На Великден традиционно се поздравяваме с „Христос воскресе“, но за мнозина традицията не изисква вяра във Възкресението на Христос. За мнозина поздравът си е поздрав, но разумът не допуска да вярваш, че Христос е възкръснал. Конфликтът между вярата и разума е още от апостолско време – знаем как атиняни се присмели на апостол Павел, когато той им заговорил за Възкресението. Присмехът към вярата не е от вчера.
Обикновено вярата се разглежда като религиозна категория, приписва ѝ се единствено религиозно значение. Дори между религия и вяра се поставя знак на равенство и се използват като синоними. Това има своите основания донякъде, но не напълно. Ние вярваме един на друг за безброй много неща и ако не си вярвахме, ако нямаше хора, на които да вярваме, животът ни би се превърнал в хаос, пустиня и ад. Още първите стъпки на осъзнаването на детето започват с вяра в неговата майка и другите близки, като този кръг постепенно се разширява. Вярваме на учителите си, почти винаги вярваме и на непознатите, които ни обслужват в магазините, в офисите, на пилотите, когато летим със самолет, на лекарите, когато ни поставят диагноза и ни лекуват. В крайна сметка вярваме на хората на всяка крачка около нас, че няма да ни сторят зло. И почти винаги вярата е право пропорционална на любовта. Вярваме, когато обичаме, на този, когото обичаме. Не вярваме, когато не обичаме, на този, когото не обичаме. Както в много други случаи – любовта е предпоставката. И в религията е така – вярата без любов най-често се изражда в някаква форма на фанатизъм. Защото „остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“.
Когато искаме да придадем негативна конотация на вярата, казваме „сляпа вяра“. Сляпата вяра всъщност е вярата без любов. От което следва, че вярата вижда през сърцето. За вярата простотата на сърцето е добродетел, но не и простотата на ума.
Мнозина твърдят, че разумът и вярата са антиномични, като считат вярата за ирационална, но в основата на вярата има разум и през разума се преминава към вярата. Такъв е и смисълът на израза, приписван на Тертулиан: „Вярвам, защото е абсурдно“. Древнохристиянският апологет не се е изразил точно така, но сентенцията е добила смисъл именно, че вярата обяснява това, което за разума е необяснимо и абсурдно. Вярата е друг инструмент на познанието, друг вид познание.
Петър три пъти се отрича от Иисус в нощта на залавянето. Тома категорично отсича: „ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“. И как се отнася Иисус към тяхното малодушие и неверие? Не постъпва, както постъпваме ние, не ги осъжда, не ги смъмря, не ги изоставя. Смири се да понесе раните, смири се и да ги покаже на Тома.
След отричането на Петър Той трикратно му задава въпроса дали Го обича. Симон Петър отговаря: „Ти знаеш, че Те обичам“. Да, Иисус знае и именно затова го пита – за да чуе Петър собствения си глас със собствените си уши, за да премине метаноята и през външните сетива, да се случи не само в сърцето и в съзнанието, а цялостно.
Както е бил необходим и гласът на петела в онази най-страшна за света нощ. За Петър е бил глас от небето. За всички останали – най-обикновен и обичаен звук, който бележи началото на новия ден. Пропяването на онзи петел раздира душата единствено на Симон Петър и предизвиква горкия му плач. Защото Симон обича Иисус и именно любовта преобръща срама му в плач, а петелът е само външният знак, който да задвижи вътрешен духовен процес на покаянието.
Много сходно е това, което се случва с Тома. Ако той не се беше клел, че няма да повярва, така както Симон се беше клел, че няма да се отрече, не би могло да се случи драматичното обръщане осем дни по-късно. Клетвите на Тома „Няма да повярвам!“, всъщност означават „Искам да повярвам!“. Тома страдал, задето другите ученици били видели Господа, а той не е бил с тях точно в този момент. Той всъщност умолява точно както бащата на онова момче: „Помогни на неверието ми!“ Признава своята слабост, но в същото време вярва, че тя може да бъде възпълнена от Господа и Го моли да направи точно това. Собствено, да направи това, което е направил с другите десетима ученици – да се яви и пред него така, както пред тях.
Иисус не смъмрил нито другите ученици, нито Петър, нито Тома. На Тома само казал: „Не бъди невярващ, а вярващ“. И добавя едно много важно уточнение, което се отнася повече към нас, отколкото към Тома – за блаженството на онези, които не са видели и са повярвали. Блаженството, което носи истинската вяра, което е нейната същност и нейният плод.
Всъщност тук стигаме до самата природа на вярата. Вярата не е да вярваш в нещо, което си видял. За това не е необходима вяра, достатъчно е да имаш добро зрение и здрав разум. А вяра е да имаш любов и здрав разум.
В една своя проповед за Велика сряда – денят, в който Юда предава Христос, митрополит Антоний Сурожки с дълбоко психологическо проникновение прави съпоставка между личностите на Петър и Юда: „Петър се отрекъл от Христос, Юда Го предал. И двамата можели да споделят една и съща съдба: или двамата да се спасят, или и двамата да погинат. Но Петър по чудо запазил увереността, че Господ, Който познава сърцата ни, знае, че въпреки отричането си, малодушието, страха, клетвите, той е запазил любов към Него – любов, която разкъсва душата от болка и срам, но любов“.
Такава любов разкъсва душите и на Петър, и на Тома. Иисус не упреква отричането на Петър и неверието на Тома, но като им показва раните Си, показва им, че те са от любов към тях – тъкмо заради отричането, неверието и слабостта им.
„На Исус, на църква и на вяра без рани не може да се вярва“, казва чешкият свещеник Томаш Халик в интервю, което прочетох скоро. Той разказва още: „Бях на посещение в индийския град Мадрас. Според легендата там е погребан апостол Тома. Сутринта проповядвах за Христовите рани. Следобед посетих един дом за сираци. Беше ужасяващо. И внезапно осъзнах: това са раните Христови днес. Ако не забелязваме тези Христови рани в света около нас, нямаме право да изречем с апостол Тома: „Господ мой и Бог мой!“
