Начало Филми Премиери Различността в различното
Премиери

Различността в различното

Екатерина Лимончева
03.02.2016
1254
L'orchestre des aveugles
„Оркестърът на слепите” (2014)

За осмото издание на Sofia MENAR Film Festival, посветен на киното на Близкия Изток и Северна Африка, който се проведе през януари 2016 г.

Sofia MENAR Film Festival поначало си е платформа за различно кино – от официално достъпното по кината, от европоцентристкото, от сюжетно предполагаемото и емоционално разпознаваемото. Но когато един фестивал се провежда за осми път, логично е да се приеме, че вече е изградил традиции и си е създал публика, която общо взето знае какво може да очаква от филмите в програмата. И независимо какво провокира интереса му към киното на Близкия Изток и Северна Африка, зрителят е затвърдил някакви клишета за „различното”, а изключенията по-скоро подчертават нагласите. Сега си представете, че гледате ориенталски филм, който „се държи” като европейски. Дали това ще ви разочарова (заради предполагаема имитация, превес на познатото, отсъствие на екзотика) или очарова (с универсалността на идеите, познатата логика на драматургичните ходове, сближеното светоусещане – и с автора, и с персонажите), е въпрос на личен избор. И в двата случая обаче можем да говорим за различността в различното, която ни връща към общовалидността – на теми, герои и послания. И създава допълнително (пък било то и неволно) изкушение за почитателите на Sofia MENAR Film Festival.

Различността в киното има много измерения. Едно от тях откроява авторското на фона на комерсиалното. Дори да не успеете да облечете характеристиките му в думи, то изпълва цялата атмосфера на истории като „Оркестърът на слепите” (2014) на Мохамед Муфтакир. И вече няма никакво значение дали филмът е марокански, италиански или латиноамерикански, защото той носи духа на поезията, която не познава граници. В желанието на един баща (който никога не е посещавал училище) да има син отличник, в стремежа на един идеалист да направи света по-добро място или в копнежа на едно 8-годишно момче, открило първия трепет на любовта, няма нищо локално. А когато режисьорът успее да придаде на своите персонажи универсален дух, съхранявайки националния им колорит, изобщо не му се сърдим ако стилът на филма навява спомени за киното на Жако ван Дормел или Джузепе Торнаторе.

Night Shift
„Нощна смяна” (2015)

Отвъд творческия размах, различното се усеща най-силно в избора на сюжети и (не)очакваните реакции на персонажите. Може би има значение, а може би не, че жена е режисьор на иранския „Нощна смяна” (2015). Ники Карими създава социална драма за проблемите в едно семейство – породени от финансово „залитане”, каквито се случват навсякъде по света. Нищо от обичайните културни ограничения не се набива на очи във взаимоотношенията на Фарзад и Нахид. Може да сте разочаровани, че кризата им не звучи по ориенталски, или пък да се насладите на усещането как общовалидността на емоциите надхвърля етническите стереотипи – в живота и в киното. И ако тук победата на силната жена се приеме като резултат от феминистично творческо кредо, то в египетския „Момичето от фабриката” (2014, реж. Мохамед Хан) жените отново са „на кормилото”: Хиям е „свалячка”, лелята я подстрекава да се бори за любовта си, майката й „дърпа юздите”, бабата я наказва… И ако скандалът от потенциалното прегрешение напомня за патриархалните предразсъдъци и пуританския морал, то няма как да пропуснем факта, че мъжете са представени като мижитурки или като обект на обожание.

Factory Girl
„Момичето от фабриката” (2014)

Различността се превръща в основен фактор (ако не на сюжета, то на цялостната филмова атмосфера), когато попаднем в еврейската общност в Мароко или в християнско семейство в Палестина. И най-хубавото е, че съответните филми не възприемат културната си специфика като екзотично изключение, а просто разтварят пред зрителя друга страница от същата книга. Така „Аида” (2015) ни представя криза, която би могла да сполети всеки човек на земята, но зрителят на Sofia MENAR ще открие в личната драма на професорката по музика от Париж рядка възможност да надникне в едно специфично общество, което хем си остава в Есауира, хем е част от световната еврейска общност. И ако не сте чували за вековните връзки, които свързват преселението на евреите с традиционната мароканска култура, филмът на Дрис Мрини ще ви даде материал за размисъл, който надхвърля закъснялата любовна история на Аида и Юсеф.

Aida
„Аида” (2015)

От друга страна, „Вила Тума” (2014, реж. Суха Араф) ни поднася трагедия, напомняща например на американското общество от началото на ХХ век, когато расизмът и кастовото високомерие разбиват крехките пориви за лично щастие. Трите сестри Тума, изолирани в своята вила и ограничили общуването си в рамките на влиятелните семейства от християнската общност в Рамала, преобръщат представите за традиционализъм и верски предразсъдъци в съвременния свят. Именно на този фон обречената любов на племенницата Бадия предизвиква съпричастност и носи послание, което прескача сюжетните рамки на универсалната романтична драма.

Villa Touma
„Вила Тума” (2014)

Различността в киното, едновременно разсад и реколта, е едно от сериозните основания за снимането на филми и организирането на фестивали. Понякога се опитват да я помирят, друг път я издигат в култ или в пример за подражание. Не е нужно да я търсите, тя сама изскача – от сюжета, от настроението, от режисьорския стил. И тогава се раждат творби като „Оркестърът на слепите”, където едно невинно момче носи мъдростта на времето, обича и страда, но не може да проумее конформизма на възрастните и невъзможността да отстояват мечтите си, навсякъде по света.

Екатерина Лимончева
03.02.2016

Свързани статии

Още от автора