Поредната промяна в България стартира преди три години с протести, прераснали в така наречените „велики народни въстания“. Наименованието в кавичките е цитат, но пунктуацията може да означава и другото – ирония, защото етикетът по-скоро отразяваше пропагандната амбиция на определена група, а не действителното съдържание и мащаб на случващото се. Не че нямаше повод за всенародно недоволство, но то, както винаги, не можа да получи адекватна изразна форма, защото беше конкретно провокирано и впоследствие употребено от политици с користни цели, далеч от истинското подобрение на политическата среда.
Само ако отново изредим ръководителите на въстанията, веднага ще се разбере, че работата е била сбъркана от самото начало. Градска лайфстайл десница, президент, издигнат от левицата и ДС, националпопулисти, зле замаскирани партийни ренегати, маши на бизнесмени с тежки обвинения, оскотели реваншисти, откровени интриганти и обикновени празнодумци представляваха, рамо до рамо, авангарда на борбата за справедливост и радикална промяна към добро…
Ясно е, че нямаше как да стане, но който дръзнеше да посочи очевидното, беше обвиняван в тежки грехове от споменатите користолюбци и тяхната агитка от екзалтирани „почтени граждани“. Умопомрачението в името на идеала, познато и от предишни мъчителни периоди, беше сполетяло мнозина от българския културен елит, защото той пак не успя да събере сили, да обърне гръб на красивите безплодни приказки и да се държи сериозно. Не. Може би с пълното съзнание, че припяват на фалшива нота, много от извисените в собствените си очи умове отново избраха благородната лъжа пред истината, като решиха, че така запазват своето имиджово благородство, пък и не си развалят приятелските отношения с демагозите, които често, в комплект с лъскането на моралния ореол, им носят и съвсем прагматични материални ползи.
Но нека повторим, че повод за недоволство имаше. Винаги има. Само че вместо трудния път на трезвата оценка и реалните юридически и политически стъпки, беше избран лозунгарският ентусиазъм, който създава приятно впечатление, зад което се крият неприятните, тоест същинските мотиви.
Така с викове „Оставка и затвор! Веднага!“, „Мутри вън!“ и прочие беше вдигната розовата пушилка, която отнесе към върховете на властта претенденти, които нямаха представа как да разрешат наболелите проблеми, колкото и горещо да се кълняха, че знаят как, а най-вероятно повечето от тях не са и искали нещо повече от задоволяване на личните си нужди. Жалко, защото подобни повтарящи се сюжети дискредитират необратимо усилията за усъвършенстване – на тях започва да се гледа с основателно недоверие.
Преследването на частична политическа и икономическа изгода, завоалирано в гръмки фрази, неизбежно свежда конфликта до сблъсък с конюнктурно избран опонент. Системните причини за корупцията и хроничната неефективност на управлението не се разглеждат в дълбочина, а се ограничават до поименни обвинения към участници в процеса от последните години. Не се търси голямото цялостно решение, а се атакува „техния човек“, за да бъде заменен от „нашия човек“ и така да се върви към „светлото бъдеще“.
По един престъпно наивен, но умишлено налаган начин, със скандиране „Няма ляво, няма дясно – има добрите сили срещу мафията“, родната политика се превърна в стопроцентова шарлатания, както един от шарлатаните сам я нарече, опитвайки се обиди друг шарлатанин.
Стигна се до поведение, изтъкано от драстични вътрешни противоречия – казва се „С Вас сме, г-н президент“, осигурява се мандат на покровителя, а после се иска отстраняването на същия, арестува се набелязания политически враг, правят се кръвнишки предизборни заклинания, а после се управлява в „сглобка“ точно с него, осъждат се действия на прокуратура, полиция и служби, а скоро след това съдниците сами извършват осъдителни деяния, сочените като основни виновници за разпада на държавността, получават правото да ръководят държавата с безценното съдействие на своите самоотвержени обвинители.
Не е изненадващо, че тази ситуация избутва на преден план политически субекти, които паразитират върху безпринципната обърканост и печелят гласове с неосъществими, но твърди заявки. Изненадващо, но само за наивниците, Делян Пеевски, който години наред стоеше в мрака и оттам като самото зло дърпаше конците, сега има официален политически статут на влиятелна, ако не водеща фигура в отбора на добрите. Те му осигуриха възможността да излезе спокойно в лъча на прожекторите, а уж щяха да изметат него и всички като него от сцената веднъж завинаги. Да бяха помислили малко, преди да дрънкат.
Борбата с порочното кремълско влияние е още една проява на политическата шизофрения. Като оставим настрана меко казано двусмисленото им поведение по отношение на БСП, с която бяха в коалиция, а после не им стигнаха гласове пак да бъдат и избраха ГЕРБ, сега борците издигат като кандидат за висок пост потомък на ДС, или с други думи – възпитаник на порочното кремълско влияние, за да се бори с порочното кремълско влияние. Той плюе и хвали едновременно – агентите са хем отрицателни, хем положителни герои, съсипвали са, но и са гарантирали националната стабилност, коя – тази на тоталитарния режим…
Както се вижда, вече съвсем трудно се различават лошите от добрите и не ни остава нищо друго освен да вярваме, че на дъното на тази безнадеждна криза, точно защото е такава, се съдържа и шансът да се тръгне нагоре – без илюзии, без инфантилни настроения и нереалистични очаквания, а мъдро и търпеливо. Всъщност разочарованието от промяната се дължи на отказ от компетентност и отговорност още при начеването да се променя. Без съмнение начинанието е необходимо и неговите перспективи са вдъхновяващи – няма да си разочарован, ако зарежеш пожелателното мислене и се съсредоточиш върху бавното, но сигурно постигане на реални резултати. Ама хората обичали да им се обещава на едро, тогава си давали гласа… Дори да е така, лидерите трябва да защитят претенцията си с разум и да продължават не друго, а разумността.
