Разговор с художничката Мими Добрева, чиято изложба „Сурово“ продължава до 30 ноември 2023 г. в софийската галерия „Стубел“
Художничката Мими Добрева определя своя стил като класически подход в рисуването, но той далеч не е такъв. В обикновените ѝ сюжети – градини, горски пейзажи, езера или морски бряг, има нещо, което те приковава и те кара дълго да се вглеждаш в омагьосващите ярко зелени или сини цветове в картините. Това може би я доближава повече до любимите ѝ набисти, но и това сравнение е неточно. Мими Добрева има свой собствен, разпознаваем стил, който за пореден път откриваме в новата ѝ изложба „Сурово“ в столичната галерия „Стубел“ (до 30 ноември 2023 г.).
Мими Добрева е родена през 1953 г. в Попово. Завършва Националната художествена академия през 1977 г. в класа на проф. Добри Добрев. От 1982 г. до днес има над 30 самостоятелни изложби, както и участия в множество колективни в България, Германия, Унгария, Хърватия. Носителка е на редица отличия, сред които Награда за живопис на ОХИ, Кюстендил (1993), Награда за живопис в „Салон 2011“, София, и Награда за живопис в регионалния конкурс в София на Алианц България (2014). Нейни творби са притежание на НХГ, СГХГ, градските галерии в Габрово, Смолян, Монтана, Пазарджик, Добрич, Кюстендил, както и в множество частни колекции в България, Великобритания, Белгия, Унгария, САЩ и Япония.
Защо озаглавихте изложбата си „Сурово“?
Защото всички работи са правени на живо, направо от натура. Не казвам като на пленер, въпреки че и там се рисува на открито. Тогава човек бърза да вземе момента на светлината, изважда конструкцията, изобщо гледката, атмосферата, но на мен това не ми стига. Всяка от тези работи е рисувана по няколко дена. Отивах всеки ден като на работа сутрин към 8 часа, оставах докъм 14–15 часа. Започнах да гледам на природата по друг начин. Не като турист, който просто минава, а да се вглеждаш и да виждаш. Няма как да не ми подейства това, което излъчва тази лонгозна гора, както я нарекох. Завесите от хмел, къпини, кленове като лиани, които висят и пълзят по земята, усещаш ги като примки, които те спъват. Тази мощ, тази извечна сила на природата да расте неудържимо е много впечатляваща и докосва някакви съвсем първични състояния на духа. В това толкова притихнало място те обзема усещането, че се връщаш към изначалното, към земята, особено когато си сам сред природата, в която всичко расте според собствените си закони. Тази енергия и неудържимост много ме впечатляваха, така че не можех да направя тези рисунки като на пленер, за един-два часа. Трябваше да се дълбае още и още.
Значи това са пейзажи от конкретни места?
Да, една част са от местност преди село Кривина. Другата – от градината на моята приятелка Диди, която живее близо до моя дом, нейната градина рисувах миналата година и тази също.
Очертават се две основни теми – градината с човешка намеса и природата.
Да, градината, създадена от ръката на човека. Моята приятелка не е от тези, които подкастрят и подреждат, напротив. Природата и тук напира, всичко расте едно след друго, получава се преплитане, което също трябваше да разгадавам. Пак не ставаше за един ден. Хем я има човешката намеса, хем съществува и неудържимият устрем на природата, нейната сила. Другата тема е природата, в която никой не се намесва. Виждат се величави образувания – огромни дървета, по които пълзят лиани, теренът уж е равен, обаче пак има подредба, която никой не е направил специално. Много е впечатляващо. Искаше ми се още и още да навляза в дълбочина, да се докосна. В един момент започвам да се идентифицирам с това, което наблюдавам, което е около мен. Така работя.
Само от натура ли рисувате?
Обичам да рисувам от натура, зарежда ме, след това обикновено разработвам тези рисунки с масло. Техниката на маслото дава други възможности – да планираш, да обмислиш. Докато рисуването на живо е сурово. То не оставя възможност много да мислиш. Тук действат интуицията, професионалното натрупване. Хем бързаш, хем разбираш, че не става наведнъж, трябва да се върнеш отново, влагам информация, която не е предварително обмислена. Когато се работи с масло, вече има такъв момент – предварително намисляш, планираш. Докато тук трябва да действаш, да реагираш на момента, същевременно да може да го разчетеш. Сурово, защото се действа бързо, затова материалът е гваш, а не масло. От една картина с гваш мога да извадя не една, а две-три картини с масло.
Защо казват, че техниката с гваш е по-рядка? Защото е по-трудна ли?
По-малко хора работят с гваш, но не бих казала, че е по-трудна. Трудно е, когато нещо не ти се удава. Когато ти се удава, не е трудно.
Споменахте за енергията, която се излъчва от природата. Този специфичен ярко зелен цвят, който е доста наситен, и синьото във вашите картини – те ли са отражение на тази енергия?
Лятото е тържеството на тази зеленина, просто тя си съществува. Не я правя целенасочено, това, което рисувам, е такова. Тези цветове не си ги измислям…
Да, но това зелено стана нещо като ваша запазена марка.
Да, знам, но не е търсено специално, просто мотивите са ми летни. Оказа се, че това е сезонът, който ме захранва. През лятото нещата са в своята сила.
Наричат вашите пейзажи медитативни. Съгласна ли сте?
Ако въздействат по този начин на хората… Когато рисувам, не мисля върху това, просто следя естеството на структурата, на конструкцията, как се променя цветът. Гледаш, внимаваш, анализираш, сравняваш. Мислиш и действаш бързо. Няма такива неща – „сега ще направя това и онова“. Това е сериозна работа и ако хората си мислят, че е въпрос на настроение, това е повърхностно възприемане. Рисуването е сложно нещо, разбира се, ако човек е сериозен в работата си. Когато е професионалист и търси да открие нещо, не да запечатва – защото има различни подходи в рисуването. За мен е важно да откривам, тоест тръгвайки към картината, аз не знам как ще изглежда. Следя хода на нещата, следя логиката, разкривам я. За мен това също е предизвикателство – да видя от нещата, които са пред мен, как ще се сглоби картината. Удоволствие е, когато го постигна. Защото може да се сглоби, но дали е достатъчно. Тук вече и аз се намесвам с опитността си, с виждането си, не е достатъчно само да маркираш нещата. Затова казвам, че не са просто пленерни, тоест работа на открито, а все едно е работа в ателие, само че ателието ми беше на открито.
В края на миналата и началото на тази година се състоя изложба на студентите от випуск 1977–1978 г. на проф. Добри Добрев, която бе показана в СБХ (). Вие също участвахте. Какво ви даде проф. Добрев, за да си спомните след толкова много години за него?
Беше изключително фин човек, много балансиран, с добро отношение към нас. Не отношение като в училище, а вече на друго ниво. Това зависи наистина от професора, той тогава беше още доцент. Помня неговото преклонение, възхищение от старите майстори, въобще от сериозното изкуство и сдържаното му, елегантно присъствие. Ние бяхме първият много голям клас в НХА. Отначало бяхме 19 души, после станахме почти 30, имаше и чужденци. Нашият клас беше много интересен, при нас нещо се случваше, нещо се правеше. От нашия клас излязоха много големи имена – Андрей Даниел, светла му памет; Валентин Колев, също светла му памет; Милко Божков, който абсолютно заслужено е много голямо име, прави великолепни работи, изкуството му е много сериозно, авторско и съвременно; Ангел Васев, който беше от по-възрастните и който работи още, надявам се скоро да направи изложба; Николай Каранфилов, който също има много интересно творчество. Стефка Аройо, много интересен автор, присъствието ѝ беше много поетично и специално като пластика и образи; Каталина Милева; Никола Стефанов; Стефка Стойчева; Николай Иванов… На изложбата се събрахме 17 души, като с някои от тях не се бяхме виждали от завършването. За съжаление една част си отидоха, друга – не знаем къде са.
Кои са другите ваши учители, освен проф. Добрев?
Тогава системата беше такава, че когато се правеха изложби, идваше жури и така се запознах с Румен Гашаров (той ще направи изложба на свои рисунки в галерия „Стубел“ през декември). Изключителен художник, много мислещ и същевременно много български. Гледайки картините му, много неща съм проумяла за живопистта и изобщо за авторското творчество.
Много харесвам Матис, Моне, набистите, към които съм по-близка. Правили са ми голямо впечатление, защото са изключителни художници и основоположници на модерното изкуство на ХХ век. Иначе по различно време се насочваш към различни имена, в зависимост от това на каква вълна си и в какъв етап.
Искам да ви върна към един стар случай – към пленера в метлургичния комбинат „Крамиковци“, когато през 1984 г. показвате картина „Работнически стол“ и тя е свалена от изложбата. Може ли да разкажете малко повече за него.
Това не беше пленер, а т.нар. контрактация, която се даваше в Ателието на младия художник. Даваше се някаква сума, с която да си осигуриш материалите и да работиш на определена тема. Темата беше „Кремиковци“. Бяхме 4–5 души и след една година трябваше да направим изложба. Моят подход е такъв – трябва да тръгна от натурата, тоест от нещата такива, каквито са.
Вие избирате доста необичаен сюжет – не изобразявате цеха, където се лее металът, а работническия стол.
Това беше само една от картините, които общо бяха може би десет. Бях точно там, където се лееше стоманата. Правех портрети на работници, които седяха и ми позираха, а в един момент ми казваха да почакам, отиваха при кофата, която обръщаха. Там прекарвах цели смени с тях. След като се откри изложбата, тази картина беше махната от партийния секретар на „Кремиковци“, който се оказа самодеен художник, защото според неговото виждане работниците „не били такива“. Това пък за мен беше комплимент.
В „Работнически стол“ се виждат груби, квадратни хора, почти без лица.
Напротив имат си лица, имат си изражение. Там е работата, че аз наистина живеех с тях, през цялата смяна, с конкретни хора, които познавах и които ги има на всички картини – гърба на конкретния човек или лицето. Такъв по принцип е моят подход в рисуването – да се вгледам, да разбера, в дълбочина да усетя нещата. Там на място бях направила някаква рисунка, но хората мърдат, стават, сядат и по-скоро бях уловила тяхното излъчване, не толкова конкретно.
Свалянето на ваша картина от изложбата имаше ли някакви последствия за вас?
Не, даже тогава бях ходила при Светлин Русев да му се оплача, че някой ми е свалил картината. Бях я дала на една обща художествена изложба в Русе, журито я беше приело и тя бе показана там. Така че всъщност беше комплимент за мен, защото в онова време това беше възможност да създам образа на някаква затвореност, на мизерията, в която хората там живееха и работеха. За мен това беше като образ на цялото общество, в което ние живеехме. Много се бях развълнувала и амбицирала заради мястото, защото погледнато отстрани – какво ще рисуваш от „Кремиковци“? Толкова грозно място, а всъщност е много сериозна тема. Два портрета от тази контракция отидоха в Националната галерия, един или два бяха купени от Комсомола, бяха хубави портрети, които не знам къде са сега, останалите са при мен. Картината „Работнически стол“ и още две участваха в кураторска изложба на Вера Млечевска в Пловдив, казваше се „Записки и бележки под линия“. В нея бяха включени различни художници. Показваха се работи от по-предишно време, някои съвременни, които не са били въздигани на официален пиедестал.
Имахте ли други подобни случаи на сваляне на ваши картини?
Тогава не. Другите изложби минаваха през жури, докато в „Кремиковци“ ние бяхме длъжни това, което сме нарисували, да го покажем. Всеки излагаше каквото е направил – дали по впечатление, дали по снимки, аз бях на живо.
Защо се отказахте от портретите, сега рисувате само пейзажи?
Не съм се отказала, но тогава бях на свободна практика. След 10 години станах учителка и вече нямах толкова свободно време през годината. Свободно ми оставаше само лятото. По някакъв естествен начин се отказах. Може би предстои, не съм се отказала от фигурални композиции. В пейзажа се оказа, че може много да се работи, много да се дълбае. Това е тема, в която се съдържа и всичко останало.
