Първият наистина (или почти) гангстерски филм на Стивън Содърбърг е факт. Но както вече би трябвало да сме свикнали от трийсетинагодишната филмография на американския режисьор – жанровите му избори никога не са само това, което изглеждат. „Без резки движения“ e своеобразен реверанс към класиките в жанра, но също и антология на „триковете“ (форма и съдържание) на Содърбърг и възможност за твореца да ситуира в нов контекст някои от обичайните си проучвания; или гангстерска кримка в ретро стил, фокусирана върху структурите на властта и включваща ясно прицелени социални коментари.
1954 г., Детройт. Доскорошният затворник Къртис е изпратен на добре платена „елементарна“ мисия да охранява семейството на мъж, докато той краде документ от касата на шефа си. Към Кърт се присъединяват префърцуненият Роналд, който спи с жената на мафиотски бос, и непукистът Чарли. Тримата държат като заложници съпругата и децата на Мат Уерц, докато той бърка в сейфа в офиса, където… няма нищо. Труп, предателство и потенциал за сериозна касапница, слагат началото на класически noir сюжет за грешни ходове и скрити мотиви – зловредните намерения винаги освобождават скелетите от гардероба…
При първото игрално сътрудничество с Ед Соломон (наистина сериозен обрат за сценариста на „Ангелите на Чарли“ и „Мъже в черно“) Содърбърг вдига залога на интригата до нивата на „Извън контрол“ (1998) и „Англичанинът“ (1999) в комбинация с обществения патос на последвалите „Ерин Брокович“ и „Трафик“ (2000). Така, тихомълком и без излишна показност, сюжетът балансира между падението на дребните риби, които не могат да надмогнат разединението си, и насмешката на големите играчи – мафиоти, но най-вече индустриалци, които винаги печелят. И от кримидрама „Без резки движения“ неусетно се превръща в социална сатира.
Още началните надписи ни ситуират в киноеститиката, преди да навлезем в драматургичната хронология. За момент изглежда сякаш ще се озовем във филм на Тарантино, но „школата“ на Копола и Скорсезе надделява. Посредникът Джоунс (неузнаваемият Брендън Фрейзър) поразително прилича на реплика на Орсън Уелс от „Третият човек“ (1949). Наемниците Кърт и Роналд получават диференцирано заплащане – да, те са от различни раси в Детройт през 50-те. Следва сцена на расистки конфликт между гангстери, каквато гангстерското кино едва ли познава. Когато се включва третият наемник – Чарли (Кийран Кълкин), пак се сещаме за Тарантино, за „Глутница кучета“ и за Стийв Бушеми във филмите на братя Коен… А диалозите между „колеги“ трябва да се следят много внимателно, защото са като предсказания, които ще се сбъднат във финалната част на фабулата.
Когато триото пристига в дома на счетоводителя Мат Уерц, жанрът се сменя в посока психотрилър със заложници, намесва се и елементът „полицейско разследване“, но през цялото време се появяват вметки от личния живот на някой от персонажите, което в зависимост от случая подсилва драмата или абсурда на ситуацията. По някое време започва да се изяснява участието на автомобилната индустрия. След това на преден план излиза преследването на финансова изгода и вече сме във „филм за обир“. Не са пропуснати прелюбодействата и предателствата в семейството, междусъседските отношения и отмъстителните любовници. Има истинска гангстерска престрелка в ресторант, постоянно вдигане на „мизата“ и накрая подобаваща „финансова“ развръзка, където един автомобилен индустриалец, в невъзмутимото присъствие на Мат Деймън, обяснява на простосмъртните гангстери, че са „подвластни на илюзията за контрола“ и как пари при пари отиват…
Ще усетите нещо едновременно любопитно и смущаващо в педантичното въздаване на справедливост за всички участници в сделката и демонстративната „невъзможност“ за намеса, що се отнася до властта и „институциите“, представени на екрана. При някой друг режисьор „възнаграждението“ за доверието и спазването на дадената дума би звучало наивно или неправдоподобно, но балансът и отсъствието на патетика явно помагат на зрителя да възприеме равносметките на отделните сюжетни линии като свое собствено заключение.
За разлика от някои предишни импровизации на Стивън Содърбърг „Без резки движения“ е много премислен филм, наситен с директни и индиректни анализи и послания, като в същото време нито за миг не пренебрегва логиката на разказа и се забавлява да надгражда жанрови „обрати“. Енергията му се зарежда с еднаква ефективност от киноманска страст, дългогодишен професионален опит и неуморима ирония, а актьорският подбор е безупречен. Удивително е съчетанието на различни авторски стилове с ясния отпечатък на Содърбърг, но и намека за неговото обновление: режисьорът преосмисля себе си през жанровата класика и пречупва класиката през себе си. А Дон Чийдъл и Бенисио дел Торо напомнят на малко уморени каубои, попаднали неволно в хем тривиална, хем необяснима ситуация, всеки ограничен в своето поле на разбирания и възпитание, непоклатимо вкопчен в представата си за живота…
