1
3078

Разлом

Абсурдно е да мислим, че след бедствие с такъв планетарен мащаб като днешната пандемия можем да се върнем назад и всичко да стане както преди. По скоро очакваме да видим как точно ще навлезем в „новата нормалност” и каква ще бъде тя. Защото бедствието беше последвано от множество „вторични трусове“ – икономически, политически, социални, но трусът, предизвикал най-дълбок разлом, е етичният. Той засегна хора, които не бяха докоснати от другите. Именно през този разлом трябва да преминем, за да влезем в новата реалност.

А каква точно ще е тя – в най-голяма степен зависи от нас. Въпреки че повечето хора си мислят или се оправдават, че зависи от политиците, от бизнесмените, от банкерите, от задкулисните кукловоди, от извънземните, но не и от самите нас. Дава ни се огромен шанс да се обърнем към себе си, да се съсредоточим, да открием латентните си залежи. Покрай настоящата криза си припомнихме, че на гръцки krisis означава също и избор, решение, изход. Наблюдаваме, че част от хората не могат да приемат вглеждането в себе си, тишината, близостта на смъртта, перспективата на есхатона, размисъла за важните стойности и теми, извън битовите. И когато неочаквано се изправят пред тях, предпочитат да се приплъзнат по познатите лайсни на стародавния живот – агресия, „хейтване”, злоречие, злост. Това е лесният и приемлив за тях вариант на живеене, друг не познават, а и не искат да научат. Учудващото е, че тези християнски теми са чужди на хора, които се именуват християни. Изобщо тази пандемия показа какво има във всеки от нас – дали вътре в нас е царство Божие, както е казал Христос, или новата корона ни е направила поданици на друго царство.

Тази криза ни направи прозрачни един за друг. Като че ли всеки човек е станал прозрачен за другите така, както въздухът се прочисти от бензиновите изпарения. Защото в дните на скръб и на равносметка човек не може да се прикрива, да лукавства, да лицемерничи, в дните, през които преминаваме, и най-малката преструвка става гротеска, видима за хората около нас. Лъжата става по-осезаема, и не само лъжата, причините за нея също. А себевъзвеличаването и себевъзгордяването те блъскат в лицето или в гърба, както беше блъсната колата на Милен Цветков. Те са толкова очевидни, дори без особено вглеждане, дори когато ти се иска да не ги забелязваш. Като че ли виждаме и усещаме самите си души, извадени на показ като под стъклен похлупак. Не представляваме красива гледка. Доста неприятна гледка дори представляваме. Дърветата се разлистиха, и люляците ухаят, и магнолиите цъфтят, цялата природа се възражда, въпреки заразата, която опустошава по пладне, а ние трябва да гледаме тази нелицеприятна вътрешна картина, извадена на показ от същата зараза. Трябва да гледаме уплахата, паническите действия, унизителния си страх пред смъртта, също суетата, дребнавостта, перфидната заядливост, агресивното злоречие, кънтящото празнодумство, които сега се показват още по-отблъскващи и цинични.

Опасявам се, че пропускаме голямата и неочаквана възможност, която тези дни на укротено галопиране ни предоставят. В началото като че ли имаше надежда, че всички единно и солидарно ще тръгнем в посока, която ще ни изведе на по-добро място. И в началото наистина беше така. Настина като че ли всички се държахме за ръка. Наистина като че ли всички се бяхме смирили, бяхме станали кротки, бяхме отхвърлили хейта и агресията от себе си, бяхме като новоизкъпани. И колкото мерките ставаха по-строги, въпреки че никога не станаха така рестриктивни, както в повечето страни, толкова повече солидарността, толерантността и емпатията един към друг отстъпваха място на омраза, злост, злоречие. Ценностите на консуматорския светоглед започнаха да възвръщат загубените си за кратко позиции, макар да бяха сложили правозащитна маска. Атакуват се правилата, макар да се говори за защита на правата. Агресията поразява ежедневно нови и нови маси от хора. Така, както вирусът всеки ден взима своите жертви, така и непоносимостта към различното мнение сега шества триумфално из градското и виртуалното пространство и изсмуква от въздуха запаса от състрадание и милост, който беше полъхнал в първите дни на непознатата заплаха. Появяват се нови и нови огнища на омраза и агресия. След политиците най-уязвими бяха вярващите, един университетски професор дори написа, че след контакт с християни, човек трябвало внимателно да мие ръцете си. После бяха, разбира се, ромските общности, после имигрантските общежития, после старческите домове, понеже в тях били живеели „сухи съчки”, както се изрази любимецът на хейтърите.

Гледката, уви, не само не е приятна, но е и доста печална. Изходът от кризата зависи от самите нас, така, както движението на заплетените квантови частици зависи от този, който ги наблюдава. Ако в тези дни на скръб и на траур ние мечтаем за веселба, шопинг и танци – резултатът ще е един. Ако ги използваме, за да преосмислим посоката и координатната си система, ако издържим на вглеждането в себе си, резултатът ще е съвсем различен. Материалните поражения ще бъдат най-малки, икономическите също ще се преодолеят, защото специалистите казват, че тези отрасли, които първи бяха засегнати, именно те първи и ще се възстановят. Очаквам най-осезаеми да бъдат последствията в отношенията – между държавите, институциите и хората. Ние открихме, че светът може да живее и без бясна надпревара. Открихме нещо, което и децата знаят – че колкото по-висока е скоростта, толкова по-голям е рискът от катастрофа. Открихме колко много излишни и грешни неща сме произвеждали и купували, мислели и вършели, или както точно се изрази един мой близък млад човек в началото на пандемията – колко арогантно сме живели. И ако в нас се случи метаноя, то ще бъдем други като хора. А това означава и други като общество.

Вирусът, който от два месеца завладя света, ни даде нова възможност да познаем себе си, въпреки че максимата, написана на входа на Делфийския храм, никога не е губила актуалност. В прочистената атмосфера можем да виждаме като ясновидци в душите на другите. За хората, които умеят да се вглеждат, вирусът откри непознати и неочаквани ракурси. Направи ни прозрачни.

Някакво дълбоко заспало сетиво в нас се събуди, сетивото за есхатона, и сега това сетиво си търси своето. И ние не искаме да чуем неговия глас, отхвърляме го, искаме да го задушим вътре в нас. Затова така отчаяно търсим враг, защото се надяваме в крясъците на злъчта да го заглушим. А то ни казва, че не страхът от смъртта е най-страшното в тази пандемия, а съзнанието, че не можем да наваксаме пропуснатото, че времето ни се е свършило, че ще се явим неподготвени.

„Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо.“ Това виждаме още по-ясно сега, когато вирусът ни направи прозрачни. Какво има вътре в нас – царство Божие ли? добро съкровище ли? плодовете на любовта ли? съчувствие и плач ли? или осъждане, надменност, злоба, агресия, мрак.

В мрака се открои онзи френски атлет, който пробяга маратонските 42 километра на 6-метровата си тераса. Направи го не само за да не губи спортна форма, а за да отправи призив да не мрънкаме, да не униваме, да не се удавим в скука, безделие или омраза – да не губим духовна форма. С примера и призива си показа, че царството Божие не се състои във формални религиозни правила, че то е там, където цари добротата и радостта, че от нас зависи в какво състояние ще изберем да живеем.

Примерът с френския атлет ме вдъхнови. Колко естествено е да запазиш мира в душата си – една тераса, едни маратонки и ясна цел. И духът ти е бодър, душата ти е светла, озарен си и излъчваш светлина.

А други хора се объркаха, кризата ги стресира, нямаха сили да устоят, не намериха отговори на въпросите си, не пробягаха своя маратон, кризата около тях стана криза в самите тях. Неистово настояваха единствено предпазните мерки да паднат. Единствено да отворят ресторантите и моловете, за да си кажат, че щом няма нищо страшно отвън, няма нищо страшно и вътре в душите им.

Отвори се широк разлом. От нас зависи дали ще ни погълне, или ще успеем да го преминем.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияРоман за кризите и чудовищата
Следваща статияГолемият Мишел Пиколи

1 коментар

  1. Цитат от Стефан Цвайг,том 5,стр.363:

    „Осемдесет и четири годишна,майка ми,почти глуха,държеше жилище в нашата семейна къща във Виена,и даже според новите „арийски закони“ не подлежеше на преместване. Но една от първите разпоредби във Виена я беше тежко засегнала. Със своите осемдесет и четири години тя трудна се движеше и беше свикнала при всекидневната си разходка на всеки пет или десет минути мъчителен вървеж да си почине на някоя пейка в Рингщрасе или в парка. Не беше минала дори една седмица откакто Хитлер беше станал господар на Виена,когато беше издадена животинската заповед,според която евреите не могат да сядат на пейките – една от онези забрани,които очевидно бяха измислени със садистичните цели с гнусно мъчение.“

    „Карантинистите“ надминаха нацистите! Те направо забраниха на всички хора да сядат на пейките БЕЗ основателна причина! Кметът на Бургас пък направо изкоруби и изнесе пейките от парковете в града!