Начало Идеи Актуално Разочарованието от промяната
Актуално

Разочарованието от промяната

3915

Поредната промяна в България стартира преди три години с протести, прераснали в така наречените „велики народни въстания“. Наименованието в кавичките е цитат, но пунктуацията може да означава и другото – ирония, защото етикетът по-скоро отразяваше пропагандната амбиция на определена група, а не действителното съдържание и мащаб на случващото се. Не че нямаше повод за всенародно недоволство, но то, както винаги, не можа да получи адекватна изразна форма, защото беше конкретно провокирано и впоследствие употребено от политици с користни цели, далеч от истинското подобрение на политическата среда.

Само ако отново изредим ръководителите на въстанията, веднага ще се разбере, че работата е била сбъркана от самото начало. Градска лайфстайл десница, президент, издигнат от левицата и ДС, националпопулисти, зле замаскирани партийни ренегати, маши на бизнесмени с тежки обвинения, оскотели реваншисти, откровени интриганти и обикновени празнодумци представляваха, рамо до рамо, авангарда на борбата за справедливост и радикална промяна към добро…

Ясно е, че нямаше как да стане, но който дръзнеше да посочи очевидното, беше обвиняван в тежки грехове от споменатите користолюбци и тяхната агитка от екзалтирани „почтени граждани“. Умопомрачението в името на идеала, познато и от предишни мъчителни периоди, беше сполетяло мнозина от българския културен елит, защото той пак не успя да събере сили, да обърне гръб на красивите безплодни приказки и да се държи сериозно. Не. Може би с пълното съзнание, че припяват на фалшива нота, много от извисените в собствените си очи умове отново избраха благородната лъжа пред истината, като решиха, че така запазват своето имиджово благородство, пък и не си развалят приятелските отношения с демагозите, които често, в комплект с лъскането на моралния ореол, им носят и съвсем прагматични материални ползи.

Но нека повторим, че повод за недоволство имаше. Винаги има. Само че вместо трудния път на трезвата оценка и реалните юридически и политически стъпки, беше избран лозунгарският ентусиазъм, който създава приятно впечатление, зад което се крият неприятните, тоест същинските мотиви.

Така с викове „Оставка и затвор! Веднага!“, „Мутри вън!“ и прочие беше вдигната розовата пушилка, която отнесе към върховете на властта претенденти, които нямаха представа как да разрешат наболелите проблеми, колкото и горещо да се кълняха, че знаят как, а най-вероятно повечето от тях не са и искали нещо повече от задоволяване на личните си нужди. Жалко, защото подобни повтарящи се сюжети дискредитират необратимо усилията за усъвършенстване – на тях започва да се гледа с основателно недоверие.

Преследването на частична политическа и икономическа изгода, завоалирано в гръмки фрази, неизбежно свежда конфликта до сблъсък с конюнктурно избран опонент. Системните причини за корупцията и хроничната неефективност на управлението не се разглеждат в дълбочина, а се ограничават до поименни обвинения към участници в процеса от последните години. Не се търси голямото цялостно решение, а се атакува „техния човек“, за да бъде заменен от „нашия човек“ и така да се върви към „светлото бъдеще“.

По един престъпно наивен, но умишлено налаган начин, със скандиране „Няма ляво, няма дясно – има добрите сили срещу мафията“, родната политика се превърна в стопроцентова шарлатания, както един от шарлатаните сам я нарече, опитвайки се обиди друг шарлатанин. 

Стигна се до поведение, изтъкано от драстични вътрешни противоречия – казва се „С Вас сме, г-н президент“, осигурява се мандат на покровителя, а после се иска отстраняването на същия, арестува се набелязания политически враг, правят се кръвнишки предизборни заклинания, а после се управлява в „сглобка“ точно с него, осъждат се действия на прокуратура, полиция и служби, а скоро след това съдниците сами извършват осъдителни деяния, сочените като основни виновници за разпада на държавността, получават правото да ръководят държавата с безценното съдействие на своите самоотвержени обвинители.

Не е изненадващо, че тази ситуация избутва на преден план политически субекти, които паразитират върху безпринципната обърканост и печелят гласове с неосъществими, но твърди заявки. Изненадващо, но само за наивниците, Делян Пеевски, който години наред стоеше в мрака и оттам като самото зло дърпаше конците, сега има официален политически статут на влиятелна, ако не водеща фигура в отбора на добрите. Те му осигуриха възможността да излезе спокойно в лъча на прожекторите, а уж щяха да изметат него и всички като него от сцената веднъж завинаги. Да бяха помислили малко, преди да дрънкат.

Борбата с порочното кремълско влияние е още една проява на политическата шизофрения. Като оставим настрана меко казано двусмисленото им поведение по отношение на БСП, с която бяха в коалиция, а после не им стигнаха гласове пак да бъдат и избраха ГЕРБ, сега борците издигат като кандидат за висок пост потомък на ДС, или с други думи – възпитаник на порочното кремълско влияние, за да се бори с порочното кремълско влияние. Той плюе и хвали едновременно – агентите са хем отрицателни, хем положителни герои, съсипвали са, но и са гарантирали националната стабилност, коя – тази на тоталитарния режим…

Както се вижда, вече съвсем трудно се различават лошите от добрите и не ни остава нищо друго освен да вярваме, че на дъното на тази безнадеждна криза, точно защото е такава, се съдържа и шансът да се тръгне нагоре – без илюзии, без инфантилни настроения и нереалистични очаквания, а мъдро и търпеливо. Всъщност разочарованието от промяната се дължи на отказ от компетентност и отговорност още при начеването да се променя. Без съмнение начинанието е необходимо и неговите перспективи са вдъхновяващи – няма да си разочарован, ако зарежеш пожелателното мислене и се съсредоточиш върху бавното, но сигурно постигане на реални резултати. Ама хората обичали да им се обещава на едро, тогава си давали гласа… Дори да е така, лидерите трябва да защитят претенцията си с разум и да продължават не друго, а разумността.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии