Най-сетне влязох в кабинета. Човекът зад бюрото развиваше и завиваше капачката на автоматичната си писалка. И друго интересно нещо. Върху лактите му, отгоре върху ръкавите на сакото му имаше старомодни сатенени ръкавели.
Мислех, че ще вляза тук с твърд като юмрук поглед, но погледът ми се разсипа като пясък. Все пак не мислех да се предавам. След като погледът ми изневери, щях да разчитам на гласа си. Изкашлях се, продухах тръбата и заговорих. Но и гласът ми не беше този, на който се надявах. Наместо меден и тръбен, той изведнъж излезе от гърлото ми като посипан с канела. Майната му, казах си. И продължих през просото.
– Това разследване… Отделих много време. Всичко е документирано.
– Така, така – каза човекът зад бюрото. – Но защо прав, седнете.
Аз дръпнах един стол и седнах срещу него. Столът беше много нисък, уж стол, с облегалка, а всъщност нещо като табуретка. Човекът зад бюрото изведнъж се извиси над мен като каменен идол.
– Слушам ви – каза меко той, сякаш смучеше бонбонче.
– Това разследване… Всичко съм описал. Графикът на камионите. Прахът. Замърсяването. Издъниха планината. И продължават да копаят.
– Вашето разследване няма да промени нищо – каза с някаква, както ми се стори, мила, почти братска интонация човекът. – Добре, ние ще го вземем, ще го заведем в деловодството, ще му дадем входящ номер. И какво мислите, че ще се случи? Камионите ще продължат да вървят.
Бях навел глава. Когато я вдигнах, видях, че в кабинета се е появил и втори човек. Не го бях видял или чул да влиза. Той имаше на очите си, странно защо, очила за плуване, които му придаваха смешен, но и страшен вид.
– Това е господин Лезвие. Той ще ви съобщи подробностите.
И господин Лезвие започна да говори.
– Аз ви предлагам следното. Ние да откупим вашето разследване, а вие да се заемете с нещо по-градивно, по-вдъхновяващо. Например това. – И с широк жест на ръката, сякаш мяташе ласо, господин Лезвие ме покани да го последвам. Аз станах и се приближих.
– Виждате ли тези картини на стената? Тези несръчни, но ярки картини са на деца, които ние сме подпомогнали. Ето една тема, която си заслужава. Ако проявите интерес, аз ще ви окажа пълно съдействие.
– А за колко ще го откупите? – попитах ненадейно аз и сам се изненадах от въпроса си. Изобщо не мислех да задавам такъв въпрос.
Господин Лезвие назова една сума, от която аз приклекнах. И веднага се огледах. Надявах се да не са забелязали това.
– Оставете тука папката с разследването. И ни оставете банковата си сметка. Другото е наша работа – каза господин Лезвие. – А ако решите… за картините, аз съм на ваше разположение.
Май това беше всичко. Бях готов вече да си взема довиждане, когато в диафрагмата ми нещо се преметна.
– А вие защо сте с такива очила? – попитах господин Лезвие.
Той не се смути ни най-малко.
– Защото очите ми са кръвясали – отвърна.
