0
4014

Разтоварване

Изявленията на Валери Симеонов във връзка със случая Павел Тенев (заместник-министър на регионалното развитие, номиниран от НФСБ, който публикува през май миналата година своя снимка с нацистки поздрав пред восъчна фигура на Хитлер) наистина родиха скандал, който получи своя европейски като мащаби отзвук. Не закъсня и искането за оставка от страна на опозицията в българския парламент. Негативният ефект върху цялото правителство е вън от съмнение… Особено съществено тук е заплитането на Валери Симеонов в калчищата на този внезапно възникнал и скоротечно развил се скандал, защото то ще бъде заплатено най-вероятно с известно смиряване, изразяващо се в по-внимателно съобразяване не само в публичното говорене, но и в действията в рамките на управлението… Така, развихрилата се в последните дни буря всъщност укрепва доминацията на спечелилата изборите партия и на нейния лидер, вместо да ги разклаща. Прочее, едно евентуално омекване на Валери Симеонов, като израз на понасянето на епитимия, ще бъде от полза за Бойко Борисов и в европейски план, тъй като ще послужи като аргумент в полза на уверението, че ГЕРБ не е тръгнала по пътя на това да управлява с помощта на една крайнодясна и евроскептична политическа сила въпреки възникналия сега скандал…. Ако Валери Симеонов е искрено убеден в това, че на България сега и трябват добро и стабилно правителство, както сам той твърди, уважение от страна на европейската демократична общност и възможно най-добро осъществяване на европредседателството, то ще е най-добре да се замисли много сериозно над това какви са границите на смешките в морала и в политиката. И върху това дали свободният полет на чувството за хумор е по – важен от националните интереси.

Дръзнах да започна този текст с цитати от моя статия, със заглавие „Глумци“, излязла в Портал „Култура“ на 19.05.2017, та и препубликувана на следващия ден от „ 24 часа“. Правя го, воден от оправданието, че оставката на Валери Симеонов от преди седмица е резултат на процес, началото на който се открива още в скандала от май 2017, за който се отнасят думите ми от цитираната статия.

Да, още тогава се разбра според мен, че оставането на Симеонов във властта ще бъде поставено от Бойко Борисов в режим на обвързване със спазването на правила за самоконтрол от страна на първия, но също така се разбра и това, че отстраняването му е въпрос на време. Оставаше да се види само въпрос на колко време е настъпването на това събитие.

И тъй като в настоящия текст възнамерявам да предложа анализ на поне част от предпоставките и причините, довели до изхода от тази история с предизвестен още през май миналата година край, в следващите редове не ще се занимавам с въпроса за оцеляването на правителствената конструкция в момента или нейното рухване като резултат от едно евентуално разцепление в „Обединени патриоти“ и произведени от него размествания в парламентарното статукво, а с генеалогията на изпадането на Валери Симеонов от изпълнителната власт.

И така, тема на настоящата статия ще бъдат произходът и логиката на една стратегия, приложена от министър-председателя Борисов по отношение съдбата на Симеонов като част от актуалния кабинет. Но веднага трябва да отбележа и друго: във фокуса на коментара ми тук ще бъдат не вътрешнополитическите измерения на тази стратегия, а онази нейна страна, която се корени в цели, целесъобразност и съображения на Борисов и ГЕРБ, отнесени към образа на премиера и неговата партия в Европа.

Всъщност, основният момент в интерпретацията, която ще разгърна, вече беше скициран, тъй като се съдържа в цитираната по-горе моя статия от май миналата година. Гафът с неонацистките фейсбук сантименти на Павел Тенев и опитът за шеговито и нахално игнориране на проблема, направен от Валери Симеонов, предоставиха тогава на Борисов чудесната възможност да постави рязко условия, с които Симеонов беше длъжен да се съобразява оттам нататък, при положение че иска да остане на поста си във властта.

Чудесна възможност наистина, вземе ли се предвид, че още при съставянето на това парламентарно мнозинство и на новото правителство Борисов стана обект на твърда критика, идваща от най-различни авторитетни източници в европейската политика. Критика, предизвикана от съюзяването му с националистически формации. Най-болезнени за Борисов бяха, естествено, недоумението и негодуванието, изразени от десноцентристките му и консервативни (говоря за автентичните консерватори, разбира се) партньори от средите на Европейската народна партия.

Та още в самото начало премиерът се видя принуден да убеждава при всяка удобна възможност своите политически приятели и, предполага се, идеологически съмишленици в европейски мащаб, че националистическият блок, съвместно с който възнамерява да управлява България, не представлява опасност за проевропейското бъдеще на страната, както и че участието на „Обединени патриоти“ във властта не вещае дезинтеграционни стремежи и нестабилност.

И тъкмо беше почнал да дава уверения в такъв дух Борисов (поне пред публиката), тъкмо беше проходило новото правителство, тъкмо трябваше критиците в България и извън страната да бъдат успокоени, че няма нищо скандално в това човек с възгледите и езика на Валери Симеонов да ръководи политиката в областта на демографските въпроси и проблемите на междуетническия диалог, и гръмна бомбата с хитлеристкия поздрав, качена във фейсбук.

На пръв поглед твърде неприятен за премиера и лидер на ГЕРБ скандал на самия старт, но само на пръв. Или само от една страна. Защото на втори план се пръкна шансът за поставянето на Валери Симеонов в ситуацията на човек, който е сгафил лошо и затова трябва да изкупи грешката си, като приеме инструкции за строг контрол на своите си, но и за константен самоконтрол.

И наистина, впоследствие поведението на Валери Симеонов даваше за известно време индикации за съобразяване с поставените изисквания, както що се отнася до усмиряването на пияния от изборния успех партиен актив в проявите му на националистически вербален (но не само) екстремизъм, така и до овладяването на собствения език и собствените публични жестове в същия стил.

Може би това е и едно от обясненията за пренасочването на енергията от страна на Валери Симеонов през лятото на 2017 г. от гръмките изказвания с ксенофобско и националпопулистко съдържание към акции като тази с шума в Слънчев бряг и други подобни. Които трябваше да му изградят образа на активно работещ министър, но заедно с това и на самотен и непримирим борец с неправдите и нередностите в обществото. И с олигарсите, разбира се.

Но Валери Симеонов не издържа особено дълго. Наистина, изтрая да мине председателството, но след неговия край не само отново развърза езика си за думи и изказвания с непремерен националистически тон, ами си позволи и публично да отправи заплаха към Борисов това лято за напускане на коалицията и проваляне по такъв начин на кабинета. За да се стигне и до фаталното за Симеонов изказване по адрес на майките на деца с увреждания.

Важното е там, че Борисов търпеливо го изчака да се прецака сам като вицепремиер. И че през цялото това време (още от средата на май миналата година), предвкусваше идването на момента, в който ще може да се освободи от Симеонов.

Защо да го прави ли? Със сигурност поне отчасти поради това (ако не и основно заради това), че със своя шумен национализъм Валери Симеонов от самото начало вредеше много на образа на това правителство и на ГЕРБ в очите на европейския политически елит. А впоследствие започна с нестабилното си поведение да клати и вътрешнополитически управлението. Точно тук е поантата в моята теза.

И Борисов се отърва в крайна сметка от Симеонов, като същевременно го направи по много елегантен начин. Не му поиска оставката в края на октомври, извинявайки се с аргумента, че такова едно решение трябва да бъде взето не еднолично и не от него, а от партньорите вътре в коалицията „Обединени патриоти“. Знаейки отлично (подобно на всички ни) за тежкия сблъсък между Сидеров и Симеонов, който се вихреше здраво тогава, както и това, че след най-много месец разправиите кой да оглави листата с кандидати на „Обединените патриоти“ за Европейския парламент ще достигнат критичната си точка. И че тези разправии, както и натрупаната лична неприязън, ще доведат до това Сидеров да настоява вече истерично за оставката на Симеонов.

Възниква въпросът: но защо Борисов да е имал от самото начало идеята да се освободи от Валери Симеонов като от прекомерна националистическа тежест, изчаквайки го да сбърка фатално, а не от Каракачанов? Просто защото Каракачанов и ВМРО демонстрираха през последната година и половина доста по-умерен стил на говорене и поведение, поддържайки при това константна проевропейска ориентация, далеч по-релефно изразена от тази на Симеонов и НФСБ.

С оглед на последното се вижда ясно и защо Борисов ще остане напълно удовлетворен от листа с кандидати на „Обединените патриоти“ за Европейския парламент, оглавявана от Ангел Джамбазки. Както и че участва в играта по съставянето на листата. Защото ако тя изглежда именно така, то лицето на националистите партньори на Борисов в управлението със сигурност ще притежава черти, далеч по-приемливи за европейските партньори на българския премиер от тези на НФСБ и на неговия лидер.

За Сидеров изобщо не може и да става дума в тази схема, естествено, тъй като зависимостта на този човек от Москва го прави изцяло неприемлив в очите на онези влиятелни фигури и партии в Европа, подкрепата на които е така важна за Борисов и в този му мандат. Зависимост, която започна да маргинализира Сидеров дори и в средите на националистически настроения български електорат.

И все пак, Валери Симеонов несъмнено не е в момента човек, победен на всички фронтове. Така е, защото мястото му в правителството зае негов доверен човек – досегашната шефка на кабинета му. А това, че Борисов се е съгласил да я преглътне (нали побърза да каже, че не е негова номинация, за да се разграничи и да си измие ръцете), очевидно е основното в сделката, по силата на която Симеонов ще се вихри отсега нататък на воля като оратор в парламента и хората му ще продължат да подкрепят с гласовете си настоящото управление в замяна на това повече да не е трън в очите на мнозина много влиятелни в Европа политици. А отстранилият геройски бодила ще получи похвали за това свое действие…

Всичко казано дотук се въртеше около проблема на Борисов с националистическия баласт в третото му правителство. Оттам изведох генеалогията на оставката на Валери Симеонов, но това не означава, че съм забравил случая от лятото, в средата на което същият се разпени по адрес на Бойко Борисов и ГЕРБ точно по повод на Закона за приватизацията и „помилването“ на Кирил Домусчиев (и други едри приватизатори), което приемането на този закон донесе. Тогава Симеонов, за когото случаят с Домусчиев и Параходство „Български морски флот“ беше лична кауза, заплаши, че ще напусне управляващата коалиция.

После, преди месец, самият Домусчиев изненада не един и двама, като заяви във връзка с искането за оставка на Валери Симеонов, че бизнесът подкрепя вицепремиера и желае той да остане, защото сам е предприемач с опит и с него се работи добре.

А вчера, докато оставката на Симеонов се гласуваше в парламента, и Борисов не беше там, не друг, а тъкмо Кирил Домусчиев обяви гордо от Министерския съвет и в присъствието на премиера, че бизнесът обещава двуцифрен ръст на заплатите в частния сектор и догодина.

Такива ми ти работи. Но не те бяха темата на този текст.

Големият губещ от цялата работа си е Волен Сидеров. Не стана министър, а с оставката на Симеонов сега загуби и един от депутатите си. Както изгуби и шанса, най-вероятно, да стане евродепутат. Поне парите от Изтока ще му останат. Може би.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияДжаз в мъглата
Следваща статияДружеска апология