3
753

Редникът
от резерва

DEnev

Питаш ме, млади човече, как изкарвам тук по дванайсет часа, в този кюмезарник. Ами изкарвам, какво да прайш. Жената болна, отключи някакъв световъртеж. Аз знам кога започна световъртежът, когато децата заминаха за чужбина, през девет планини в десетата – и синът се ожени за японка, а дъщерята – за перуанец. Ама нейсе. Преди и тя ходеше да работи, чистеше един офис, ама вече не може. Хем и тя интелигенция, като мене, и тя учителка. Като я понесе световъртежът, само се хване за ръба на масата и трябва да седне. Нито може да излиза вече, нито нищо. Сякаш се люлея на онези панаирджийски люлки, вика. Ти не ги помниш тези люлки, ти си млад човек. От едно колело висят на дълги синджири люлки, като се напълнят всички люлки, техникът мине да види дали всеки е закопчан добре с колана, и после пусне машината да се върти. Колелото се завърта, все по-бързо, момичетата пищят. Весела работа. Ние фактически с моята жена така се и запознахме, като гимназисти в Разград. Гледам, пред мен на люлката седнало едно момиче, с изпечени от слънцето сладки крачета. Очите ми – в крачетата й, ще изтекат. И чакай сега да ти разправям, да видиш ти късмет. Като пусна оня техникът колелото, нейният синджир на люлката се заплете в моя. Тя се озова изведнъж на една педя от мен, очите й – широко отворени, вътре се въртят едни диамантени спици от ужас, а аз започнах да я галя по крака, един вид, да я успокоявам и да викам: Спокойно, спокойно. Така започна всичко, преди петдесет години. И сега люлката пак я понесе. Какво да прайш, животът е едно колело.

Не мога да се оплача, случих на жена. Както вика един писател, жената е като ореха. Не знаеш дали вътре има ядка или мухъл. Аз случих на жена. Петдесет години се грижеше добре за мен, и сега аз трябва да върна грижите. И затуй кибича в този кюмезарник, по дванайсет часа, какво ще прайш. Пазач на паркинг. Добре че са книжките, по една книжка изчитам на смяна. Верно, студено, опасно, че се навъдиха хора всякакви, но това е положението. Има някои, станаха генерали, фигуративно казано. Секретарки, пури, мерцедеси. Аз си останах редник от запаса, или, както е по новому, редник от резерва. Затуй ще седя в будката – и туйто. Ще си налягам чукалата.

Чета книжки, слушам радио, вдигам и пускам бариерата. Има някои любезни, като тебе, поразговорят се с мене, така и времето минава по-бързо. В края на зимата, забелязал съм, хората са много кисели. Нервничат, натискат клаксоните. Вчерашни пишлигарчета, крещят, абе, чшш, какво си бъркаш в носа и се моташ с бариерата. Бива ли да държиш такъв език на възрастен човек, на учител, че аз може да съм бил учител на баща ти, бе, пикльо. Ама си свивам устата, че се навъдиха всякакви. Като нищо ще те тресне по главата с някоя тръба. И после кой ще се грижи за бабичката. А и едни пичета се навъдиха, с извинение. Само перушина и цици. И те нервни, и те бързат. Ще изтърват шопинга. Да ги скастриш, ама не ги знайш с кого ползват общо цукало. Ще се обадят по джиесема и за пет минути ще ти се изтърсят десет питекантропа. Свят, какво да прайш. Не можеш да го промениш. Ако не искаш да закусваш камиче-чорба, ще се съобразяваш.

Само дето много студ събирам тука. В тая будка не можеш да се стоплиш по никакъв начин. Опитах да си пускам печица, ама чорбаджията, собственикът на паркинга, демек, вика, мно-о-о ток ми а-а-арчиш, ще ти режа от заплатата. Че къде повече да я реже. И затуй съм се навлякъл като ескимос. Ама така ще е. На мойте години разбираш, че животът, или, как да кажа, поуките от живота, се побират в няколко прости фрази. Като например тая: генералите седят на топло, а редниците – на студа. Или тая другата, дето ти казах, на писателя – че жената е като ореха, отвън не може да се разбере дали вътре има ядка или мухъл.

Благодарско за приказката, за разговора. Така времето минава по-бързо. Животът е като панаирджийско колело, млади човече. Това от мен да го запомниш. Качиш се на люлката, завъртиш се, весело, момичетата пищят. Но докато се усетиш, трябва да слизаш. Чакай само да ти покажа на снимка сина и дъщерята. Той се ожени за японка, тя – за перуанец. На двата края на света. Внучетата не знаят български. Чат-пат се чуваме по скайпа. Деди, хау ду ю ду. Та съм взел сега тука един самоучител по английски. Докато съм на смяна, гледам да понауча нещо. Всичко е много хубаво, само да не беше този студ. Чужд език не се учи на студа, от мен да го знайш. Все пак понаучих нещо, да не е без хич, две-три фрази. Да мога да общувам с внучетата.

Деди, хау ду ю ду?

Ай ем файн, тенкс. Енд ю?

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияEдин „денгбеж” в киното
Следваща статияТуризъм и култура – развод преди сватбата