Поводът за изложбата „Разместване на пластовете“ в Софийска градска художествена галерия (до 4 февруари) ни връща 15 години назад. Тогава, през декември 2003 г., в Градската галерия бе сложено началото на програмата за млади автори и куратори „Място за срещи“. За първи път музейна институция започна да кани автори от младото поколение и да развива професионалните им умения да представят своето изкуство. Владия Михайлова, куратор на настоящата изложба, пое от Мария Василева работата по програмата, която през 2007 г. прерасна в платформа за млади автори в новооткрития филиал на СГХГ в Парка „Заимов” – галерия „Васка Емануилова”. За 10 години чрез тази платформа и програмата за съвременна скулптура, също в галерия „Васка Емануилова“, са представени над 60 художници, а над 120 автори са участвали в различните проекти.
Иска ми се започнем от надслова на изложбата: „Разместване на пластовете“. Звучи категорично, а същевременно в кураторския текст ти определяш поколението художници, което представяш чрез 35 автори, като „незавършено и фрагментарно“. Какви очаквания концентрира върху себе си това незавършено и фрагментарно поколение? Доколко е в състояние да ги изпълни?
В геологията разместването на пластовете означава промяна на релефа. Тръгвайки от тази представа, стигнах и до заглавието на изложбата. Смятам, че поколенията художници в изложбата промениха „релефа“ на сцената на изкуство в страната, отвориха вътрешни пространства и прескочиха граници. Те създадоха много нови пространства за изкуство, нарушиха дисциплинарните ограничения, доколкото повечето работят в множество сфери, заличиха травмата на границата на държавата и усещането за болезнената необходимост от наваксване, участваха и продължават да го правят в създаването на нова градска култура. Мисля си, че във всичко това се съдържат и нови ценностни ориентири, различна етика и интереси, свързани с много по-хоризонтален принцип на споделяне и организиране, с естествени форми на сдружаване, които допускат и са толерантни към други. Тези поколения участват много по-малко във властови битки в полето. С „незавършено и фрагментарно“ имам предвид, че е трудно по принцип тези автори да бъдат разглеждани като едно „поколение“. Те имат много разнообразни пътища на развитие, част от тях едва ли можем да възприемем като „млади автори“. Но според мен не е и нужно, защото това е формално определение, което може да бъде и много спекулативно.
Не мисля, че можем да говорим за конкретни очаквания обаче, нито пък за споделена, обща политическа платформа. Една част от художниците в изложбата са от поколението на заминалите; други са израснали във времето, в което културните институции вече са обезсилени и маргинализирани за сметка на консуматорската култура и лайфстайла. Училището е изместено от интернет. В по-шрок план, самата държава не мисли за това младо поколение, което изглежда принадлежи към друго време и се движи на различна скорост. Държи се така, сякаш на нея то не ѝ е нужно и нищо не губи от това, че хората заминават да се развиват другаде. Това доведе до особена безтегловност за дълъг период от време, която в изкуството беше съпътствана от себезатваряне в микрообщности и от една подчертана аполитичност. Постепенно обаче нещата се променят, има хора, които се върнаха да живят в България или по-често са в страната. Има такива, които искат да се развиват и са активни тук. Именно те са носители на голямото очакване да променят трайно моделите. Тепърва предстои да видим как това се случва и доколко то е възможно в неминуемия сблъсък с институциите. Докато обаче не се появят ясни платформи, споделени представи за свят, които същевременно да са активни политически, това поколение или поколения ще останат незавършени.
Какви са основните характеристики на това поколение?
Мисля, че по някакъв начин вече отговорих на този въпрос. Ще добавя само, че има една специфична „интровертност“ в голяма част от работите на тези автори. Те се занимават с психологическия свят, с паметта, емоциите, с въображението, с желанията и с импулсите си. Може би това е начин за постоянно търсене на себе си и на мястото си в света.
Възможно ли е да се говори за обща естетическа платформа – или платформи, при това поколение?
Със сигурност не може да става въпрос за обща естетическа платформа. Голяма трудност при създаването на изложбата беше разнообразието от медии, формати, визуални езици, които тези автори използват. Обединява ги по-скоро съвременната икономика на образите. Тя е свързана с огромното поле на визуалната култура, което отдавна не се изчерпва с полето на изкуството. Ние живеем в хипервизуален свят – от рекламите по улиците и „интерфейса“ на града, както би казал Лъчезар Бояджиев, до циркулацията на образи в социалните мрежи – Instagram, Facebook и т.н. Произвеждаме и потребяваме образи непрекъснато. Това личи в работите на художниците, които вече не могат да бъдат „побрани“ само в рамките на история на изкуството и във вътрешните ѝ референции и цитати, нито в системата на институциите и традициите, с които те са свързани.
Кои теми, гледни точки могат да се определят като „патент“ на това поколение автори?
Не бих искала да използвам думата „патент“, дори и с кавички. Въпреки това, в голяма част от работите може да се открие една лека и много специфична ирония. Тя е различна от понякога открития сарказъм или цинизъм в някои от произведенията на 90-те. Не представлява остра критика, а тънко усещане за абсурди, парадокси, дегероизиране на символи и образи, което граничи с хумора и с играта. Като се замисля, може би това е най-устойчивата „критическа“ линия в българското изкуство по принцип. Мисля си, че в работите в настоящата изложба последното е свързано и с подчертаната пърформативност – със заемането на роли, с вътрешни действия, които не са непременно разкази, а по-скоро са жестове и/или акции… Да дадем няколко примера от изложбата – фотографиите на Иво Димчев, картините на Искра Благоева, скулптурите на Албена Баева, дори една от централните работи „Приклещване“ на Даниела Костова, както и филмът „Нова истанбулска мечта“ на Камен Стоянов, но и много, много други… Дълго можем да говорим за парадоксалните находчиви преобръщания на обекти и образи при Зоран Георгиев и Антон Терзиев или Зара Александрова и т.н. Има ирония в проекта „Нов живот за миналото“ на Димитър Солаков или във видеото „Високи сини планини“ на Боряна Венциславова, в което деца рецитират текстовете на чалга песни.
Кои са основните съдържателни линии, на които държи кураторският проект?
Реших, че не бих искала да претоварвам изложбеното пространство с текстове и затова една част от тези съдържателни линии, както ги наричаш, присъстват под повърхността. Те ще бъдат много по-видими в каталога, който подготвяме. Вярвам, че макар и да не го „пише“ на стената в пространството, отделните работи се контекстуализират взаимно и така създават преживяване на зрителя. Въпреки отсъствието на текстове върху стена, които да обобщават някакви вътрешни теми в изложбата, тези теми са въплътени в организацията на работите в пространството. Тя следва няколко посоки, като идеята за лична революция, нещо, което при мен се появи като рефлексия върху пърформанса и инсталацията на Войн де Войн и Мари Чивиков – „Революцията няма да умре с нас – Част 2: Роботническа мисъл“. Самата работа е свързана едновременно с паметта – индивидуалното и взаимно търсене на връзката с миналото, ровене из дебрите на родовата памет и предците: прабабата на Войн, дядото – анархист на Мари. В целия проект обаче обръщането към миналото е свързано с настоящето, с тяхната собствена идентичност в опита им за телесно и ментално свързване и същевременно за разделяне от образите и призраците на това минало. Революцията е лична, тя се съдържа в самия акт на (себе)осъзнаване.
Като цяло в изложбата много ме занимават начините, по които авторите създават или поставят в рамка образи. Преди години с Лъчезар Бояджиев бяхме инициатори на един минисеминар върху работата на Ханс Белтинг, който тогава изнесе лекция в Гьоте институт-София за работата си върху идеята и книгата „Визуална антропология“. Спомням си, че с колегите от Софийска университет тогава много размишлявахме върху идеята за „миграцията“ и номадството на образите и какво означава това. За Белтинг образите са свързани с представата за ментални конструкции. Те са нещо като ейдосите на Платон и имат способността да се въплъщават в различни съдържания, да се проявяват в различни медии – фотографии, картини, скулптури и т.н. Изхождам от една такава обща представа и в изложбата. Проследявам как образите се свързват с паметта, със социалните роли, с митологията, с въображението и фантазията, с конкретна среда, с града, с чудовищното… как изразяват състояния и емоции. „Окото е в света/Светът е в окото“, както виждаме в работата на Викенти Комитски.
В изложбата например проблемите за социалните стереотипи към жената и преобръщането на героичните митологични модели са представени заедно с една колажна, куиър естетика. Съвременният град е изразен в малко или много абстрахирани форми. Има някакво усещане за космополис, като едно общо, дори малко безлично пространство. Домът, увеселителният парк, фонтанът… въобще цялостната архитектура са лишени от конкретно място. Същевременно в изложбата има много важни и съвсем конкретни теми, въплътени в работи като „Нова истанбулска мечта“ на Камен Стоянов. Един филм, показващ монументалния сроеж на новото истанбулско летище, което авторът свързва на много нива с културната памет от периода на Османската империя, през модерните реформи на Ататюрк до настоящата ситуация и амбициите на Ердоган. Всичко това е направено чрез работа с образите, смесване на различни пластове културна памет чрез вплитането в тъкънта на действието на елементи от традиционния турски театър „Игра на сенки“ – Карагьоз, и присъствието (ролята) на самия автор във филма.
Един от акцентите в изложбата е отношението на авторите към институцията музей. Имаше ли нещо, което те учуди, в текстовете на художниците, намерили място в предверието на СГХГ? (Мен, например, ме учудва повтарящото се определение за музея като храм. Някак го приемам само иронично.)
И аз го приемам иронично. Не, не мисля, че някой отговор ме учуди особено, но много отговори ме разсмяха и ме провокират да интерпретирам, като например „Музеят е котенце“ на Леда Екимова. По-специално впечатление ми направиха отговорите, в които на музея се гледа по един абсолютно формален начин, като на вместилище за някакви неща, на кутия или на заводска поточна линия, където има едни работници на заплата. Всичко това показва, че за тези поколения музеят вече не е онази ключова институция, която съхранява изкуството и която дава поле за вътрешни референции в една споделена история. Това дава видимост на важните въпроси, пред които музеят се изправя. Необходимостта той непрекъснато да се актуализира. Но това е дълъг, друг разговор. Така или иначе иронията е в това, че анти-институционалните изказвания могат да бъдат разчетени и да имат политически заряд само във или чрез пресичането си с институцията. Музеят е необходим също толкова, колкото е необходимо той непрестанно да се само-преодолява.
Половината от показаните работи са откупени от СГХГ – единственият музей с последователна политика по придобиване на съвременно изкуство. Какви трудности срещате във вашите усилия? Какво още би могло да се желае?
Да, една от целите на изложбата беше да представи работите на тези автори в нашата колекция. Тя доста се обогати в периода между 2013 и 2015 г., когато нашите партньори Сосиете Женерал Експресбанк откупуваха произведения за нашата колекция. Това е много добър пример за дарителство в България, защото самата банка има колекция, но въпреки това те решиха да подкрепят нас и да инвестират в колективната памет за българското изкуство. За трудностите и усилията мисля, че най-добре може да говори Аделина Филева, която като директор на галерията е изправена всекидневно пред много отговорности. А иначе и по-принцип може още много да се желае. Градската галерия продължава да е сред единичните примери за институции, които полагат целенасочени усилия да работят съвременно. Инерцията на средата още е твърде голяма и проблемът е, че тя не е толкова видима. По-скоро представлява странно „мъртво течение“ от нагласи, усвоени маниери и начини на отношение, липса на уважение и истинско отношение към изкуството и страх от промени. Проблемът със средствата, макар и много важен, съвсем не е единственият. Ние трябва да се променим.
Как си представяш една изложба на същите автори, обединени от този поколенчески знаменател, например след 15-20 години?
Честно казано, не искам да си я представям. Би било скучно. Надявам се, за 15–20 години най-после да започнем да говорим не само за поколения и „щафети“, но за това какво изразява изкуството в България, какви са неговите съдържания и как те са свързани с нас. Сигурна съм, че ще има много нови поколения, както и че голяма част от авторите, които сега участват в изложбата, ще бъдат утвърдени имена на сцената. Надявам се, всички заедно да успеем да се справим с предизвикателствата, като едно от тях е – най-малко да сме останали свързани с България.
