало (пак по Устава) да се приложат извънредни процедури. Но тук е момента да отбележа, че тези форсмажори са породени от желанието на комунистите да наложат контрол над църквата с цел да ускорят края и. В този контекст, проведения избор подбужда към мисли, че безбожната власт ще назначи под формата на избори, човек който би бил склонен да влезе в някакъв конформизъм с нея. Не казвам, че е така, а че подбужда съмнения! В този момент (избора) всичко е било съгласно условията и е било наред, но в момента, когато терора над църквата е бил снет – чисто практически и морално погледнато е, като признак на желание за изчистване на въпросните мисли и съмнения за „конформизъм“ е собствения акт на официално оттегляне от престола и предлагане на нов избор – съгласния пълния член на Устава. Според мен това би довело до два положителни момента : първия – изчистване на недоверието и безусловна декларация на кристален християнски дух, второ – гаранция, че пак ще е преизбран, поради първия момент. Имаме и пример в това отношение – румънския патриарх! Но последствията от липсата на този акт (не само от това, разбира се) са сегашните проблеми в нашата църква, за разлика от румънската . И сега въпроса – не би ли било по-редно да се започне начисто с това покаяние (не казвам, че е необходимо, щото е само подбудено от форсмажора), макар дори и да няма нужда от него, за да не сме в сегашното положение?
    П.П. : В този случай – на акта на оставката – нямаше нужда да има Всеправославен Събор, който да ни легитимира отвън, а ние сами щяхме да си решим въпроса и да покажем, че сме зрели, и да не оставяме горчив привкус
    !