1
2584

Разумното решение за Македонската църква

Няма съмнение, че проблемът, пред който изправя Църквата ни писмото на Синода на Македонската православна църква-Охридска архиепископия, не е от най-лесните. И все пак би било много нечестно – не-братско, ако нашият Синод би го оставил без определено положително решение.

В този текст ще се опитам да бъда максимално конкретен, да се придържам изцяло към църковните измерения на проблема, като в края му ще се опитам да предложа най-подходящото според мен (и пак изцяло църковно обосновано) решение, което нашето свещеноначалие би могло да вземе.

Първо: каква е каноничната ситуация на Македонската православна църква-Охридска архиепископия (по-нататък МПЦ)?

През 1967 г. (привеждайки в действие по-рано взето съборно решение на своя епископат) МПЦ едностранно се отделя от Сръбската патриаршия, в която е автономна канонична територия и се обявява за автокефална (самооглавяваща се). В отговор Сръбската църква (СПЦ) я обявява за схизматична и прекратява общението си с нея. Като канонична йерархия на територията на Македония (в рамките на Югославия), СПЦ признава епископи, приемащи юрисдикцията на Белград. Извършеното през 1967 г. не е признато за канонично и от всички останали поместни православни църкви, които, следователно, до днес определят МПЦ като „схизматична“.

Не може да се отрече, че едностранното обявяване на една църковна общност за „автокефалия“ и отделянето й от църковната юрисдикция, към която тя се е числяла до момента, не е издържан от църковна гледна точка акт. Той би могъл да бъде определен и като „схизма“ (разкол). В случая с отделянето на МПЦ обаче, срещу подобно негово определяне могат да се изтъкнат и някои контрадоводи. Най-важният от тях е този, че присъединяването на македонските православни към СПЦ също не е безупречно от църковна гледна точка. Както е известно, то е извършено след края на Първата световна война (фактически от 1920 г.) на изцяло политическо основание – сиреч на това, че територията на Македония е била присъединена към новосъздадената (от победителите в тази война) държава Югославия. Както ще припомня малко по-сетне обаче, на територията на Македония векове наред е съществувала и обгрижвала вярващите друга, при това самостоятелна (автономна) църква. Което означава, че случилото се през 1920 г. би могло да се схване и като отнемане на самостоятелността на църквата на македонските православни и присъединяването й към друга автокефална църква по изцяло държавно-политически (т. е. не съвсем църковни) съображения. В този смисъл обаче отделянето на МПЦ от СПЦ през 1967 г. може да бъде схванато и като прекратяване на извършената през 1920 г. църковна несправедливост. Следователно – може да не бъде схванато като схизма (и точно така го разбират отделилите се през 1967 г.). Въобще нямам намерение да решавам как трябва да се определи (и днес) станалото през 1967 г. Казвам само, че то може да се определи като „схизма“ (разкол), но може (не е лишено от основание) да се определи и другояче.

Във връзка с неговото тълкуване обаче по различен начин започва да стои въпросът, към кого следва да се обърнат днес епископите на МПЦ, за да поискат признание за непризнаваната си от православния свят църква и снемане на определянето й като „схизматична“. Ако оценим някогашното присъединяване на македонските земи към диоцеза на СПЦ като църковно безупречно, то македонските епископи днес могат да поискат снемане на схизмата и признание, разбира се, преди всичко от СПЦ, от която са се отделили. И именно СПЦ, като църква-майка, трябва да признае отново своята „блудна дъщеря“ и да й даде право на самостоятелен живот. Ако обаче оценим някогашното присъединяване на македонските земи към диоцеза на СПЦ като не съвсем църковно безупречно, то МПЦ днес би могла да се обърне с искане за признание и към друга църква (от която, например, смята, че е била някога несправедливо политически откъсната). Например – именно към Българската православна църква (БПЦ).

Пак повтарям – без да се наемам да решавам имало ли е оправдание отделянето на една Македонска църква от СПЦ в 1967 г. или не (посочвам само факта на нейното също не безпроблемно от църковна гледна точка присъединяване към СПЦ), смятам сега да отговоря на въпроса: а има ли въобще някакво (църковно) основание МПЦ да поиска разрешаването на своето болезнено положение в православния свят вместо от СПЦ (или вместо първо от СПЦ) от БПЦ. Ще трябва да признаем, че такова църковно основание има.

Припомням историята: през 971 г. териториите на Първото българско царство на север от Стара планина са завоювани от ромейския император Йоан Цимисхий. В хода на завоеванието тогавашната автокефална архиепископия на българските православни (някои историци я наричат „патриаршия“) бива премествана последователно от Доростол, където е било седалището й първоначално, в Сердика, после във Воден, Моглен и накрая в Охрид. Седалището на българския архиепископ остава в Охрид (т. е. на територията на остатъчното българско царство) до 1081 г., когато Василий ІІ Българоубиец завладява и тази част от царството и така го ликвидира за повече от 150 години. Императорът с одиозна за нашата история слава обаче не опразва църковната катедра в Охрид. Нещо повече, той й дава титулатурата „Охридска или на Първа Юстиниана и цяла България архиепископия“ с автономен статут – т. е. признава й положението на самостоятелен църковен диоцез в империята. Именно поради това известни средновековни архиереи от гръцки етнически произход, заемали тази катедра през XI и XII век като Лъв Охридски и блаж. Теофилакт Охридски се именуват в официалните извори и „Български“. По-нататък: след създаването на Второто българско царство Охрид остава в територията на Византия, а в Търново възниква архиепископска катедра за новото независимо царство. Но и след  създаването на Търновската архиепископия (впоследствие патриаршия) Охрид си остава архиепископия с титул „на цяла България“ (както защото така се нарича тази област във Византийската империя, така и защото там живеят предимно български християни). Тя си остава автономна архиепископия „на цяла България“ чак до… 1767 г., когато със султанска разпоредба е присъединена към Константинополската патриаршия.

Какво ни казва всичко това? Казва ни именно, че официалното именуване на Охридската архиепископия в продължение на близо седем века дава основание на днешните й предстоятели да припознаят именно БПЦ като „Църква-майка“ (т. е. от която днешната им църква – МПЦ – Охридска архиепископия е произлязла).

Второ: в уводните членове на Устава на БПЦ днес изрично е записано, че днешната БПЦ се явява „правоприемница“ освен на Доростол, Търново и т. н., и на Охридската архиепископия.

Ако обаче Охридската архиепископия, която днес е център на претендиращата за признание МПЦ, векове наред е била архиепископия на „цяла България“ и ако БПЦ изрично е записала в Устава си, че се определя като правоприемница (и) на тази Охридска архиепископия, има – трябва да се съгласим с това – основание (поне историческо) в предложението на МПЦ днес именно БПЦ да бъде припозната като нейната Църква-майка, която – евентуално – на това основание да се произнесе по нейното канонично признание и статут.

В скоби казано, ако приеме това, БПЦ съвсем няма да се „отрече от българското църковно-историческо наследство“ (както благоволи да ни предупреди „експертът“ Борислав Цеков), а напротив – тя ще го препотвърди. Ще каже по същество: като сме правоприемниците на тази архиепископия, която днес е извън (уставно определената) канонична територия на БПЦ, ние се явяваме Църква-майка на църквата на тази (вече македонска) канонична територия.

Добре. Видяхме, че поне някакви църковно-исторически основания да отправи своите предложения за вдигане на схизмата над себе си и канонично признаване към БПЦ, Македонската църква има. Има и определени основания именно БПЦ да бъде припозната като историческата Църква-майка на евентуално новопризнатата от православния свят МПЦ. Нека сега видим има ли пък самата МПЦ основания да претендира за признаване (с българско църковно застъпничество) на положението на църква с автокефален статут.

Мисля че да. Защото:

А) МПЦ днес е жива църковна общност и това знаят всички, които са й гостували в последните години. За пример ще кажа, че само аз самият знам за съществуването на три църковно-богословски списания, които тя периодично издава. Преводи на светоотеческото наследство от езика на оригинала се правят и издават в нея в доста по-голямо количество отколкото например у нас. МПЦ служи на народен (разбираем) за паството й език, има доста по-многобройно отколкото например БПЦ монашество. Храмовете й са пълни с църковно просветени миряни.

Б) Със самия факт на своето писмо до БПЦ, МПЦ демонстрира, че поне днес не е църква, болна от национализъм и етнофилетизъм. Изолираното становище срещу това писмо от нейния архиерей Агатангел, който смята, че с него МПЦ се предавала на българите, показва, че македонските националисти не стоят зад, а са против писмото за възстановяване на единството с БПЦ.

Предвид гореизложеното, както и да определим отделянето на МПЦ в миналото, изолацията на тази жива и очевидно вече не националистично настроена църква трябва да се види днес като болезнен факт, който следва да бъде поправен. Не е в духа на християнското братство да се отнесем с безразличие към това нейно изолиране от православния свят или да се помъчим да отхвърлим от себе си отговорността за неговото изцеление, когато македонските ни православни братя го търсят именно от нас.

Дали пък ако приемем тази отговорност, няма да предизвикаме далеч по-лоши последствия за собствената ни църква?

Чухме и тези съображения, които бих разделил (и критикувал) в няколко групи.

А) ако приемем предложенията на МПЦ, самата наша Църква ще бъде поставена под схизма (от СПЦ, от останалите поместни църкви, непризнаващи МПЦ). Тези притеснения намирам за пресилени (и дори за умишлено пресилени). Едно положително отношение на БПЦ към македонските предложения няма да постави БПЦ в безпрецедентно положение. И „притесняващите се“ (как не се притесняваха от „схизма“, когато отказахме да идем на събора в Крит) трябва да знаят това. Например и днес т. нар. Православна църква на Америка е призната от Руската православна църква (също и от БПЦ), но това нейно приемане не е признато от Константинопол. Не сме чули обаче Константинопол да е заплашил със „схизма“ РПЦ и нас за това едностранно признаване. Обратно: Константинопол признава Естонската православна църква, която Руската не признава и въпреки болезнеността на този факт за Русия, РПЦ не е и помисляла да „постави под схизма“ Константинопол.

Б) ако приемем предложенията на МПЦ, ще катализираме искания за признание и на други, днес непризнати църкви, като например Украинската. Това съображение обаче е откровено „чуждопоклонско“. Не е работа на БПЦ да „спестява“ нежелани последствия от действията си за РПЦ. Тя трябва да се ръководи от мотивите за братска отговорност към живеещите в църковна изолация македонски православни, които се обръщат за помощ към нас, а не от мотива да не създаде аналогични проблеми на Русия или Константинопол.

В) Евентуалният положителен отговор на писмото от БПЦ ще задълбочи „разкола“ в Македония между просръбския й синод и „автокефалистите“. Това „опасение“ е абсолютно несъстоятелно, защото към днешна дата „разкол“ в Македония по същество няма. Т. нар. „просръбска“ църква там има по-малка църковна тежест отколкото например старостилния разкол в България.

И ето: след като според силите си се опитах да покажа, че определени (църковно-исторически) основания да се обърне към БПЦ за своето евентуално признаване и излизане от изолация МПЦ има, ще трябва да кажа какво според мен трябва да е най-доброто решение на БПЦ.

А то следва да изхожда от предложенията, съдържащи се в писмото на МПЦ. Нека ги цитирам буквално: „Синодът на МПЦ-Охридска архиепископия – казва се в писмото – единодушно реши да отправи конкретни предложения… към сестринската БПЦ, а именно… да възстанови (тя, БПЦ – б.м.) евхаристийното единство с възобновената Охридска архиепископия… МПЦ-Охридска архиепископия ще припознае БПЦ като Майка-църква, която първа я приема и признава нейната автокефалност“.

Текстът, цитиран дотук може да се разбере по два начина. Първо като отправени две отделни предложения. Тогава те са:

А) БПЦ да възстанови евхаристийното единство с МПЦ и

Б) БПЦ да приеме и признае автокефалията на МПЦ (а поради това и МПЦ ще я признае за своя Църква-майка).

Може да се схване обаче и като едно предложение: „БПЦ да възстанови евхаристийното единство с МПЦ и на това основание МПЦ да я признае за майка-църква, която, с възстановяването на евхаристийната общност, първа я приема и признава нейната автокефалност.“

Ако приемем първата хипотеза – предложенията в писмото да са две отделни, БПЦ би могла спокойно да декларира, че приема първото, т. е. още днес (мотивирано от братска загриженост за православните ни братя) възстановява с тях евхаристийното общение, второто обаче – да се произнесе по нейния статут (автокефалност) може да извърши едва след консултации с останалите сестри-църкви (което ще е мотивирано пък от грижата за съборното съгласие и единство на вселенската Църква).

Може ли – питам сега – БПЦ да раздели тези предложения в писмото на МПЦ? Мисля че може, още повече, че писмото продължава и с едно трето предложение именно в този дух: „БПЦ информира за нея (т. е. за признатостта на МПЦ – б.м.) и обръща внимание на проблема й пред Вселенската патриаршия и останалите поместни църкви; пред тях я представлява и се застъпва за нея“.

Да, в писмото на МПЦ по-скоро третото предложение предпоставя приетостта на първите две „в пакет“, т. е. доколкото признава автокефалията на МПЦ, тя се застъпва за нея пред останалите поместни църкви. БПЦ обаче спокойно може да обвърже второто предложение (признаването на автокефалия на МПЦ) с евентуалното успешно изпълнение на третото – общото съгласие за признаване на автокефалността на МПЦ от всички останали. А като предпоставка и оправдание да се яви въобще като „застъпник“ да приеме веднага първото предложение – т. е. да възстанови евхаристийното единство с православния народ на МПЦ.

Разбира се, това въобще може да се извърши, ако има поне някакво основание БПЦ да поема инициативи спрямо МПЦ. А такива, както показах по-горе безспорно има.

Накратко, решението би могло да гласи:

  • БПЦ декларира, че възстановява евхаристийното общение с МПЦ-Охридска архиепископия.
  • Започва интензивни консултации с останалите сестри-поместни църкви за снемането на схизмата от МПЦ – Охридска архиепископия и за евентуално бъдещо признаване на автокефалния й статут.

Това решение би трябвало да бъде скрепено със скорошно съслужение на предстоятелите на двете църкви, с истинско начало на консултации с останалите църкви и изрично деклариране, че по статута на МПЦ, БПЦ ще се произнесе при достигане на консенсус със сестрите църкви.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПреображения на човешкото
Следваща статияГеорги Марков – една от възможните истини

1 коментар

  1. Разумно решение? Никога. Ако оставим черноризците без натиск те…. ще се ослушват до второто пришествие. А ако в изблик на енергичност се втурнат да действат ще заемат позицията на…. РПЦ. Защото са русокефални… МП подкрепя СПЦ. Ако Македонците останат под онова ръководство ще настане антинатовско бучене из македонските църквите. Подобно на историята на баба Николай който обвини ЕС че ни вземал децата…. Ириней вече се издъни с Подгорица Така че примери има и това би бил каналния ред за нашите черноризци. Въпросът е какво да направим за да не могат офицерите от ДС в Синода ни да действат по руски? Може би шествия? Патриотите ще имат едно такова в понеделник. Бдения? Камъни? Знам ли? Клирът действат антибългарски от доста време та незнам дали това ще го стресне. Въпросът от какво се боят повече брадатите? От нас българите или от казаците? Ще видим….