0
3167

Рангел Вълчанов, моят баща

Ани Вълчанова, снимка Стефан Джамбазов

На 12 октомври отбелязваме 90 години от рождението на забележителния кинорежисьор. Актрисата Ани Вълчанова разказва за своя баща пред Зелма Алмалех от сайта Въпреки. 

„Той беше биткаджия. Винаги се е борил – и за това, което иска, и за това да е жив. Беше така устроен – изключително жив, див характер.“ Това споделя за  баща си, Рангел Вълчанов, актрисата Ани Вълчанова пред сайта въпреки.com. Поводът е 90-ата годишнина на забележителния кинорежисьор, която отбелязваме на 12 октомври.

И продължава: „Той беше много горд“. Тук се вмъкваме с коментар колко самоироничен беше Рангел в последните години от живота си, когато вече много болен написа три книги. Ани е категорична: „Това по-скоро бих го причислила към интелигентността, а не към силата. Интелигентният човек знае, като е публичен, как бива възприеман и как най-интелигентно да се държи. Но неговата сила и битка беше в това, което хората не са видели, което видяхме аз и хората около него. Той имаше такъв хъс за живот, такава неистова сила и желание. Аз съм си казвала, че този човек никога няма да умре. Неговата болест се разви в продължение на 13 години, последните три бяха най-зловещи. На няколко пъти през тези 13 години си казвах: „Това е краят!“. И той като някакъв феникс – хоп, излита от пепелта и с изключителна сила и желание за живот продължава нататък. И като почина, си казах, че щом той умря – няма безсмъртни!“

Рангел Вълчанов, снимка архив

На 30 септември се навършиха пет години, откакто Рангел Вълчанов напусна нашия свят, а ние си припомняме последната му среща с публиката на 9 април 2013 г., при представянето на третата му книга „Хем съм сам, хем няма никой“. Тогава като че ли влетя, въпреки болестта си, защото той винаги летеше и ще продължи лети не само в киното си, но и в полета на душата, на таланта, на смелостта, на самоиронията си, в това, което остави на българската култура и на приятелите си. Талантлив и несломим – просто Рангел, момчето от софийското село Кривина, всепризнатият български кинорежисьор на ХХ век. Болестта му отне гласа, но не и словото, нито отдадеността му до болка към киното. При Рангел нямаше авторитети – имаше истина и истинско преживяване, затова трябва да се прочетат и другите му две книги – „Всички ще умрем, а сега наздраве“ (2010) и „Ура! Най-после и онемях!“ (2012), а още по-важно е да се гледат филмите му. Там сме всички ние с копнежите си, с любовите си, с илюзиите си, с балканската грубост и иронията. Тогава, в онази знаменателна вечер, Ани Вълчанова прочете в залата пред всички, станали на крака, написаното от баща ѝ по повод „Хем съм сам, хем няма никой“. „Според Ицко [Финци] тази книга е много кахърна, може и да е така, но аз доколкото имам информация, тя, книгата, де, пращи от оптимизъм – смешки и срещи с какви ли не образи и чешити“.
Беше много красиво и вълнуващо…, като филмите на Рангел, които продължават да летят с него в безбрежието на душата.

Ани Вълчанова и Рангел Вълчанов при представянето на едната от книгите му в Дома на киното в София, снимка архив

Припомняме тези моменти на Ани и я питаме дали след пет години таи още горчилка, както беше писала по повод на реакциите на някои медии след кончината на баща ѝ. „Даже съм го забравила, даже съм го забравила. Човек е като оголен нерв в такъв момент. Винаги съм знаела, че един ден, когато това ме споходи, никога няма да бъде интимно, както би трябвало да бъде. И че трябва да го споделям с много хора, дори самото опело беше пълно с хора, които не познавам, и с други, които не мога да понасям. Но какво да се направи, трябваше да се мобилизирам. Преди да започне опелото, имаше една камера зад ковчега и аз помолих човека да спре да снима, той обаче не ми реагира, та трябваше втори път да го помоля да спре. След това някакви жълти занимания – пък кои жени били… Те не ме огорчиха, те ме ядосаха много.“

Но заедно се връщаме към Рангел, живия, неподражаемия режисьор, определен от критиката като българския кинорежисьор на ХХ век, всепризнат и обичан. Ани не е съгласна с определението „всепризнат“. „Относително е да се каже, че Рангел беше много признат. Към края на живота си се превърна в тази фигура – уважавана, ценена от всички. Но ако човек погледне чисто фактологически – той няма нито една награда Златна роза за свой филм. Има за режисура, за каквото щете друго, но Златна роза за свой филм той няма. В този смисъл не мога да кажа, че е бил толкова оценен. Той имаше съзнание, че 95% от тези Златни рози бяха политически поръчки или с някакъв такъв знак, и през цялото време казваше с голяма гордост, че няма Златна роза и това е едва ли не много ценно за него. Но си давам сметка, че дълбоко в себе си бе засегнат. Дадоха му я за цялостно творчество след 1990 г., но не беше за филм. В края на живота му – да, отнесоха се към него като към патриарх.“

„Лачените обувки на незнайния войн“, снимка архив

Не е бил лек пътят му в киното. Независимо от това, че БНТ отбеляза 100-годишнината на българското кино с рубрика, наречена „Лачените обувки на българското кино“. Според Ани Вълчанова причините за трудностите му са били политически.

„Той не беше конюнктурен и се пазеше от това да бъде конюнктурен. Освен това има филми като „Лачените обувки на незнайния войн“ (1979) – чийто сценарий не са пускали 16 години да го направи. Чел е сценария на мама още 1963 г. Значи той е минал през ръцете на хора, които не са разбирали какъв филм иска да направи. И сега има хора, които не разбират този филм. Има някаква елитарност, може би, в него. За мен той не е елитарен, но сигурно има много хора, за които е. Той не е най-комерсиалният режисьор. (Вмъкваме се с нашата гледна точка – никога не е бил.) Все пак „А сега накъде“ (1990) имаше по-публичен успех. И ето, не мога да се сетя за друг филм. По-лесна е съдбата на „Следователят и гората“ (1976), защото е леко криминален, както и „Инспекторът и нощта“ (1963), и „Вълчицата“ (1965). Не знам, аз не съм човекът, който може да оценява филмите му. Моята гледна точка е толкова субективна, че трябва да бъде пренебрегната. Аз имам много сериозни пристрастия „за“ и „против“ всичките му филми. Няма да го направя, защото смятам, че не бива, не върви да говориш нито хвалебствено, нито отрицателно за своя баща, бил той жив или не.“

Илка Зафирова във „Вълчицата“, снимка архив

Според Ани в дадения исторически момент, когато тези неща са се случвали, сигурно е бил огорчен, но самата тя няма спомени за това време. Не е била родена или е била много малка. Знае вече постфактум от това, което ѝ е разказвал за проблемите си.

„Сигурно е било така и покрай „На малкия остров“ (1958), дебютния му филм по сценарий на Валери Петров, когато е принуден да преживее истински публични удари, после около чешките събития, когато му забраняват да снима с години. Чешките си филми той ги снима там („Лице под маска“ – 1970, и „Шанс“ – 1972). Първо прави българо-чешката продукция „Езоп“ (1970), също филм с нелека съдба в България, и после другите чешки филми. Той си чете досието, аз също съм го чела. Имало е прикачен българин към него, който е писал доста подробно за пребиваването му в Прага. Включително има снимки на баща ми, като е излизал с чешките си приятели по протести. В досието пише как той правел забележки на българите, че се държат невъзпитано, а чехите колко били възпитани и как се прехласвал по чехите, как много ги харесвал и т.н. Няма имена в досието му, но той беше убеден кой е този човек, негов колега, каза ми името. Знам това име, но не е дошъл още моментът… Жив е.“

Ани замълчава и продължава с история, която споделя за първи път, както сама казва. „Това, може би, никога не е разказвано – правят опит, искат да го съдят, да заведат процес срещу него за преразход на пари и да го вкарат в затвор в България. Тогава мама (Яна Пипкова) моли дядо ми (знаменития ни композитор Любомир Пипков) да помогне. Те с Рангел вече са разведени. А дядо ми ѝ казва – как да помогне, няма как. А мама му отговаря: „Как, той е баща на детето ми, ще влезе в затвора! Това дете какво бъдеще ще има?“ Тогава Димитър Методиев, поетът, който е бил в ЦК на БКП, идва у нас. Те се затварят в стаята с дядо ми. Говорят, каквото говорят, и Димитър Методиев го спасява от този съд. Но дълги години не дават на баща ми изобщо да снима. Една година идва тук Михаил Ром – именитият съветски режисьор. Баща ми го причаква на летището. Както ви казвам – винаги се е борил. Причаква го, едва ли не стълбичките от самолета. Представя му се, казва му, че има проблем, и го моли да му помогне. И чрез Михаил Ром успява да се върне в киното…“.

„На малкия остров“, снимка архив

Рангел Вълчанов е завършил театрална режисура при Боян Дановски. Работил е една година в Димитровград и след това започва като асистент-режисьор при Захари Жандов. С него е работил доста и е разказвал на дъщеря си, че така се е учил да прави кино.

„Докато бай Захари, както той го наричаше, снима и баща ми тича да организира масовки, през цялото време е мислил и наблюдавал какво се прави и как би го направил той. Рангел кино образование няма“, уточнява Ани. Питаме я дали баща ѝ е правил компромиси. Замисля се и казва: „Сигурно“, но не много убедено. „Не мога категорично да кажа: „Не!“, защото това е първият рефлекс, да кажеш „Не!“. „На малкия остров“ си е един чисто антифашистки филм, „Първи урок“ (1960, по сценарий на Валери Петров) отчасти също. Защото да направиш дебют с антифашистки филм си е преценен старт, да кажем, може и така да се тълкува.
Но те не са пропагандистки, въобще, реагираме ние.
„Дори след „На малкия остров“ го обвиняват във формализъм заради „Слънцето и сянката“ (1962) – филм против войната, продължава Ани. – На мен ми е много трудно да преценя не само за баща ми, въобще за времето. Когато си живял в тези години, да направиш филм на тази тематика е компромис, или взимаш тази тематика, защото имаш идея  да направиш нещо по нея… Например „А бяхме млади“ (1961) на Бинка Желязкова и Христо Ганев – прекрасен филм, антифашистки. Те са поколението, което помни 1944 г. и след това. Ние имаме тази национална склонност: след 1990 г. да казваме, че всичко е било ужасно предишните 45 години, а преди това – че преди 1944-а всичко е било ужасно. А днес всичко преди 1944-а е било прекрасно… Но големи компромиси, каквито много негови колеги направиха – очевидни, нагли, никога не е правил“. 

„Слънцето и сянката“, снимка архив

Разговаряме с Ани Вълчанова в една от гримьорните на Сатиричния театър малко след репетицията ѝ на „Стари времена“ от Харолд Пинтър с режисьор Николай Младенов. Премиерните спектакли са на 29 и 31 октомври. Тя е завършила Музикалното училище „Любомир Пипков“ с пиано, но знаела, че няма да продължи с музиката. Работила осем месеца, в които се лутала. „Исках много да се занимавам с психология. Моята професия сега е до голяма степен психология, но самодейно практикувана. После исках кинознание и се готвих, но през май излязоха справочниците, изпитите бяха през юли и изведнъж се оказа, че за кинознание се изискваше да имаш преди това друго висше. И аз, хоп, наникъде. Не исках още една година да продължа да работя, а за актьорско човек може много бързо да се подготви – колко му е да научиш шест парчета. И така завърших ВИТИЗ, в класа на Николай Люцканов, Здравко Митков и Грети (Маргарита Младенова)“. 

Ани Вълчанова във „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, снимка архив

Припомняме си заедно изключителното представление „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, за което Ани Вълчанова получи Икар за главна женска роля, а Марий Росен – за режисура. Последва и интересният и сложен спектакъл „Щастливият Бекет“.

Ани признава, че срещата ѝ с Марий е била съдбовна. „В „Невените“ изобщо не е имал намерение да работи с мен, работел с друга актриса, тя се отказала. Мислил за няколко актриси, между които и аз, но една сутрин се събудил с мисълта за мен. Първо го играхме в магазин на ул. „Будапеща“ и после в пицарията на Културен дом „Средец“.“

И двете ѝ роли са много тежки, защото тя е в центъра и около нея е цялостната концепция на представленията. А тя споделя, че в „Щастливият Бекет“ между текстовете, които изговаря, има изключителни. Повечето са писани преди представленията – от зрителите, като условие за присъствието им. „Първо, това са истински истории. Ще кажа нещо банално, но това, което животът ражда, никое изкуство не може да догони. Освен че историите са много интересни, има някои, които са и драматургически написани. Има прекрасни неща, които ме вълнуват.“

Връщаме се към разговора за баща ѝ, доколко той ѝ е повлиял професионално. „Да бъдеш дете на толкова известен човек в България, е много трудно. Казвам го не само за себе си. Защото винаги те посрещат с предубеждение – или, че си толкова симпатичен, надарен и прекрасен като баща си, или, че очакват в теб да излезе онова, което той носи, и ако не го покажеш, казват: „Да, природата си почива при децата на гениите“. И едно трето предубеждение има, сблъсквала съм се с хора, които не ме търпят само защото имам такъв произход, без изобщо да се интересуват аз каква съм. Провинциалната среда, в която живеем, е голям проблем за хора, които имат такъв произход. Трудна и безкрайна е тази битка и дали човек трябва да я води, не знам…“. И допълва: „Е, не може някой да ме харесва, защото съм дъщеря на баща ми и да не ме харесва, защото не харесва него. Слава, Богу, имам много близки хора, мои приятели, с които имам чисти отношения“.

Нашият разговор с Ани Вълчанова беше много личен, дори на моменти интимен. С благодарност оценяваме доверието ѝ към нас… За себе си и Рангел тя казва нещо изключително съкровено: „В това, което правя, не търся връзка с баща ми. Замисляла съм се по какво приличам на него, външно и като характер. Но чисто творчески – първо, неговата работа е много по-творческа, отколкото е моята. Той беше толкова мощен, че не приличам на него, уви… Преди две години написах един текст за L’Europeo, Дими Стоянович ме помоли да напиша за баща ми и аз лекомислено казах: „Да!“. И после като тръгнах да мисля, се видях в чудо. Там написах, че Рангел Вълчанов за мен е преди всичко моят баща и това е над, над, над всичко за мен. И колкото повече го няма, толкова по-натрапчиво е това усещане. Това, че той е бил творец, кинаджия, голям артист… всичко това е част от него. То е основното, но за мен той е моят баща. И понеже той беше изключителен баща, това ми е основното!“

През октомври филмотечното кино „Одеон“ отбелязва 90-годишнината на Рангел Вълчанов с прожекции на негови филми и с документални филми, посветени на него.