Животът-с-болестта по особен начин отграничава безтелесното от телесното, дори в страха от възможното разболяване. В опит да разтълкува тази особена „междина“ св. Йоан Лествичник стига до заключението, че тялото ни не е нищо друго освен побиране на света вътре в човека.
Особено средоточие, мислено обаче през спецификата на времето. Всеки исторически период, отбелязва Сюзан Зонтаг, е белязан от определено заболяване, чиито симптоми са ключ към „естетиката на телесността“. Средновековието се бои най-вече от чумата или проказата, както е добре известно от шедьоврите на Данте и Бокачо. Романтизмът на XIX в. носи отпечатъка на бледния страх от „болното тяло“, навяван от „жълтата гостенка“; туберкулозата е социален бич не само за бедните, но и за богатите, което силно проличава в поемите на Кийтс или Уайлд, отзвук от което откриваме дори във „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Сифилисът, вкарал в гроба „бащите на модерността“ – Шарл Бодлер и Фридрих Ницше – измъчва въображението през викторианската епоха. И пак Сюзан Зонтаг настоява, че болестта по особен начин „тематизира“ човешкото страдание. Туберкулозата или заболяванията, поразяващи белите дробове (включително сегашната пандемия), изглеждат някак „привилегировани“, тъй като са от „одухотворената“ или „горна половина“ на човешкото тяло, съответно за тях може спокойно и обстойно да се говори. Докато ракът е печално известен с „универсалността“ си: той не пощадява и „човешката долница“, поразявайки най-непригледни части на тялото, за които най-често свенливо се премълчава.
Дали именно този зловещ универсализъм на канцерогенното не превръща романа на Солженицин „Раково отделение“ в особено средоточие на един такъв „преход в ада“, който в същото време е и „очищение в близостта на смъртта“ (Оливие Клеман)? Сиреч във важен маркер за днешната ситуация, за страховете на „съвременния човек, безпомощен пред лицето на смъртта, който с нищо не е въоръжен, за да я посрещне“ (32 глава, „На обратно“). Появата на „Раково отделение“ в ново издание („Фондация „Комунитас“, 2020 г., великолепен превод на Зоя Котева) е, струва ми се, подкана за размисъл в тази посока.
* * *
Онова, което особено поразява при четенето на „Раково отделение“, е невероятното уплътняване на времето, характерно за ранния Солженицин. „Един ден на Иван Денисович“ се разгръща в рамките на протяжно-каторжните 24 часа. Действието „В първия кръг“ се ограничава до три дена и половина (както в „Божествена комедия“ на Данте). А повествованието в „Раково отделение“ е сдвоено: три дни (в първата част) и още два (във втората част, пресъздаващи промеждутъка в болестта), януари–март 1955 г.
Нека уточним веднага, че целият роман (упорито наричан от Солженицин „повест“) е изграден върху опита от онкологичното заболяване, сполетяло неговия автор: биопсията е била направена още в лагера, но някъде се загубва, поради немарливостта на лагерното началство; сетне присъдата на сериозно заболелия Солженицин е сменена с „изселване“, сиреч пуснат е да си умре „на свобода“; следват две хоспитализации в 13-о отделение на болницата в Ташкент (точно както в повествованието), успешна лъчева терапия и чудодейно изцеряване. През 1964 г. той отново посещава болницата в Ташкент, връщайки се по „местата на болката и на изцелението“, тъй като усилено работи над ръкописа си, набъбнал до цели 600 страници. Явно тогава нахлуват в съзнанието му ярки моменти от преживяното, които откриваме в романа: упоритата му съпротива срещу „медицинските власти“, третиращи пациента като безволен и неодушевен предмет; самоволното четене на медицинска литература, което непрестанно практикува неговият романен двойник Олег Костоглотов; пробуденото любовно чувство към медицинската сестра („пчеличката“) Зоя и едновременно с това към лекарката с немски корени д-р Вера Хангард. Без да забравяме и за самолечението с „исъккулски корен“, с флакона с мътна кафеникава течност, което той широко пропагандира, подобно на мнозина раковоболни: опит за носталгично завръщане към тайните на майката-земя, към корените на природата, от чието лоно никнат отровите и лечебните билки.
* * *
На обсъждането на романа в Московското отделение на Съюза на писателите (17 ноември 1966 г.) Солженицин e повече от категоричен, че сюжетът на „Раково отделение“ пресъздава собствената му съдба, затова той е вникнал в нещата толкова професионално. От думите му става ясно, че дори статията на Померанцев „За искреността в литературата“ (една от лястовичките на „размразяването“), за която се завързва разговор сред болните в отделението, наистина е минавала от ръка на ръка, а спорният том от събраните съчинения на Лев Толстой е бил внесен лично от него.
Независимо обаче от това обсъждане, от подписания договор със списанието „Новый мир“ и усилията на неговия главен редактор Александър Твардовски, романът никога не вижда бял свят в СССР! Прекалено ярка е алюзията между едно, отделно взето раково отделение, и разяжданата от тумора съветска власт. Едни съзират в творбата препратки към „Записки от мъртвия дом“ на Достоевски, други – към „Палата номер шест“ на Чехов. Но, както проницателно отбелязва емигрантският критик Владимир Вейдле при появата на руското издание на Запад, „Солженицин не е памфлетист. Неговият дар е по-дълбок. Той не само казва истината, но я и създава, и тази създадена истина е все пак самата истина. Поради което имаме всички основания да наречем днешна Русия и мъртъв дом, и раково отделение“.
Става дума за може би най-успешната от художествена гледна точка творба на Солженицин и със сигурност най-лично изповедната, пронизана от особен, трескав реализъм.
От „другата страна на тумора“ пред нас се разкрива „цялата социална галерия на раковото отделение“ (Жорж Нива): от надутия апаратчик и доносник на службите Павел Русанов (чрез когото проникваме в средите на „номенклатурата“, стресната от разобличенията около „култа на личността“) до стария фантазьор Шулубин, привърженик на „етичния социализъм“; от бившия ликвидатор на Учредителното събрание и лагерен надзирател Поддуев до спекуланта Чалий; от радушния младеж Дьомка до мълчаливия татарин Сибгатов.
Полифонията в „Раково отделение“ се постига чрез кръстосването на гледните точки, от които е изтъкано повествованието. Все едно че всеки един от персонажите пише „романа на своя живот“, доколкото, по замисъла на Солженицин, „всеки герой става главен, когато действието стига до него“. Още повече, че всички те са приковани на легло и всеки от тях е обречен както на „бездействие“, така и на безжалостния съд на рака. „Тук, между челюстта и ключицата, беше участта му. Правосъдието му. И пред това правосъдие не важаха никакви познанства, никакви заслуги, нямаше никаква защита“ (14 глава, „Правосъдие“).
* * *
Не по-малко поразяваща е и символологията в имената на героите в романа, сякаш задаваща техните жизнени траектории. Апаратчикът Русанов, завеждащ „анкетните данни“ и сломил хиляди човешки съдби, е именно „ново-руски“ партиец, „партиен руснак“, на когото цялата руска култура, в това число и книгите на Лев Толстой са му чужди. По някаква партийна „ирония на съдбата“ е нарекъл един от синовете си Лаврентий, за да може в бъдеще към малкия Лаврик да се обръщат с уважителното „Лаврентий Павлович“, тоест като към съименник на кървавия сатрап Берия, ръководителя на сталинските тайни служби. Намекът за бъдещата кариера на момчето е повече от очевиден. Не щеш ли, арестът и разобличаването на Берия провалят „номиналистичните планове“ на таткото и той със съжаление започва да мисли за кариера на сина си по-скоро в армията – нали военните се обръщат помежду си само на звания и фамилия…
Русанов е типичен представител на съветския партиен елит, чийто опонент е авторовият двойник (Косто-глотов), минал през лагерите и принудителното заселване в целината. Нов „струпав Лазар“, един от онези, на които в този земен живот сякаш биват отредени само „костичките“ от пира на комунистическата върхушка.
Медицинската сестра Зоя, заради усмивката и любовта си, е носителка на „живота“. Докато д-р Вера Хангард има прозвището „Вега“ (от първите срички на името и фамилията си в руския оригинал). Вера е едновременно съчетание на вяра и вярност. „Във верността има висша наслада. Може би – най-високата. И дори ако не знаят за твоята вярност. И дори ако не я ценят“ (25 глава, „Вега“).
Символно значими са и формите на рака, от които страдат героите в романа. Русанов, надянал примката на мнозина със своите доноси и анкети, има рак на шията, огромна подутина между ключицата и врата. Надзирателят Поддуев, сам признаващ, че цял живот жестоко е лъгал и измъчвал жените си, страда от рак на езика. Младежът Дьомка, запален по всячески насърчавания от държавата спорт, има онкологично заболяване на крака, резултат от футболна травма. Младата Ася, впуснала се в първите си безразборни любови, има рак на гърдата. А самият Костоглотов бива лекуван от рак на стомаха, явно трудно е смлял „угощението, предоставено му от съветската власт“ (Владислав Краснов).
* * *
Показателен за действието на романа е и един диалог между Дьома и леля Стьофа, санитарка в раковото отделение. Тя е единствената, която го жали – „жена на години, и майка, и баба, никой досега не го е изслушвал с такова търпение, сякаш няма по-близък човек от него“.
Дьома ѝ разказва нерадостния си живот – за майка си, която не иска и да чуе за него, за пастрока си, който го ненавижда, за това, че само в училище му обръщат внимание и го хранят два пъти дневно, защото спортува. „И защо, пита той леля Стьофа, защо съдбата е тъй немилостива към него? Защо на едни е постлано меко през целия им живот, а други са съсипани? Нали от човека зависи съдбата му?“
„От Бога зависи – настоява леля Стьофа. – Бог всичко знае. Трябва да се покорим миличък“.
„Добре, но щом това е от Бога, ако Той наистина всичко знае, защо тогава стоварва всичко само на един? Не трябва ли все пак да разпределя по някакъв начин…
Но че ще се наложи да се покори – срещу това нямаше как да спори. А пък ако не се покори – какво друго му остава?“ (глава 10, „Децата“).
Диалогът, напомнящ знаменития разговор между Альоша и Иван в „Братя Карамазови“, така и не намира развръзка. Но и не се стига до предложението да се върне на Бога „входния билет“ за този свят. У Солженицин „човекът, схванат в неговата дълбочина, а не в хоризонтала на историята, съществува единствено, доколкото съумява да съхрани, без да изопачи този образ, който е негова основа и му вдъхва живот“ (Оливие Клеман).
Независимо от съмненията и разочарованията. Независимо от преизподнята на лагерите и разяждащата отвътре болест, както става ясно от едно признание на Костоглотов пред медицинската сестра Зоя, поднесено най-неочаквано в мистично християнска тоналност:
„През тази есен по себе си разбрах, че човек може да прекрачи линията на смъртта, преди още тялото му да е умряло. Нещо там в тебе – в кръвообращението ли, храносмилането ли, все още продължава, но ти вече психологически си преминал цялата подготовка за смъртта. И си я преживял тази смърт. Всичко, което виждаш около себе си, го виждаш вече сякаш от гроба, безразлично. Макар и да не се смяташ за християнин, а дори понякога тъкмо обратното, но внезапно забелязваш, че вече си простил на всички, които са те обиждали, и не таиш злоба към гонителите си. Просто на тебе вече всичко и всички са ти безразлични, нищо не се стремиш да поправиш, за нищо не ти е жал“ (глава 3, „Пчеличката“).
* * *
В края на романа си Солженицин прави и едно описание на Китоврас – руски вариант на митологичния кентавър. И то със следната притча, заета от „Тълковна Палея“, ръкописна книга от XV в.
Живял си гигантът Китоврас в пустиня далечна, ала могъл да се движи само по права линия. Защо само така – никой не знаел. Цар Соломон обаче се възползвал от тази му „правота“, с измама го оковал във вериги и го пратил на заточение – да чука камъни. И Китоврас що да стори: продължил да си върви само направо и така стигнал до Йерусалим, а властите били принудени да рушат постройки по пътя му, за да може да минава. Така той стигнал до дома на една вдовица. Тя излязла отвън и с плач замолила Китоврас да не съсипва бедняшкия ѝ дом. Молила го, молила го от сърце и душа. Решил тогава Китоврас да се изгъне, гънал се, гънал се, изпочупил си ребрата. Ала домът останал цял. И той промълвил само: „Блага дума кости троши, а жестоката гняв предизвиква“ (29 глава, „Слово твърдо, слово меко“).
Замислим ли се, у самия Солженицин има нещо титанично, устремено по „права линия“, нещо от кентавъра Китоврас. Не само заради битката му с жестоката необходимост, отстъпваща пред истинното слово, или заради непоколебимостта, с която дава думата на „свидетелствата от ада“.
Писателят нобелист Хайнрих Бьол (направил много за освобождаването на Солженицин и за неговото установяване на Запад), в едно свое есе настоява, че по своята структура романът „Раково отделение“ невероятно напомня на „катедрала“: „в него има огромни пространства, множество сводове и няколко измерения – белетристично, духовно, социално“. Затова според Бьол в сравнение с тази „катедрала“ мнозина западни романи започват да ни изглеждат като „параклиси с декоративно украсени стени или елегантни еднофамилни къщи“. Величественият замисъл на романа, пише Бьол, напълно оправдава сравнението с „катедралата“: „вътре е сумирано огромно количество човешки страдания и исторически събития. А самата архитектура на романа подсказва, че това е не само творба на голям майстор, но и труд на математик, запознат с математическите формули. Защото този роман, построен в съответствие със законите на математиката и физиката, е израз на нещо, което с пълно право бихме могли да определим като „материалната метафизика на Солженицин“ (Хайнрих Бьол, „Ненавистният свят“, 1969 г.).
