Революциите и любовта

Светът, в който живеем, е несправедлив, често е враждебен, нерядко е брутален. Съществуват мизерия, глад, убийства, войни. Но този свят е нашият единствен дом. Всеки полага усилие да направи своето кътче от него уютно или поне поносимо. В грубия и брутален свят хората създават красота, влюбват се, раждат и отглеждат деца, преживяват мигове на щастие. Едни се къпят в лукс, други се прехранват от кофите за боклук, но често щастливите са тези, които живеят в лишения, а богатите познават само насладата.

Не бедността поражда нещастие, а несправедливостта. Справедливост не е съществувала никога и никъде, но и никога не е преставала да бъде исконен човешки копнеж. В името на справедливостта избухват революции – бедните превземат дворците, домовете, фабриките на богатите, недоволстват от тяхното несправедливо богатство и насилствено го отнемат, преразпределят го като присвояват по-голямата част за себе си и смятат, че по този начин осъществяват справедливостта, от която са били лишени. От дистанцията на времето се убеждаваме, че революциите не са направили света по-справедлив, отколкото е бил преди тях.

Пак в търсене на по-добър живот други мигрират. Сега богата Европа е залята от мигрантска вълна от бедни страни, където се водят войни, домовете са разрушени, цари мизерия и глад. Едни посрещат мигрантите с разбиране и се стремят да им помогнат и да ги приобщят, други ги посрещат враждебно и се стремят да ги прогонят. Светът се променя, границите падат и единственото решение е да се стремим да направим света по-справедлив. Двете Америки, особено Северна, са създадени от мигранти, след като местните жители са почти унищожени. Днес продължават да привличат мигранти от всички континенти, въпреки че и там не е царството на справедливостта.

Гледах клип с едно момиченце, болно от множествена склероза, което прави първите си стъпки с новите си протези. Стъпките му са трудни, едва успява да премести крачетата си, но на лицето му сияе най-щастливата и лъчезарна усмивка, защото все пак стои на крачетата си и успява да пази равновесие. Едва ли има по-щастлив човек от това прохождащо дете. То не е осакатено от война, родено е с това заболяване. Трагедиите в света не са само социални, коренът им е много по-дълбок. Хиляди хора се раждат с тежки заболявания. Всички ние знаем как дори едно не особено тежко разболяване ни прави нещастни и оклюмали. От няколко месеца следим протестите срещу несправедливото отношение към хората с увреждания. На тях може да им се помогне единствено с милосърдие и справедливост, а обществото им ги отказва и този отказ удвоява страданието им. Те биха се радвали като това момиченце, ако видят справедливост. Светът днес е по-богат от всякога, но е все така беден на справедливост.

Човек трудно се учи на справедливост. Тя се попива в детската душа от най-ранна възраст, но също така от най-ранна възраст се усвоява и несправедливостта. Когато слушаме прекрасната песен на Луис Армстронг „Какъв прекрасен свят“, ние се наслаждаваме не само на неговото удивително изпълнение, но преди всичко се удивляваме на простотата, с която той възпява света – в същия този несправедлив свят вижда зелени дървета, също и червени рози да цъфтят за мен и за теб, вижда цветовете на дъгата, толкова красиви в небето, вижда приятели да си стискат ръце и да си казват: как си? Те наистина си казват: обичам те.

Единствено любовта може да прави света справедлив, не равенството, не богатството, а единствено любовта. Единствено любовта може да вижда красотата, защото самата тя е съвършената красота. Красотата ще спаси света, но без любов светът не може да бъде красив.

Някаква повреда в човека го кара да мисли, че революциите могат да донесат справедливост. Необходима е много по-дълбока революция в съзнанието, за да открием, че само любовта може да победи несправедливостта, защото тя не допуска несправедливост. Защото цялото човешко същество е устроено да иска и само любовта е тази, която дава. Светът днес е по-богат от всякога, но е по-беден от всякога на любов.

Светът е изтъкан от парадокси. Защо, след като всичко в този свят ни убеждава, че не съществува справедливост, така искрено жадуваме за нея и тази жажда е неизкоренима? Защо, след като сме убедени, че единствено любовта може да направи света справедлив, ни е толкова трудно да живеем по нейните закони?

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява – тези нейни плодове са толкова сладки, така гладни сме за тях, а са така недостижими. Любовта изглежда толкова лесна, а се оказва, че е по-трудна от всичко. По лесни се оказват гнева, омразата, злобата, отмъстителността. Гневим се и се озлобяваме дори на най-близките си хора. С личния си пример учим децата на същото. Така правим света такъв, какъвто не желаем да бъде.

Справедливостта е непостижима не защото човешките представи за нея са различни и антагонистични. Справедливостта не може да бъде установена нито със закони, нито с революции, ако не е вътре в нас. Никога няма да видим колко прекрасен е светът, докато вътре в нас бушуват бури и пожари, а не тишина и кротост.

Светът се крепи на чудо – въпреки бурите и пожарите, за толкова много хора светът е прекрасен, виждат цветовете на дъгата, толкова красиви в небето, стискат ръцете на приятелите си и казват: как си? Те наистина си казват: обичам те.

 Това е най-голямото чудо на този свят.