0
970

Разпятието

TDimova

Една снимка от Първата световна война – разпятие и под него убит войник. Направена е от германски войник, доброволец, съвсем млад, 17-годишен.

По униформата не може да се познае от коя армия е убитият войник. Точно това е видял и заснел младият фотограф – няма значение дали убитият е от неговата или от вражеската армия, „мъртвият не ни е враг”. На разпятието е мъртвият Христос, а под разпятието – мъртвият войник. Христос умря, за да ни изкупи от смъртта, а ето, под Неговото разпятие лежи мъртъв човек. Сякаш смъртта тържествува, сякаш тя е победила живота. Сякаш смъртта на убития войник обезсмисля смъртта на Христос. Около Неговото разпятие се е водило сражението. Може би очите на сражаващите се войници от двете страни на огневата линия са били вперени в Него с надежда да спре сражението. Но са продължавали да стрелят един срещу около Неговото разпятие. И след сражението, докато телата на убитите още не са прибрани от бойното поле, германският фотограф се е приближил и е заснел в един примирен и печален кадър цялото безсмислие и безумие на войната. Заснел е този, който може би до вчера му е бил враг и е стрелял срещу него и срещу когото той също е стрелял. А може и да е бил от неговата армия, негов боен другар. Неизвестен. Без име и без лице. Един убит. Ако жестокостта на войната не е пресушила сълзите му, сигурно е щял да се разплаче от жал – „смешна жал, нелепа жал в грохотно, жестоко време!”.

Снимките на младия войник са съвсем различни в началото и в края на войната. Усмивките и радостта постепенно изчезват от лицата на бойните му другари. Жестокостта на войната постепенно убива първо тях, изопва лицата им, прави чертите им все по-безрадостни, апатични и бездушни.

Записали са се доброволци, тръгнали са към фронтовете с надежда да защитават високи и възвишени идеали, сред най-насъщните вещи са взели и фотоапаратите си, за да заснемат героизма, смелостта, победите. Ден след ден във влажните окопи оптимизмът се е стопявал, заменен от апатията. По-късно германският фотограф е заснел как  снаряд пада върху църква и я взривява. Кадърът е заснет точно в мига, в който взривът избухва.

Един ден пада убит най-добрият му приятел. Той самият го е оплакал и погребал и на гробната му могила е поставил кръст, направен от четири едрокалибрени гилзи от снаряди. После е извадил фотоапарата си и е заснел гроба. Това е последната снимка, която е направил от войната. От този момент се отвратил от фотографията и престанал да снима.

Почти същите снимки, същите военни сцени, същите лица е заснел друг войник от английската армия. Двамата са били съвсем наблизо един до друг, в действителност един срещу друг от двете страни на бойното поле. Всъщност бойното поле е житно поле, превърната в бойно. Под онова разпятие, под което е заснет убитият войник, навярно са присядали за отмора жътварите. Докато са си почивали, навярно са се молили Господ да им даде богат урожай. После под същото разпятие войниците с поглед към разпнатия Христос са се молили да им даде мир. Но са продължавали още дълго да стрелят един срещу друг.

Днес внуците на двамата войници-фотографи се срещат, запознават се, стискат си ръцете, прегръщат се и си показват снимките на своите дядовци, които пазят като семейни реликви. Стават приятели. Казват си, че техните дядовци също така са могли да бъдат приятели, както са те днес. А са били принудени да стрелят един срещу друг, без да знаят защо.

Докато гледах тези документални кадри, си мислех за днешното време, когато в Сирия се води война, разрушават се домове и прогонени от обезлюдените си градове бежанци прииждат към нас в Европа. Мнозина гледат на тях като нашественици. Така бяха назовани дори в Извънредното обръщение на Светия синод на БПЦ-БП по повод кризата с бежанците. Страхът неусетно се превръща в омраза. Оправдания за това се намират лесно – не всички са сирийци, не всички бягат от войната, между тях е възможно да има и терористи, „не е редно православният български народ да плаща с цената на изчезването ни като Държава” се казва в обръщението.

Онова разпятие навярно още стои там, на бившето бойно поле. А може и да е взривено от някой снаряд. Може и да е махнато след войната, защото под грохота на снарядите хората са изгубили вярата си и то вече не им е нужно.

Но Иисус Христос все така продължава стои, разпнат от човеците, там, на онова бивше бойно поле както и на днешното бойно поле в Сирия. Хората днес се страхуват Европа да не изгуби християнската си идентичност, макар те самите да са изгубили вярата си в Христос. И Светият синод сякаш не се притеснява от това, че „православният български народ” е изгубил вярата си, а се страхува от „нашествениците”, опасява се да не изчезнем като Държава.

Докато е така разпятията и храмовете безсмислено ще стърчат в Европа и в България, дори да се запазим като държава.

Онова разпятие сред полето, което днес може би вече не съществува, добива истинския си смисъл в прегръдката на тези двама мъже. Внуците на онези войници, които са стреляли един срещу друг, се прегърнаха, но ние вече не можем да се прегърнем. Ръцете ни са увиснали безпомощно.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗащо Путин отказа плана на Обама
за Сирия?
Следваща статияСантименталността няма място в творбата