Начало Филми Премиери Разчистване на сметки по Содърбърг
Премиери

Разчистване на сметки по Содърбърг

3389
„Без резки движения“

Първият наистина (или почти) гангстерски филм на Стивън Содърбърг е факт. Но както вече би трябвало да сме свикнали от трийсетинагодишната филмография на американския режисьор – жанровите му избори никога не са само това, което изглеждат. „Без резки движения“ e своеобразен реверанс към класиките в жанра, но също и антология на „триковете“ (форма и съдържание) на Содърбърг и възможност за твореца да ситуира в нов контекст някои от обичайните си проучвания; или гангстерска кримка в ретро стил, фокусирана върху структурите на властта и включваща ясно прицелени социални коментари.

1954 г., Детройт. Доскорошният затворник Къртис е изпратен на добре платена „елементарна“ мисия да охранява семейството на мъж, докато той краде документ от касата на шефа си. Към Кърт се присъединяват префърцуненият Роналд, който спи с жената на мафиотски бос, и непукистът Чарли. Тримата държат като заложници съпругата и децата на Мат Уерц, докато той бърка в сейфа в офиса, където… няма нищо. Труп, предателство и потенциал за сериозна касапница, слагат началото на класически noir сюжет за грешни ходове и скрити мотиви – зловредните намерения винаги освобождават скелетите от гардероба…
При първото игрално сътрудничество с Ед Соломон (наистина сериозен обрат за сценариста на „Ангелите на Чарли“ и „Мъже в черно“) Содърбърг вдига залога на интригата до нивата на „Извън контрол“ (1998) и „Англичанинът“ (1999) в комбинация с обществения патос на последвалите „Ерин Брокович“ и „Трафик“ (2000). Така, тихомълком и без излишна показност, сюжетът балансира между падението на дребните риби, които не могат да надмогнат разединението си, и насмешката на големите играчи – мафиоти, но най-вече индустриалци, които винаги печелят. И от кримидрама „Без резки движения“ неусетно се превръща в социална сатира.
Още началните надписи ни ситуират в киноеститиката, преди да навлезем в драматургичната хронология. За момент изглежда сякаш ще се озовем във филм на Тарантино, но „школата“ на Копола и Скорсезе надделява. Посредникът Джоунс (неузнаваемият Брендън Фрейзър) поразително прилича на реплика на Орсън Уелс от „Третият човек“ (1949). Наемниците Кърт и Роналд получават диференцирано заплащане – да, те са от различни раси в Детройт през 50-те. Следва сцена на расистки конфликт между гангстери, каквато гангстерското кино едва ли познава. Когато се включва третият наемник – Чарли (Кийран Кълкин), пак се сещаме за Тарантино, за „Глутница кучета“ и за Стийв Бушеми във филмите на братя Коен… А диалозите между „колеги“ трябва да се следят много внимателно, защото са като предсказания, които ще се сбъднат във финалната част на фабулата.

„Без резки движения“

Когато триото пристига в дома на счетоводителя Мат Уерц, жанрът се сменя в посока психотрилър със заложници, намесва се и елементът „полицейско разследване“, но през цялото време се появяват вметки от личния живот на някой от персонажите, което в зависимост от случая подсилва драмата или абсурда на ситуацията. По някое време започва да се изяснява участието на автомобилната индустрия. След това на преден план излиза преследването на финансова изгода и вече сме във „филм за обир“. Не са пропуснати прелюбодействата и предателствата в семейството, междусъседските отношения и отмъстителните любовници. Има истинска гангстерска престрелка в ресторант, постоянно вдигане на „мизата“ и накрая подобаваща „финансова“ развръзка, където един автомобилен индустриалец, в невъзмутимото присъствие на Мат Деймън, обяснява на простосмъртните гангстери, че са „подвластни на илюзията за контрола“ и как пари при пари отиват…

Ще усетите нещо едновременно любопитно и смущаващо в педантичното въздаване на справедливост за всички участници в сделката и демонстративната „невъзможност“ за намеса, що се отнася до властта и „институциите“, представени на екрана. При някой друг режисьор „възнаграждението“ за доверието и спазването на дадената дума би звучало наивно или неправдоподобно, но балансът и отсъствието на патетика явно помагат на зрителя да възприеме равносметките на отделните сюжетни линии като свое собствено заключение.

„Без резки движения“

За разлика от някои предишни импровизации на Стивън Содърбърг „Без резки движения“ е много премислен филм, наситен с директни и индиректни анализи и послания, като в същото време нито за миг не пренебрегва логиката на разказа и се забавлява да надгражда жанрови „обрати“. Енергията му се зарежда с еднаква ефективност от киноманска страст, дългогодишен професионален опит и неуморима ирония, а актьорският подбор е безупречен. Удивително е съчетанието на различни авторски стилове с ясния отпечатък на Содърбърг, но и намека за неговото обновление: режисьорът преосмисля себе си през жанровата класика и пречупва класиката през себе си. А Дон Чийдъл и Бенисио дел Торо напомнят на малко уморени каубои, попаднали неволно в хем тривиална, хем необяснима ситуация, всеки ограничен в своето поле на разбирания и възпитание, непоклатимо вкопчен в представата си за живота…

 

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии