0
3237

Разпознаване в болката

„Писма до Ния, която не родих“, Димана Йорданова, редактор Елин Рахнев, издателство „Жанет 45“, 2020 г.

Поезията ѝ е позната и четена. Коментирана. Най-често обичана. След три публикувани книги се появява „Писма до Ния, която не родих“. Не би трябвало да премълчим и това, че тя бе една от номинираните за престижната и сериозна Национална награда за литература на името на Иван Николов. Което само по себе си е вече успех, а и признание. Но номинациите и наградите са нещо съвсем друго. Те не могат да ни водят при избора на стиховете, които четем. Или поне не трябва да са основните пътеводители. Поезията е колкото подаваща се на литературни анализи, толкова и отиваща някъде отвъд. Към „скритите“ места в човешкото сърце, в болезнените коридори на паметта или пък в ада на днешното. Поезията може много. Може би всичко.

В случая с тази книга, която може да се чете като поема, като стихове в проза или както още ви се иска, става дума точно за поезия. Тя отваря врата към сложни и болезнени изживявания и изпитания, към проумяване и научаване на уроците, които животът „стоварва“ върху нас. Върху крехкостта на човешкото същество, върху неговата слабост, страх, уязвимост, изпитвайки силата и издръжливостта му, способността за съпротива или пък невъзможността за нея.

„Писма до Ния, която не родих“, съградена от разговори с неродената дъщеря, споделяния, изповеди, които не изглежда да следват определена поетическа мисъл, поетически ход, всъщност е много добре „конструирана“ книга. Като започнем от мотото от Маргьорит Дюрас – „Много рано в живота ми/стана твърде късно“ и своеобразното „отключване“ – „скръцващите със зъби“ врати на влака и детето на отсрещната седалка с кукла в ръка. Мъртва кукла. Оттам започва своеобразното броене – от часове до броени секунди, до 6.00, до края на числото Ния. „Смъртта засяга само живите“. Животът продължава, отброявайки времето на отсъствието ѝ. Живот, в който „небето се изсипва над мен като херния. / Болката е щедра, / равна и благотворителна“. В който болката е и възможност да не се забравя „колко е тревожен този свят“. Тогава влакът ще спре и момичето с куклата ще слезе. Отрязъкът „живот“ е затворен, но в него ще остане момичето, което пише.

Въпреки усещането за разгръщане на поетически „сюжет“, стиховете не чертаят симетрия. Не само защото в отношението си към света лирическата героиня казва „Не на симетрията“! А защото в болката няма симетрия, няма ясни очертания, болката се разпада на много болки и всяка от тях раздира човешката плът, не позволява успокоение, отказва го дори сутрин. След съня. Дори и тогава все трябва да се решава „коя съм и коя не съм“.

„Писма до Ния, която не родих“ е поезия на и за уязвимия, съмняващ се в себе си човек. За търсенето и откриването, че никога не можеш да стигнеш до отговора. Че дори и наученият „урок“ никога не е докрай научен, той все ще се стовари върху теб, ще те събаря, а после ще помага да се вдигаш. Но болката няма да изчезне. Никога.

Книгата на Димана Йорданова е „героична“ книга. В саморазголването на човешкото аз, в способността на поетесата да изследва себе си чрез поезията, но не като обикновена рефлексия, а като болезнено раздиране на плътта чрез думите. В нея има и една особена милост. Но не към себе си, не и към някой конкретен друг, не дори и милост към любовта. Тя е към всичкото в света, но някак разтворена в неговите тъмнини и болки и затова толкова леко, съвсем леко просветляваща го.

Когато стигнах до края на „Писмата…“, изненадващо изникна и онзи стих на Александър Геров – „Болка./ Болко-о!/Болчице…“. И си помислих, че поетите си говорят. Помислих си също, че когато можеш като Джими Хендрикс да изречеш: „ти се извинявам“ / докато целувам небето,/ докато целувам небето“, значи струните на живота с всичкото му ще разкървавяват пръстите ти, думите, с които го изричаш, винаги ще бъдат неспокойни и пулсиращи от болките, тревогите, от тъмните му, но и от светлите му дни, ще пишеш не за да кажеш или покажеш, а просто защото точно това означава да си жив.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияНационалният празник
Следваща статияГеорги Черкин за езика на музиката и шахмата