0
1246

Редакторството е много тежък труд

В отговор на въпросите на Деян Енев

Като всяка дълго упражнявана професия и редакторството колкото обогатява, толкова и нанася известен професионален ущърб, в случай че редакторът се изявява и като автор.

Христиана Василева е една от гранддамите на преводаческото изкуство и на тежкия неблагодарен редакторски труд, с 38 години стаж в издателствата „Народна младеж” и „Български писател”. През ръцете й са минали ръкописите на стотици именити български писатели. Освен това самата тя е автор на книги с проза и поезия за възрастни и деца. Съпруга на непрежалимия Ясен Антов.

Третото издание на „Хазарски речник” на Милорад Павич, чиято преводачка е Христиана Василева, предстои да излезе до месец.

Ето втората част от нейния разказ.

По едно време шеф на редакцията ни беше Георги Мишев. Не знам дали вече е гледал към кинематографията и се беше сприятелил с Валери Петров, но очевидно по негово предложение авторът беше дал три кратки сатирични поеми, издържани в един майсторски критичен стил. Сатира за възрастни, но не за детска редакция. Мишев ми ги беше дал на мен да се оправям с автора. Аз наблегнах на голата истина – че не са за деца. С елегантната фраза „аз не бих постъпил така”, авторът си прибра ръкописа. Не знам с кои кинематографски кръгове споделих неприятната случка. „Точно така постъпва и той, ами как да постъпи” – беше коментарът. После тези поеми излязоха в „Стършел”, където им беше мястото. Не знам как е било в другите страни от бившия ни „лагер”, но у нас по един парадоксален начин сатиричният вестник беше под наблюдението на ЦК…

Случвало се е да ми кажат: е това твоето е работа – цял ден седиш и си четеш романчета. Не знаят, че и тази работа има своите опасности. Веднъж за малко щях да стигна до убийство. Издавахме веднъж годишно сборник, наречен „Китка”. Той съдържаше по едно произведение от автори, които са показали единични творчески успехи, без да имат достатъчно добри материали за отделна книга. Тези опити не дадоха повече от един или два финала с написване на отделна книга. На една млада жена, мисля, че беше учителка в детска градина, бяхме пуснали някакъв „опус”. Тя идваше от време на време. Веднъж се разприказва и заседя доста. Темата й беше „моето творчество”, „моето изкуство”. Чухме достатъчно по темата, но тя не си тръгваше, въпреки отчаяните ми опити да й внуша, че имам работа. Пушех си цигарата мълчаливо. Имах един тежък пепелник, самоковска селска керамика. По едно време се улових, че си мисля: Боже мой,

ако я прасна с пепелника, и ще спре най-после!

Времето ли й изтече или от телепатия, тя си тръгна скоро. Щом затвори вратата отвън, аз започнах да плача. Седя си кротко и сълзите ми си текат. Поетът Андрей Германов работеше в съседната стая и влезе в това време за нещо. Той беше деликатен човек и първо се стъписа, после си позволи да запита защо плача. Андрей, щях да убия човек! – и му разказах какво ме бе сполетяло. Друг път, каза ми Андрей, ще ми чукнеш на стената и аз ще дойда да те спасявам. Засмяхме се и двамата.

Междувременно си пишех стиховете. Добри Жотев и Давид Овадия бяха в другата съседна врата, но аз никога не се осмелих да им дам свой ръкопис за съвет. Давид Оваадия е бил далеч по-деликатен от мен, защото веднъж ми каза: „Крисчо, ще напускам издателството”. Реагирах с възмущение – как така, на кого ни оставяш и защо? „Добри не идва редовно на работа и аз не смогвам с ръкописите.” „Ами защо не му кажеш?” „Не ми е удобно”. На него като му е неудобно, на мен пък не ми е. Срещнах Добри в коридора и го насвих – бе ти защо не идваш на работа? Било е зима, защото той добряшки усмихнат ми каза, че нали има малко дете, та нали трябва да качва въглища за печката…

– Ти ли – казах безпардонно аз – та ти не знаеш къде е вратата на печката, но като ти дойде някой цербер вместо Давид Овадия, ще видиш бял вълк по пладне! И Добри беше добряк като Давид, но Давид не беше шоп. По това време непрекъснато се правеха някакви събрания. Давид винаги седеше на най-задния ред, нещо четеше и пишеше в един бележник. Оказа се, че по време на тези събрания той е научил английски до степен, че когато пътуваше в чужбина, си купуваше английски книги, които четеше свободно без речник.

Аз бях подбрала от стиховете, които вече бях написала. В съседната на нашата редакция бе редакцията на детското списание „Дружинка”. Знаехме, че там сътрудничи Атанас Далчев, кой знае точно защо инкриминирано име, та неговото сътрудничество бе маскирано с подписа на Радой Ралин. Изглежда му бе изтекло запрещението, защото той започна да идва на работа. Поздравлявахме се като съседи по редакция. Не знам как се бях охрабрила веднъж по коридора да го спра и попитам би ли прочел мои стихове. Той се съгласи любезно. Занесох му подбора, решена, ако го отхвърли, да хвърля ръкописа в печката и край. Не се развиха така събитията,

Далчев не осъди на смърт ръкописа ми

и аз го дадох в нашата редакция „Поезия”. Редактор му беше Добри Жотев. Като влизах в стаята му във връзка с ръкописа, видях колко млади автори – мъже и жени, го посещават. Идваше и една жена, която явно не беше автор. Сядаше на срещуположното на Добри бюро, дълго го гледаше мълчаливо и после си отиваше. „Добри, не се сдържах веднъж аз, – че те посещават този и този, и тази, и тази, ми е ясно, но какво търси тази грозна жена тук? – Ми – смънка той – тя е офицерска жена, идва, носи ми бонбони за смучене, поседи и си отива.” Влязох си в моята стая. След малко идва Добри:

– Колежке – обръща се към мен – как познавате кои жени са грозни? Аз не съм виждал грозна жена.

Такъв беше той. По служебните празненства само той се изреждаше да покани на танц всяка от трите ни чистачки. Даваше пари на някои от младите му посетители поети – ако трябва да се подстрижат или обръснат.

Втората си стихосбирка бях озаглавила „Къмпинг до старото гробище”. Беше ме очаровало точно такова старо гробище на Адриатическото крайбрежие, но ме извика директорът Караславов да ми каже, че не може да има гробище в заглавие и трябва да го сменя. По същото време съпругът ми Ясен Антов беше дал за печат юношеска книга, темата му беше дошла от една иманярска тетрадка. Там мястото на съкровището е било обозначено с шест кръста и половина. Нашият Караславов бе отсякъл, че не може да има кръст в заглавие, та книгата бе прекръстена „Шест тайни и половина…”

Като казах Ясен. Какъв шанс съм имала да попадна на такъв човек. Ренесансов. Разбираше много от музика, свиреше на пиано, разбираше от живопис, от литература, беше плувец и пътешественик – всичко, което аз не бях.

Петдесет и три години живяхме като съпрузи с Ясен,

родители, но най-важното – като приятели единомишленици.

На нашия етаж един от достойните и забележителни хора беше Емил Манов, главният редактор на сп. „Родна реч”, едно издание, което вършеше много работа, защото оттам минаваха пишещите гимназисти. И сега би вършило много работа. Издателството беше под върховенството на ЦК на Комсомола. Нямахме директни контакти с тях. Струва ми се, че те гледаха на редакторите отвисоко – кариера от издателството нагоре нямаше как да се постигне, а кариерата беше крайната цел на младежите от Комсомола. Използваха издателството като килер – за временно заточение на прегрешили комсомолски първенци. Докато бях там, така бяха наказани двама техни ръководители. Като им изтече наказанието – директори на издателството, те отново поеха с успех към върховете.

Близо две години бюрото ми беше до бюрото на Емилиян Станев, назначен в нашата редакция на половин щат. Вероятно е трябвало да си допълни времето на някакви прослужени години. Тогава той беше в разгара на творчеството си – пишеше разкази, навлизаше в създаването на историческите си романи. Имаше навик да разказва сюжетите на замислите си. Беше блестящ разказвач, разказът му беше толкова жив и интересен, че аз един-единствен път в работата си обособих едно синьо тефтерче, в което се опитвах тайно от него да записвам изразите му, които особено ми допадаха. Не беше лесно да записвам веднага и то тайно от него. Веднъж за малко да ме хване. Спомням си, че преди да напише разказа си „Търновската царица”, ни го разказа. Блестящо. Когато го прочетох вече написан, ми се стори, че липсваше тичинковият прашец, неописуемото ухание, което излъчваше устният му разказ. За жалост, после някъде синьото тефтерче потъна в океана на книгите и бележниците у дома.

Като повечето невисоки мъже и на него окото му отделяше с неприкрит възторг младите, високи и стройни две мои приятелки от съседни отдели, които всеки ден ме навестяваха да побъбрим кратко. Защото, мисля, всички жени знаят, че няма по-увлекателно бъбрене от тихо разменените думи в учебно или работно време. Винаги облечен с изисканост, която беше непозната за младите мъже от времето на моята младост, и държането му към нас беше в унисон с тоалета му. А, щях да забравя, и със силните и скъпи английски цигари, които пушеше. По-късно някои от близките му отдадоха тежката болест, която го повали, на тези цигари. Той не се включваше в нашите приказки, но не откъсваше очи от двете млади жени, докато не си отидат. Разговорът му с нас беше любезен, но сдържан. Единственото му удоволствие в издателството, както бях забелязала, беше уговорката му да се види след работа с Емил Манов, който в същото време работеше в списание „Родна реч” – през няколко врати от нашата. За да пият „Радабергер” в стария кафе-аперитив на бул. „Руски”, срещу Народното събрание. Жена му, или от скука, или от женска бдителност, се появяваше по това време да го прибере. Голяма радост за нас, трите му колежки от редакцията, бе да й кажем, че си е тръгнал и на въпроса накъде е тръгнал, да й съобщим, че се отправил към булевард „Стамболийски”. На него му даваха от така наречените служебно стихийни ръкописи – които са извънпланови и се връщат с писма на авторите. Допускам, че ги е чела жена му, която е била гимназиална учителка или по български, или по френски език. Веднъж ми попадна такова негово писмо, което имаше следният текст:

Еди кой си, ръкописът ви нищо не струва. (Е. С. )

И отдолу неговият подпис. Веднъж тръгваше за Париж за един месец. Попита ни галантно какво да ни донесе оттам. Върна се преди срока – не му се седяло в Париж. Бяхме останали двамата с него в редакцията и той сподели с мен, че го тревожи следният проблем. Донесъл ни от Париж червила. Когато домашният митничар му преглеждал багажа, измъкнал червилата и попитал какво е това. „За колежките ми” – казал гузно той. „Ти имаш три колежки, а червилата са пет” – казала митницата. Били са включени и двете ми високи колежки в подаръка. И така всичките останахме без френско червило…

По това време Станев бе издал илюстрирана книжка за деца в предучилищна възраст. Моят петгодишен син също я получи от автора. Историята беше за някакво зайче в гората, което бе останало без едно ухо при някаква битка. Художникът бе нарисувал тъкмо това на корицата – зайчето с едно ухо. Синът ми започваше жално да плаче винаги, щом видеше това зайче. Взех кафява боичка и нарисувах и второто ухо на зайчето, но синът ми не спря да плаче – ушенцето не е неговото, ти си го нарисувала! Разказах за този плач на Емилиян Станев. „Да плаче – каза той. – Децата трябва да плачат!” „Но то плаче заради неправдата”, възразих аз. Доколкото ми е известно, Станев не е имал деца. След няколко дни, идвайки на работа, още от вратата той ми каза: „Права сте за зайчето!”

Дойде време и аз се прехвърлих редактор в издателство „Български писател”, в отдел „Белетристика”. Издателството обитаваше една луксозна двуетажна къща, както бях чула, жилище на богат българин, шеф на Френско-българска банка. Там редакторите бяха по-възрастни, по-умерени и по-именити. Идеологически по-бурните години на издателството почти бяха отминали с малки, потушавани изключения. Цял живот съм чела художествена литература, огромно нещо съм изчела, защото ми е доставяло удоволствие. Измежду всички значими поети, до днес най-близък ми е Уитман. По памет, не дословно, но мисля съвсем точно си припомням на български:

Стоя и гледам,
и дълбоко ме удивлява,
че хиляди и хиляди хора
вървят след хора,
които не вярват в хората…

За проза не бих посочила отделно име. Освен може би прозата на Пушкин.

Така, както си седях веднъж вкъщи, без да обмислям предварително, седнах и написах без чернови и поправки за пръв път разказ. Допадна ми заниманието, но целта не ми бе ясна. То цел и изобщо нямаше. Все така случайно, срещнах по площад „Славейков” Любен Дилов – баща и го спрях. С него се знаем от студентските години, но освен поздрав не сме разменяли други думи. По това време той беше редактор в отдел „Проза” на покойното вече списание „Септември”.

– Дилов – смънках засрамено аз – ако ти донеса един мой разказ…

Той имаше широка и добронамерена усмивка:

– Ама, разбира се, какво като пишеш стихове. По цяла Европа авторите издават и поезия, и проза. Това е съвсем в реда на нещата.

Така в „Септември” излезе първият ми разказ „Гарите”.

Окуражих се, посъбрах разкази. Вече работех с няколко колеги в една стая в издателство „Български писател”. Книгата се сглоби, но заглавие й липсваше. Росен Босев, доброто момче, което по-късно с такава жестока категоричност се раздели по своя воля с живота, каза:

– Защо да не е „Гарите”?

Така и се казва първият ми сборник разкази.

Неизменна почит и уважение предизвикваше у мен съседният на нашия отдел „Литературно наследство”. Там работеха ерудирани и предани на издателската идея редактори, някои с научни звания и с лекторски часове в университета. Издирваха и подготвяха за печат ръкописи отпреди стотина години. Не само откриваха ръкописи, а и като опитни реставратори възвръщаха целостта им, опазвайки ревниво архаичния език, на който са били писани записките. Между тези книги ще спомена само „Видрица” на поп Минчо Кънчев. Разбира се, че не ни е известна тази дума. В родния край на въпросния поп „видрица” значело торба, в която слагаш разни натурии и я мяташ през рамо, тръгвайки нанякъде. Но излязоха и много други неизвестни стари ценности – например спомени за Раковски, спомени за проваления опит за въстание в Южна България. Мисля, че тези книги биха могли да се преиздадат с успех и сега, с достатъчна разгласа и обяснения. Интелектуалният подвиг на тези редактори, мисля, тогава не беше забелязан и зачетен.

Работейки 38 години с ръкописи на български автори, установих, че авторите, които са и поети, издавали са преди прозата си и стихосбирки, имат според мен един невидим и неосъзнат проблем, който, ако не бъде преодолян при създаването на прозаични текстове, е във вреда. Защото една съществена разлика между писането на поезия и проза е, че в поезията авторът така или иначе е лиричният герой – тоест в центъра на повествуванието неизбежно е неговата гледна точка, неговата чувствителност. При прозата авторът задължително трябва да влезе във възприятията и емоционалността на героите си. Иначе със своята чувствителност на поет той може да напише много успешна първа прозаична книга, но от втората книга нататък „поетът” се явява спънка за разгръщането на белетристичния материал.

Прозата не само предоставя, но и изисква широта и обемност на повествуванието. Оттук произлиза голямата отлика между единия маниер на писане и другия.

От черната редакторска работа, струва ми се, с голяма точност може да се разбере кой автор от какъв жанр е започнал творческия си път.

Като всяка дълго упражнявана професия и редакторството колкото обогатява, толкова и нанася известен професионален ущърб, в случай че редакторът се изявява и като автор – случва се професията да слага някакви „стопове”, които са във вреда на свободното писане.

Книги от Христиана Василева:

„Цветове на разсъмването” – разкази за възрастни
„Гарите” – разкази за възрастни
„Мъжки игри” – разкази за възрастни
„Игра за сам човек” – разкази и новели за възрастни
„Човекът, който свири с уста” – стихове за възрастни
„Между тебе и мене” – стихове за възрастни
„Надпис на булевард” – стихове за възрастни
„Иронии” – стихове за възрастни
„Дървеното конче” – поема за деца
„Пили-пили” – стихове за деца
„Захарно петле” – стихове за деца
„Кънки крилати” – стихове за деца