0
1357

Разцеплението вдясно е самоубийствено

Снимка: Юлия Лазарова, "Дневник"
Снимка: Юлия Лазарова, „Дневник“

Поведението на формациите в момента е нелогично, то е самоубийствено, аз нямам думи. Тук има и една подмяна, която е зловеща, става дума за отхвърлянето на самата идея за континуитет в поведението на демократичната общност.

Големият спор в момента е за разцеплението вдясно или в т. нар. демократична общност, както се изразявате вие. Стигна се до нещо, което като че ли ни връща в 90-те години на миналия век.

Едва ли е връщане в 90-те, тъй като това разцепление се случва непрекъснато. За съжаление разцепленията, отлюспванията, омразите, които се пораждат между хора, които са били заедно толкова време и които заедно са строили някаква организация, е наше политическо ежедневие през всички тези 27 години. Тук трябва да се каже, че сред хората, които поддържаха Съюза на демократичните сили, тези противоречия съществуваха още в първите дни, в дните на най-голям ентусиазъм. Бих казал, че те съществуваха още когато организациите се регистрираха, за да станат членки на СДС. Тогава имаше едно състезание кой първи ще се регистрира, за да стане учредител. Това взаимно дебнене беше много характерно. В същото време обаче първият Съюз на демократичните сили беше една много пъстра формация-констелация, което бе израз на действително политическо творчество. В това отношение огромна бе заслугата на д-р Желю Желев, защото той държеше на цялата тази пъстрота. Той съзнателно издири някои представители на т. нар. възстановени партии, макар да не бе достатъчно ясно дали те наистина са такива – включително земеделци, демократи, социалдемократи.

Това противоречие между хора, които искат да правят политика по партийни закони, норми и практики, и хора, които са политизирани, но не желаят да се определят като принадлежащи към партийни структури, се оказа вечен проблем през тези 27 години. Това напрежение между партийни организации и поддръжници, които не признават тези различия и искат да са поддръжници на нещо, което е цяло, монолитно и единно, това противоречие съществува, както виждаме, и до ден-днешен. Когато вървя по улиците, непрекъснато чувам един и същи въпрос: „Защо отново се делите, защо се цепите? Сега има три формации, за кого ще гласуваме?“. Това беше още от първите дни. От първите дни имаше хора, които не приемаха, че в СДС има 14-15 организации, че има различия. И това породи напрежението между т. нар. СДС коалиция и СДС движение. То се възпроизвежда непрекъснато. Големият парадокс е, че когато Иван Костов тръгна да прави синя партия, онези, които уж бяха за единното, не се записаха в тази партия. Там останаха партийците. И всъщност Костов видя, че тази синя партия продължава да е многообразна, че тя пак не може да се хомогенизира и той не може да се справи с нея като с някакво стройно, системномислещо и действащо по определени норми тяло. И какво направи – отдели каймака на синята партия, тоест на бившето СДС, и направи от него ДСБ, тоест направи най-лесното. Голямата драма в развитието на тези начални демократични процеси е, че когато тръгна да се прави т. нар. синя партия, най-активните членове на по-големите и добре структурирани и работещи партии от демократичната общност бяха отстранени. За да може да стане синята партия, бяха отстранени десетки хиляди хора, които бяха нашите най-активни членове и бяха дочакали 1989 г., за да имат своята активност. Тези хора бяха изметени. Изведнъж излязоха някакви напористи кариеристи от третите редици, които не бяха намерили място до този момент в ръководните структури на съответните партии. Те изведнъж излязоха начело на Съюза на демократичните сили. Това бяха непрекъснати преобръщания, които след това се случиха и при създаването на ДСБ, и по-нататък. Затова аз не обичам този термин – десните. Социалдемократите не са десни, сред радикалдемократите също имаше леви либерали.

Не е ли всъщност понятието обединени демократични сили приложимо тъкмо към онези години в началото на прехода, когато се формира единен антикомунистически опозиционен блок? Последвалите процеси на търсене на политическа идентичност и разрояване са вероятно закономерни. Въпросът е колко дълго продължават те – днес разделението вдясно отново се аргументира от някои формации с „търсене на собствен политически облик“.

Да, така е. Аз съм автор на един меморандум на СДС, който беше приет на една наша конференция. Там дефинирах именно това противоречие, за което казах, че е функционално, че е добро противоречие, че работи. Става дума за противоречието между СДС коалиция и СДС движение, тоест хората, които ни поддържат, но не искат да се ангажират пряко с политическа дейност. Тезата беше, че Съюзът на демократичните сили в своето многообразие, тези 15 организации, е бъдещият демократичен политически партиен модел на България. Тогава когато БКП/БСП бъде притисната и тласната най-вляво, когато бъде маргинализирана, точно тези формации, които успеят да се развият и разгърнат като истински партии – не повече от 4-5 партии – ще бъдат истинските партии, които ще работят в бъдеще. Тогава, разбира се, те няма да бъдат в един Съюз на демократичните сили, всяка от тях ще поеме по своя път щом придобие достатъчен потенциал, обем и мощ за самостоятелна политическа дейност, включително ще бъдат и конкурентни, но демократични формации. Именно поради тази причина аз настоявам, че е по-добре да говорим за демократична общност. Под демократична общност имам предвид включително конкурентни, но демократични партии. Какъв е критерият? Той е много прост. Непрекъснато възникват някакви нови партии, ние можем да ги наблюдаваме и да преценим, доколко са демократични. Естествено, че една партия, която е лидерска и в която лидерът налага единоначално и единогласно своята воля, не е демократична, не принадлежи към демократичната общност.

Не може да бъде демократична формация примерно партия като ДПС. Ясно защо – първо, защото е корпорация, защото е абсолютно корумпирана, даже не просто корумпирана, тя продуцира корупция, тя управлява корупцията. Освен това, защото държи в абсолютно феодално подчинение своята собствена електорална маса, включително загребва от циганския етнос, присъединявайки го към турския. Тоест ДПС е действително етническа партия, която е кооптирала и малко еничари, които са кариеристи и на които дава поле за действие. Ясно е, че такава партия не принадлежи вече към демократичната общност.

Естествено, че не може да принадлежи към демократичната общност и формация от популистки тип. Какво значи популизъм? Напоследък много се спори има ли дефиниция това понятие. Ами много просто – популисти са тези, които спекулират с понятието народ. Говоренето от името на народа и на народа като едно цяло е популизъм. Народ, както знаем, от социологическа и от всякаква гледна точка е мистично-романтическо понятие, което нищо не означава, в едно политическо говорене то няма смисъл. Обаче то непрекъснато възниква, когато някой – било Бареков, било Слави Трифонов, се обръща към хората с думите: „Народът ме поддържа, народът смята така…“ и пр. Ето това е чист популизъм, това не е демократично, защото поначало партийната политическа дейност е парциална. Партия означава част от цялото, тя означава парциалност, насочване към някакви прослойки, общности групи или региони.

Тук обаче има едно голямо противоречие, на което нашите приятели-активисти не обръщат внимание. ДСБ например е една от най-добре структурираните и идеологически ясни партии в днешно време. Много е сложно обаче говоренето, ако искаш да строиш национална партия, която да обхваща различни общности от различните региони, защото противоречията, напреженията, разликите между регионите са нараснали през тези 27 години. Това, което се говори в София, се чува по един начин в столицата и по съвсем различен начин в Чирпан, Костенец или Летница. Казаното в София рефлектира по друг начин в провинцията, защото хората там имат други проблеми. Това нещо комунистите и ДПС го знаят много добре. Те непрекъснато спекулират, те познават очакванията на тези хора и говорят пряко, директно и по един манипулативен начин на своите малки общности, които познават много добре. Като демократи ние искаме да няма разлика при това говорене, тоест като отида в Чирпан, да не говоря по-различно, отколкото на софийската ми аудитория. Само че там хората чуват по различен начин същите тези думи, които аз изговарям в София. Това нещо съм го усещал винаги, още от времето, когато бях депутат във Великото и в 36-то Народно събрание. В моя избирателен район в Бургас аз виждах, че тези хора са се определели към СДС, но очакват преди всичко защита, защото са се афиширали, но са малцинство сред все още доминиращи и неразградени прокомунистически структури. Тоест като представител на тази партия аз трябва да ги защитя примерно от това да ги уволнят. Добре, обаче на мен на национално равнище ми е противопоказно телефонното правило и застъпничеството, противоестествено ми е да се обаждам и да казвам: „Този назначи, а този уволни“. Не съм го правил никога. Само че тези хора в някаква степен разчитат тъкмо на това. Значи има две култури, има два манталитета, които продължават да се бият. От една страна, културата на уреждачеството, която има най-различни форми, като най-висшата, най-отвратителната от тях е, разбира се, корупцията. Но обаждането по телефона и назначаването на някого понеже ми е съученик, е също в тази парадигма, то е типологически родствено.

Това не е ли най-дългогодишната култура?

Да, манталитетът, че в тази страна всичко се урежда, е мнозинствен. И този манталитет е съградил цяла култура – културата на уреждачеството. Другата култура или другият манталитет е този, според който всичко трябва да бъде по закон, по правила, чрез конкурси, тоест демократично и цивилизовано. Само че това поведение е малцинствено, то не е родило още култура, то остава малцинствен манталитет. За да се съгради култура, този манталитет трябва да се стабилизира, трябва да набъбне и да покрие по-големи територии, по-големи общности. Това не се е случило, то просто не се е случило, а пък в провинцията съвсем не се е случило. В провинцията, за съжаление, включително в Пловдив, продължава да е определящо познанството, или както казваше навремето Андрей Райчев – вторите мрежи. Всичко това партиите би трябвало да го знаят. Всъщност демократичните партии го знаят, но не знаят как да се справят. Какво правят те – на местно равнище действат тихомълком по правилата на културата на уреждачеството, а на национално равнище говорят против това. Докато БСП, напротив, борави абсолютно безцеремонно с тази материя, включително силово, включително назначавайки неподходящи хора, които са се провалили. Когато дойде на власт, тя ги възстановява веднага – дали в комисии, дали в агенции, задължително ги възстановява. Възстановява ги, защото са нашите хора. Тоест клановостта е също в парадигмата на уреждачеството.

Какво трябва да промени, включително в политическото си говорене, тази демократична общност, за да подкрепи надмогването на културата на уреждачеството? Как може да се постигне поголяма хомогенност на диалога с различните общности в различните региони на страната?

Трябва да се каже съвсем откровено на тези хора, че те живеят в една абсолютно недопустима за ЕС ситуация. Защото ЕС означава точно това – хомогенизиране на националното пространство. В една Холандия, в една Дания, в една Германия е достатъчно да пътуваш, за да видиш, че няма разлики в магазините, в къщите, в бита на хората. Тук разликите нараснаха. Защо? Случи се това, което се случи и в Гърция. Атина набъбна, нарасна, тя засмука голяма част от населението, а и от фондовете, включително покрай олимпиадата. Това е несъответно, първо, поради традиционната култура на гърците, второ, заради мащабите на тази страна. Това са абсурдни процеси и случващото се в Гърция е плод на тези абсурди, на това несъответствие между столица и региони. В България, разбира се, причините са съвсем други. Една от причините е рухването на селското стопанство, несполучливото връщане на земите. С президента Желев сме имали много спорове на тази тема. Той беше голям ентусиаст, имаше големи надежди, че след като се върнат земите на хората, ще има голям просперитет на базата на селското стопанство, което знаем, че не се случи. И не само, че не случи, но бяха унищожени селскостопански култури, освен това рухнаха заводите за преработка на селскостопанска продукция, които бяха част от системата на СИВ и т.н. Всичко това засегна най-вече провинцията. Ние просто не си даваме сметка колко различно живеят хората извън София. Мисля, че това е основният проблем. Не може да си демократично мислещ, говорещ и работещ политик и да не си даваш сметка за тези огромни диспропорции, за тези огромни различия.

Вие смятате за продуктивно многообразието на демократичната общност. Как гледате на това днес?

Смятам, че ако има 5-6 истински демократични формации, всяка от които има относителна мощ и структури, които покриват цялата страна, това е добре. Но в тази кризисна ситуация, когато има едно разпиляване, защото нито една от тези структури не е укрепнала истински и няма стабилна национална структура – това се отнася дори за ДСБ, която е най-старата формация – това не е добре. Що се отнася до СДС – той е отдавна подменен. Това, че има все още отделни места, където хората продължават да се определят като седесари, не е достатъчно, за съжаление СДС е отдавна подменен. Както бе казал Иван Костов – духът е излязъл от бутилката. Синята магия, лъвчето и всички тези неща, които са ни събирали, вече не съществуват. Да не говорим, че са нужни умни, интересни, добре говорещи лидери, за да бъде една организация истински работеща.

В момента съм много притеснен. Аз съм член на Гражданския съвет на Реформаторския блок, нещо повече, аз съм председател на Съвета на учредителите – преди създаването на блока няколко души излязохме с обръщение към формациите да се обединят и това стана основа за създаването на РБ. Ние предизвикахме създаването на Реформаторския блок и на Гражданския съвет като територия за дебати, за свързване, за диалог между партиите. Ние не искахме да ставаме партийци, не искахме да се разпределяме в различните партии, а да бъдем мястото, което обединява и което е гарант за това единство и за демократичното поведение на формациите от РБ. За съжаление, случи се това, което се бе случило още при първото СДС – изкушението на властта, изпитанието на властта, заиграването с властта на всяка цена, разпределянето на свои хора в министерствата и пр. Имаме подозрения, че един от министрите на РБ, да не казвам кой, доста често вечерял с Делян Пеевски. Нашите депутати така твърдят. Представяте ли си, министър, който е член на Реформаторския блок, вечеря всяка сряда с Делян Пеевски?! Тоест в крайна сметка в разбиването на РБ има логика, тя може да е уродлива логика, но ни позволява ясно да видим защо се стигна дотук. Причината не е в някакво намразване, нито защото еди кой си не е станал министър, а пък друг е станал, причината е, че проверката на властта не беше издържана. Затова сега имаме РБ2.

Друг е въпросът, че аз съм бил критичен и към някои жестове и постъпки на Радан Кънев. Понякога той действа, без да уведоми дори най-близките си хора от ДСБ. Може би смята, че те ще го разубедят да не прави съответния радикален жест. Като граждански съвет на РБ ние решихме да поемем функцията на кръга „Звено“ и започнахме серия от разговори, именно за да се предотврати това, което се случи. Първият ни разговор беше с Радан Кънев, тъй като все пак ние чувстваме ДСБ най-близка. Разговорът беше много добър, съвсем честно и откровено Радан Кънев ни разказа за плановете за обявяване на „Нова република“. Ние го помолихме да не бърза толкова много, защото искахме да направим същия разговор и с Христо Иванов с оглед на някакво единодействие с неговата формация „Да, България“. Вторият разговор беше именно с Христо Иванов, той също беше много приятелски и успешен разговор. Христо Иванов обаче ни предупреди, че най-вероятно мнозинството от неговите най-активни хора няма да се съгласят на каквото и да е единодействие, защото при тях доминира поколенческото мислене, доминира нагласата, че те са друго поколение и трябва да имат ново политическо мислене, ново политическо говорене, нова политическа философия, а не да се присъединяват и да се заразяват със стари идеологии, със стари манталитети, със стари политически практики и лица. Разбира се, тяхно право е да изберат такъв път. Все пак ние опитахме да направим един последен опит да бъде предотвратено това пускане по паралелни писти.

Третият разговор, който за съжаление се проведе малко късно, беше с Николай Ненчев. Всъщност ние имахме едно голямо заседание, на което с ужас разбрахме, че в сряда Радан Кънев обявява „Нова република“, а на следващия ден „Да, България“ имат Национален съвет, на който трябва да вземат окончателно решение. И написахме една декларация, нещо като призив към тези формации да се изчакат, да се сговорят и чак тогава да се етикетират. Казахме на ДСБ: „Ако заявите, че сте „Нова република“ и призовете за присъединяване към тази платформа, ще отблъснете младите хора от „Да, България“, защото те не желаят да се присъединяват, те искат да бъдат равноправни. Нека се помисли как да се казва новата коалиция“. Аз предложих да се нарече „Демократична общност“ или  „Демократична коалиция“, тоест да няма предварително етикетиране. Ние ги предупредихме. Какво стана обаче? Тези, които присъствахме, приехме декларацията, но вечерта, когато трябваше да се подпишат и неприсъствалите на заседанието, изведнъж се чуха зверски възражения срещу нея, че била неуместна. В крайна сметка декларацията не беше приета, разобличиха я, така да се каже, през нощта. Тя трябваше да излезе във вторник сутринта. Ние там директно се обръщахме към ДСБ, към „Да, България“ и други демократични формации. Но в сряда стана, каквото стана. С доста голяма изненада видях, че нашите депутати са си закачили значките на „Нова република“. Разбира се, това е тяхно право, ние никого не ограничаваме, но те можеха още в понеделник да ни кажат: „Вижте, няма смисъл от тази декларация, защото ние сме се уговорили с Радан Кънев, че в сряда сутринта ще бъдем там“. Надявам се, че не са се уговорили още в понеделник, че във вторник е станала тази завера, защото инак е малко непочтено, тъй като те активно участваха в написването на тази декларация.

След това Атанас Славов, който е сред активистите на „Да, България“, виждайки, че съм много отчаян, ми каза: „Виж, дори да бяхме приели декларацията, тя нямаше да бъде чута в „Да, България“. Нагласата там е различна“. Но трябваше според мен и тази стъпка да бъде направена. И така в момента ние действително имаме три писти, по които ще се върви. И се надявам, че РБ2 няма да е единствената формация, която ще влезе в парламента. Това ще бъде печално, защото те не издържаха изпитанието на властта. Това ще бъде поредната подмяна.

Какъв е залогът на тези избори? Христо Иванов каза, че трябва да отстояваме някаква първична представа за демокрация. Ако това е залогът, би трябвало да има някакво обединение между всички, които мислят така.

Поведението на формациите в момента е нелогично, то е самоубийствено, аз нямам думи. Не можеш обаче да говориш и против тях, защото това значи допълнително да ги отслабиш. Тук има и една друга подмяна, която е зловеща, става дума за отхвърлянето на самата идея за континуитет в поведението на демократичната общност. Непрекъснато слушам как цветната революция била започнала през 1997 г. Абе, аланкоолу, ако за теб е започнала през 1997 г., за мен е започнала през 1968 г., защото аз съм бил в Прага през август 1968 г. и съм участвал в митинги, и съм усещал източноевропейската солидарност. Аз съм участвал в митинги на „Солидарност“ през 1988 г. Как така ти ще ми кажеш, че започва през 1997 г., понеже тогава Иван Костов е взел властта? Не можеш да ми кажеш такова нещо. Ами преди тебе има Съюз на демократичните сили… Тоест, когато ние дойдем – това, което става при Христо, – ние сме друго поколение. Ами добре, това, че сте друго поколение не означава, че трябва да отказвате диалог и единодействие с предишни поколения.

А опонентът вляво – БСП, нали тя също трябваше да претърпи някаква промяна през всички тези години? В момента оттам ни предлагат програма, която много наподобява на онази през 1997 г.

Основното нещо е, че тяхната аудитория, техните симпатизанти и членове принадлежат към… Руснаците имат един термин – партия власти, което означава партия на властта. Тоест те принадлежат към кастата на управляващите. Те продължават да поддържат – макар че са непрекъснато в опозиция – сред хората тезата, че са можещите и знаещите, че са партията на властта, че са специални, че са на сто години. „Столетницата“, тази идиотска мантра, която медиите непрекъснато употребяват. Каква столетница, те ту са пропадали, ту са си сменяли името, каква столетница?! На 9 септември са били 7 хиляди души, каква столетница! След това са набъбнали и са се разраснали до един милион. Въпросът е, че продължават да създават измамното усещане, че в тях е силата, в тях са властовите възможности, компетентността, стабилността. Цялото това говорене, цялото това благоразумие, което излъчват, а те напоследък не излъчват и благоразумие, а една особена истерия, цялото това поучително говорене, са нетърпими. Обаче това удържа общности, които нямат нищо общо помежду си, но макар да живеят зле, се чувстват добре да принадлежат към партията на властта. И тук, разбира се, идва на помощ Русия, защото Русия е еквивалент на Съветския съюз. Съветският съюз го няма, но Русия, слава Богу, е тук и така да се каже удържа истинското, тя е компенсаторната сила срещу американците, които развалят прекрасния ни живот.

С Михаил Неделчев разговаряха Людмила Димова, Тони Николов и Димитрина Чернева.

Михаил Неделчев е роден през 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В продължение на 15 години работи в отдел „Литературно наследство“ на издателство „Български писател“. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Депутат във Великото и 36-то Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента ръководи департамент „Нова българистика“ в Нов български университет, председател на Сдружението на български писатели, главен редактор на излизащото от 1994 г. списание „Демократически преглед“ и председател на Управителния съвет на Дружеството за разпространение на знания „Гражданин“. Носител на Националната награда за хуманитаристика „Христо Г. Данов“ (2003), специалната награда на Салона на изкуствата в НДК (2003), Бургаската литературна награда за цялостно творчество „Голям златен Пегас“, специалната награда на „Аполония“ (2004). Носител на наградата на Портал Култура за хуманитаристика за 2016 г. Автор е на 13 книги.